Хъшове между критиката
и сантимента


Вазовите "Хъшове" нямат нищо общо с музейния образ на роматика-патриот, мъченик на борбата за национално освобождение, който учители и ученици по силата на набрана от години интерпретативна инерция, възпроизвеждат в училище. Най-сетне Вазов беше не само изваден от музея. Беше въвлечен в кодовете на актуалната култура, кристализирали в последното десетилетие.
Представлението на Александър Морфов "Хъшове" в Народния театър разполага Вазовото произведение във фрагментарни микросюжети от ежедневието на българската емиграция. Интересува се не как интимният свят на отношенията в хъшовската компания се екстериоризира в едрия патетичен разказ на националното, а как роматично-патетичният хъшовски образ се интериоризира в личното, в ежедневието на тези хора. Малко от този романтично-патетичен образ остава в лесните избухвания на чаша в лумпенизираната българска компания, където повечето едва препечелват за едно питие, а обидата от мизерията се трансформира в агресия както към приятеля на маса, така и към тирана или в разпасано веселие по заведения.
Няма ирония при това преобръщане на перспективата на сценичния разказ.
Спектакълът започва с явяването на Бръчков (Валери Йорданов) като ангел-спасител на Македонски, събиращ столовете в една канцелария. Сценичният под се разтваря и те прескачат в своето минало и (нашето) настояще.
Александър Морфов и Елена Иванова са създали пъстрия, богат, жив, сетивен сценичен свят на града. Представлението показва различните му страни и лица, сменяйки планове и нива: улици, мостове, заведения, хотели, гари, театрална сцена, задкулисие и пр.
Съвсем не се среща често по нашите сцени подобно умение да се създава богат и плътен пространствен разказ, да се моделира сценичният свят в сложни планове и перспективи, да се монтират сцени в пластичен визуален наратив с различни обеми и Морфов е от малкото режисьори, които го владеят, за чието въображение и голямата сцена на Народния театър е малка.
В заден план на сцената се вижда зимна улица с лампи-фенери, разхождащи се елегантни двойки. Близкият план принадлежи на емигрантската компания в покрайнините, която пише по стените на моста "Свобода или смърт". Задният изглежда като оживяла пощенска картичка - паралелна и далечна реалност за бедното българско общество, което се събира в кръчмата на Странджата. Към края на спектакъла, когато Елени (Рени Врангова) спасява премръзналия Бръчков, продаващ своите книги край зимната пързалка, този план се отдалечава и с падащия сняг изглежда съвсем като сфера, преспапие, или кадър от филм на Уолт Дисни на фона на мизерията на близкия план.
Близкият план на сцената: реалността на хъшовете, представляваща културна смесица от актуалната рап-култура, балканската тъга, сантимент, телесност, чувственост, наивност, агресия, шумност и перформативност, и лумпенизираната разпасаност на крайната бедност. Морфов всъщност е разположил Вазовите хъшове "на дъното".
Преди години, когато той постави пиесата на Горки, в представлението му се оглеждаше доста тъжно и грубо втелесеността на българското общество, липсата на "висока" перспектива, неговата заземеност и опасно претръпване пред смъртта. Накратко, то рефлектираше сериозен социален проблем: дълбинната деморализация, привикването с мизерията, перверзния уют на бедността. След надеждата в "Декамерон", че и сред чумата любовта е спасение, сега "Хъшове" е отново опит за по-сериозен социален прочит.
В интерпретацията на Морфов няма нито ирония, нито гняв, нито бунт. Доколкото "Хъшове", както и "Немили-недраги", която той използва, са свързани с националната кауза и разбирането за националното, спектакълът, от една страна, представя българското общество като резистентно към високи каузи - включително и националната. Едни от най-добрите сцени са в тази интерпретативна линия.
Патосът и екстатиката на Странджата, когото Руси Чанев е сближил с Кара Танас ("Мера според мера"), поетичността на Бръчков и странният малко кух фанатизъм на Владиков (Владимир Ганев) се разтварят в най-общо казано вакханалията на кръчмарския героизъм, в пиянската екзалтация на "Да живей България", в изпитите пари от представлението, в отчаяния опит за самоубийство на Бръчков, разочарован от българите или в сцената в хотелската стая - във ваната българските маратовци пият шампанско със спестените пари на Странджата и се крият, за да не си платят сметката.
От друга страна обаче, дали от страх да иде по-далеч в критическото четене, дали от искрен недостиг и необходимост от каузи, включително и от националната (макар смътна и недефинирана), спектакълът сдвоява деморализацията, втелесеността и нищетата с особен сантиментализъм, с някаква сякаш необяснима, "природна" отдаденост на традиционното училищно "Вазово", в която са създадени "живите картини", включително и финалната, която се провиква "Да живей България".
В колебанието на сценичната драматургия между критиката и сантимента, спектакълът ще спечели вероятно широка аудитория, но има вероятност кръчмарският патриотизъм да се прочете еднозначно като последното убежище на невярващия в каузи. Сегашният финал на спектакъла, например, недвусмислено води към подобна еуфоричност.
А наред с всичко, за което стана дума, Морфовите "Хъшове" имплицират един доста важен актуален проблем - дали представата за националното, утаена в бит, популярна култура и прочие регионални социални проблеми не е уютното място, където отсядат масово нови социални групи, местни културни хибриди, но не и новите глобални...

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата