Богът на войната
и демонът на тероризма
В "Kill Bill" на Тарантино злосторници си напомнят един на друг горе-долу следното: "Ние сторихме на тази жена страшни неща. Тя заслужава отмъщение. А ние заслужаваме да умрем. От друга страна, тя също заслужава да умре. Тъй че, ще видим...". Всички са злодеи без извинения, но правото на мъст дава късмет и надмощие, тъй че героинята на Ума Търман тържествува.
Цитираната горе фраза е логична, но силата й идва от това колко тази логика е неприсъща за всекидневното ни мислене, при което демонизирането на врага ни набавя невинност, простираща се и върху тези около нас.
От 11 септември, но особено от втората иракска война, ние, обитателите на западната хемисфера, настойчиво се преживяваме като законни отмъстители. Но докато мъстим, не спираме да се възмущаваме, че жертвата ни се съпротивява. Поведението ни на палачи, огорчени от предсмъртното буйство на осъдения, е последователно дотам, че навикът го легитимира; сякаш идеалът ни е финалната сцена с екзекуцията от "Процесът" на Кафка, в която липсва и сянка на съпротива.1
Доналд Ръмсфелд, вероятно докато е подготвял инструкциите за издевателства в иракските затвори, се покърти от кадрите на американски военнопленници по Иракската телевизия. Ал Джазира беше охулена заради това, че разтерзаните тела на иракски жени и деца отклоняват вниманието от сполитащата Ирак свобода. Военни и политици коряха медиите, че били охотни свидетели на плячкосването на Ирак, на палежите в библиотеки и музеи, на хаоса и беззаконието, вместо да наблегнат на изискуемото ликуване. После бяхме уверявани, че издевателството над затворници не бивало да се генерализира, тъй като не изразявало американската душевност.2 Когато бунтовническата съпротива се ориентира към взимане на заложници и ритуалното им обезглавяване пред втрещеното лице на Запада, той подхвана рефрена за варварството, диващината, безчовечието и зверството на похитителите.3 "Какво да мислим за същества, които колят невинни хора пред камерата?", питаше реторично същият Ръмсфелд.4 Същата реторика на лудост, маниакалност, фанатизъм, примитивност и чудовищност влиза в ход, когато се описват и всекидневните нападения срещу американски и иракски сили за сигурност, при които загиват и цивилни. На свой ред т.нар. "прецизни удари" на американската авиация, които също не пропускат гражданското население, ни оставят без коментар встрани от цинизма на "колатералните жертви" и клишето "Война е!". Путин несъмнено си вярва, като твърди, че понятията "бунтовници" и "борци за освобождение на Чечня" са абсурдни спрямо хора, избиващи деца, името за които е "убийци" и "бандити". Вярва си и Буш, като повтаря, че войната с терора е война на доброто и злото.
Ако ще представляваме прогреса и цивилизацията, ще е добре да си представим гледната точка на другия. Войната предполага относително равновесие между страните, пропорционална употреба на сила. Ако едната страна наруши този принцип, тя де факто заменя войната с изтребление. Това на свой ред освобождава другата страна от задълженията на войната и тя също преминава към други форми на борба, често класифицирани като тероризъм.
Иракската война не беше легитимна, тъй като не беше санкционирана от Съвета за сигурност; липсваше и формален повод, тъй като Ирак се съобразяваше с резолюция 1441; постфактум и оръжия за масово поразяване не се намериха. Въпреки незаконността й, окупацията на Ирак беше легитимирана чрез единодушна резолюция на Съвета за сигурност. Как е възможна законна окупация след незаконна война? Как е възможно едни и същи страни да обявяват незаконността на войната и да признават законността на окупацията? Не разбирам от международно право, но ако бях иракчанин, "законността" на моята окупираност едва ли щеше да ме въздържи от съпротива.
Пропагандата в САЩ по оправдаването на тази война се въртеше около защитата на американската нация срещу ново терористично нападение и т.н. Националната сигурност беше оня мотив правителства и парламенти по света да пренебрегнат липсата на публична подкрепа в страните си и да изпратят войски в Ирак. "Not in my Name!", "Не в мое име!", гласеше най-популярният лозунг срещу войната по улиците на Лондон. Защото мотивацията през ОМП се опитваше да ни превърне в съучастници през защитата на нацията.
В същото време изискваме от чужд, културно различен и предполагаемо изостанал поради тиранията, народ да мисли в категории, които далеч изпреварват в модерната си разкрепостеност собствените ни мерки и ценности. Ние очакваме иракчаните да пренебрегнат патриотизма и националното си достойнство, след като мотивираме инвазията и окупацията със собствения си национален интерес. Приканваме ги да се издигнат над дреболии, като поругани род и вяра, светини и ценности, накърнена териториална цялост, разграбени национални богатства, разсипана национална култура, докато държим на неприкосновеността на нашите. А когато изпод развалините на националното достойнство се въздига тяхната религиозна ревност, бързаме да се отвратим от техните ритуали и норми, сякаш военната ни операция е била акт на покръстване. На Бушова Америка не би й хрумнало да поставя на обсъждане естествеността на своя патриотизъм, независимо от противоречивата му съешеност със свиреп индивидуализъм и тежка религиозност, но изисква от народа на соцрежим с националистическа идеология и потискани верски и индивидуални свободи да се откаже от последния пристан на традиционно достойнство, патриотизма, и да не прибягва до новопозволеното убежище на религиозните практики. Мюсюлмани от всички краища на света са държани в базата в залива Гуантанамо без обвинения и без права нито на подследствени, нито на военнопленници, иракчани и мюсюлмани със стотици са хвърлени в затвори, без имената им да са обявявени на Червения кръст. Ние обаче все така удивено се гневим на беззаконията на въстаници и похитители.5 Възмущаваме се от ислямския фундаментализъм и фанатизма на похитители и атентатори, но Буш, който оправдава войната си с това, че не можел да се довери на луди хора, приема овации в религиозната си изстъпленост и богоизбрано мисионерство.

Но да се върнем малко назад. Непосредствено след 11 септември президентът Буш обяви, че на Америка е обявена война. Първоначално той смесваше траперската реторика на "опушване на дупки" с героичната екстатика на "новия кръстоносен поход", чиито импликации едва ли са вдъхновили много мюсюлмани. Но реториката на войната срещу световния тероризъм се наложи под името "War on Terror", "война срещу терора", чиято логика на рекрутиране беше "който не е с нас, е срещу нас и на страната на терористите". "War on Terror" е фраза, събираща в едно войната срещу тероризма с войната срещу връхлетяла ни напаст, а също и с войната със самия страх и ужас, извикан от напастта на тероризма.6
Ала войната е лукс на една анахронична класическа рационалност на относително равновесно противопоставяне. Актуалното състояние на света възпроизвежда по-скоро отношенията между Израел и Палестина, отколкото състоянието на военно противопоставяне. Бин Ладен с право може да повтори думите на Бенковски, докато гледал как гори Клисура: "Моята цел е постигната: в сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която нивга няма да зарасте". Раната на тирана: усъмняването в безсмъртната му недосегаемост, в несъизмеримостта и безмерността на бога.
САЩ са страна на пришълци, донесли със себе си своето военно, технологично, материално и количествено превъзходство. Конституирането на САЩ е резултат от поредица войни срещу вътрешните и външните съседи чрез повтаряща се схема: американски преселници провокират конфликт с местните, а защитата им е повод за нахлуване, след което местните стават чужди, а териториите им се присъединяват и разпределят между нашествениците.
Американският автомит обаче произвежда по-скоро противоположния образ на каубоя-самотник, взимащ връх над многолюден и коварен враг. Митът набляга на индивидуалните способности: бързина и точност с оръжието, съобразителност и мъдрост, издръжливост, упорство и жажда за живот, всички те водещи до нравствено прераждане по силата на самопроглеждане, възстановено чувство за справедливост и духовен катарзис, най-често в резултат на загуба на близък и/или любим човек. Каубоят, привидно по-слаб, взима връх над всички и най-вече над себе си.
С превръщането на САЩ след Първата световна война в световен военен и технологичен лидер, те все по-често изпитват върху себе си собствения си мит. Така атаката над Пърл Харбър е де факто терористичен акт, атака от засада.7 Феноменът "камикадзе" е по същество опит за компенсация на технологичен дефицит чрез човешка саможертва. Обратното, прибягването до ядрено оръжие постановява военно-технологичното превъзходство с цената на 30 000 цивилни жертви. Прибягването до ядрена разправа целяло да прекрати проточващата се съпротива на армия от камикадзета, фанатично предани на императора и на страната си и готови за, по думите на Вазов, "сладката радост докрай да измрат пред цяла вселена на тоз славен рът".8 САЩ, които обичат да отправят съвети било към Русия, било към Израел да се придържат към употребата на пропорционална сила, първи нарушиха и продължават да нарушават този принцип. Безнаказаното избиване на десетки хиляди чрез ядрени удари прехвърля САЩ в нова фаза. Ако чрез Пърл Харбър президентът Рузвелт и обкръжението му са били готови да пожертват хиляди американци, за да влязат във войната, излизането от войната е повод за изоставянето на принципа за пропорционалната употреба на сила и прилагането на технология за изтребление. Вероятно камикадзе идеологията на противника също е имала принос в решението за бомбардирането на Хирошима и Нагазаки: щом той не цени живота си, защо ние да го ценим; щом ценим нашия, защо да не го съхраним? Така август 1945 постановява и ратифицира различната цена на американския и чуждия човешки живот.
Този жест уродливо преосмисля каубоя: някой, който унищожава несъизмерим брой хора, без да е лице в лице с тях и без да е застрашен. Пилотът, който пуска бомбата и бяга, за да не бъде поразен, е каубой-терорист: уменията му се свеждат до това да избяга от мястото на изтреблението. Талантът да убива, възпят от Джек Лондон в "Неизбежният бял", тук е прехвърлен върху отчуждено технологично ноу-хау. Един от пилотите настоявал, че никаква съвест не го мъчи, тъй като е войник, изпълнил заповед. Той е функция, проводник на върховна воля; превъзходството като технологично усвояване на знание и интелект го инструментализира и той се превръща във въплъщение на прогреса и всеобхватното надмощие на страната си, екстензия на нейната основателна воля за господство без рискове.
Сдобиването на Русия с атомно оръжие доведе до паритет и доктрината за ядрено възпиране, която наложи завръщането към класическата война. При цялата диспропорция в жертвите, във Виетнам Америка започна отново да се учи да умира. Но каубойският тероризъм блестящо възстанови позициите си след разпада на СССР. Иракският театър на бойните действия от 1991 г. по-скоро напомняше на електронна игра, чиято привидна безобидност не спести на Ирак милион и повече убити срещу нищожни загуби на САЩ и коалицията. Иракската война наложи тоталната хегемония на САЩ, като им възвърна синдрома на неприкосновеност и несъизмеримост с когото и да е и с всички вкупом. Тази проверена изключителност кристализира в колективното несъзнавано за върховно различие, за безсмъртие, за богоизбраност и в последна сметка за божественост. Тази вече доказала се чрез икономико-идеологическото крушение на комунизма божественост логично си присвои прерогативите на глобална съвест, готова да води война на морална основа: така стана в Югославия, в такава постфактум се опитва да превърне своята война и синът Буш. Превръщането на САЩ едновременно в световен полицай, следовател, прокурор, съдия и екзекутор, несъблюдаващ международни договорености и плащания, ги превръща в колос, чието арогантно морализаторство започва да се привижда като структурен ефект, като божествена присъщост.9 Така от американска, а често и от западна, и от глобално модерна гледна точка мощта на САЩ предполага смирение и безвъпросно съобразяване: не питаш Бог за основанията му, неведоми са пътищата му, а волята му - благо. Допускането, че силният е умен и прав, е масово споделян силогизъм, обикновено измежду по-слабите вътре в неговата общност.
Когато човешка общност се държи като бог, желанието на други общности да я видят като Голиат нараства. Великанът е прекомерно видим, провокира Давидов комплекс, при това обратна страна на титанизма винаги е била известна изнеженост. Самопостановяването като еталон води до вярата в универсална валидност и приложимост на собствената рационалност и истина. Проблемът на виртуалната божественост е в дистанцията, в прекъснатата обратна връзка, в прекратената комуникация, в липсата на чуваемост. Единствеността на бога, самотата на тирана кристализират в заблудата, че предпазливостта, здравомислието и жизнелюбието отнемат ресурса и импулса за съпротива. Структурният проблем на глобалното самопостановяване като универсален ред тук, отсам и от страната на живота, е изключването на смъртта като ядро на алтернативна рационалност с трансцендентален хоризонт.
Да се опитаме схематично да проиграем логиката на ревностния мюсюлманин. Какво би било отношението ти към чужда страна, чийто бог е различен от твоя, а тя не само разполага с потенциала, но и се държи с теб, с твоята страна и със "света на исляма" като бог с човек или като човек с животно.
Най-очевидната рационалност предполага смирение пред превъзходството на другия. Тя предполага или конверсия към силния бог, или "разделение на властите" между "тялото" и "душата", тъй че "тялото" минава на разпореждане към чуждия бог, или загуба на вярата. От гледна точка на мюсюлманина тези възможности се свеждат до една, все едно как ще я наречем, конверсия или нерелигиозност. Ислямът, за разлика от другите религии, включително двете монотеистични, изключва вътрешно разпределение на ролите между политическо и религиозно, между тяло и душа, между земно и отвъдно и пр. Това положение на нещата прави проблематична всяка ислямска модернизация, различна от посветената за оспорване на чуждия модернизационен субект. Това е структурната клопка, която превръща мюсюлманина пред лицето на една експанзивна, всепроникваща модерност или в ренегат, или в терорист, чието служене на бога цели въздигане на славата му от прахта на поражението и падението. За всяка друга религия или култура има изход в търсенето на алтернативни форми на живот, поведение, съобщаване, себеосмисляне. Един европеец, един латиноамериканец, един японец могат да прибягват до парадигмално сходни икономии на компромис, предоговаряне, пародиране, присвояване и съпротива срещу Другия с универсални отсамни претенции.10 Мюсюлманинът няма и комунистическата утеха на отлагането в бъдещето, оправданието с набирането на сили и средства за ефективен отпор в грядущето. Морално-поведенческата несъвместимост на всекидневието му с всепроникващия секуларизъм на модерността го захвърля в перманентната шизоидност между раснеща развала и жажда за изкупление. Изходът да защити и възвърне достойнството на своя бог е да развенчае божествената претенция на другия, на неверника; да се разобличи той като горделив и арогантен самозванец, чийто хюбрис е срам и позор и за собствения му бог. Дори ако не успее и чуждата божественост продължи да тържествува, жестът на вричане в името на собствения бог е последен шанс твоят бог да не умре преди теб. Всъщност това, което наричаме "самоубийствени атентати", "убийствена саможертва", са по-скоро раждащо зло проявление на човека като безсмъртно същество.
В актуалната ситуация след първата иракска война, която обезсмисли войната редом с отмирането на идеологията, на историята и на държавата, глобализацията все повече започна да се превръща във фасада за американизацията на света. Играта на различие, хетерогенност, мултикултурализъм и свободно разнообразие се оказа успешна фасада за установяването на единен световен ред, безалтернативността, същото. Доколкото този ред е либерален и прокламира свободата като свое основание, средство и следствие, той е безкрайно привлекателен, прелъстителен и/или ефективно корумпиращ. Доколкото тази ефективност произвежда излишък, който може да захранва илюзорни форми на алтернативно поведение, творчество и съществуване, въпрос на автотерапия чрез самовнушение е да се снабдят тези алтернативни форми със същностна самодостатъчност и дори с потенциал за съпротива, промяна или усъвършенстване на въпросния глобален ред. Това е пара-религиозният опиум, с който се упива посткомунистическата модерност. Огромната част от мюсюлманския свят очевидно също се опитва да купи тази трева за истинска, като подчини секуларните, често иманентно християнски модели на модерно поведение, на ислямската система от правила и норми. Радикалният ислям не направи нищо друго, освен да разчупи печата на това пожелателно мислене: западната модерност има като структурен ефект развенчаването на чуждия трансцендентален хоризонт като предразсъдък и заблуда, а също и като пречка за демокрацията и свободата.
Ефективността на първата американска война срещу Ирак, неприкосновената вездесъщост на американската доминация над света, претенцията на САЩ да се държи като бог и в гнева, и в пощадата, и в индиферентността си, и в диктуването на правилата, и в пренебрежението към културните и религиозни сантименти на другите в последна сметка извика актуалната реакция, целяща както да постигне ниво на хармония между исляма и модерността чрез пренасочването на последната срещу собствените й ексцеси в лицето на американската претенция за божественост, така и да разиграе показен катарзис, саморазправа със силите на изкушението и развалата вътре в самия войн на Аллаха.
11 септември представляваше перфектна реализация на тази програма. Чрез възстановената уязвимост на САЩ атентатът възвърна верското достойнство на Исляма и заяви план за спасение от модернизационно корумпиране на ислямския свят, като чрез самия акт даде инструкции за пречистващо функционализиране на една правилно пренасочена и самоограничаваща се модерност.
От своя страна, най-естественият начин за реагиране от страна на САЩ беше този, който се опитва да задържи конфликта в полето на предвидимата модерна рационалност. В стратегическото решение за пренасяне на войната от тероризма върху Ирак се чете желанието да се играе на собствения терен на експанзивната модерност, като се атакува чужда територия и се разруши чужда държавност, при това с по-скоро националистическа, отколкото религиозна интеграционна идеология. Предположението, че Ирак е черна овца в света на исляма и че разправата със Саддам няма да огорчи никого от съседите, продължаваше да се вписва в режимите на една традиционна рационалност. Ала агресията серщу Ирак сляпо освободи духа на верския фанатизъм от бутилката на една по-скоро социалистическа и секуларна програма по модерно овладяване на Исляма.
Полагането на късната модерност върху свръхценността на живота като ефективна поука от двете световни войни се превърна в прерогатив за западния, секуларно конституиран човек. Този принцип целеше установяването на траен мир в глобален план. Страничните му ефекти се проявяваха при неизбежните въоръжени конфликти. При тях свръхценността на живота се подразбира като "собствения живот" преди живота на чуждия, различния, несъгласния.
Непригодното за патос модерно тяло, т.е. за тежки наранявания, болки, страдания и смърт, по думите на Аристотел, доведе до прегръщане и функционализиране на смъртта като алтернативен прерогатив на ислямското тяло. Неуязвимостта и практическото безсмъртие на противника срещу собственото беззащитно тяло на слабия и изостаналия предполага изобретяването на собственото безсмъртие през присвояването на смъртта. Тероризмът е технология на съпротивата на слабия, който чувства застрашени по-скоро основанията и принципите на съществуването си, отколкото самото си съществуване. Тероризмът е идеологически мотивирана съпротива на другостта, която се бори с изличаването си чрез довеждането си до чудовищност. Тероризмът е изчадие на божествената арогантност, на недосегаемата, всевъдворяваща се омнипрезентност на една тотална власт, възседнала свободата.
Колкото е немислимо американският вариант на революционна модернизационна експанзия да си постави граници, толкова е абсурдно глобалният универсалистки проект да прелъсти или потуши всички същностни алтернативи и съпротиви, в това число и тази на радикалния ислям. За момента изходът от задънената улица изглежда утопия, доколкото никой бог не е отстъпвал от божествения си статус самоволно. Единствено синовете детронират боговете-бащи. Няма обаче изгледи американското надмощие в самоубийствен порив да припознае тероризма като свое законно отроче.
Тогава какъв е изходът, след като разполагаме с две взаимоизключващи се и взаимогенериращи се страни?
Слабостта на късномодерната мирна секуларност е в превръщането на самото живеене в отсамна трансценденция; готовността да умреш за живота си е абсурдна. Но поставен в екстремна ситуация, в ситуация на изпитание, човек няма нужда от фалшивата пълнота на някаква религиозна ревност, за да превключи към режим на поведение на безсмъртно същество, отвъд необходимостта да има да умира или да живее за нещо. Именно съвършената оголеност и трансцендентална нищета на модерното човешко същество е самото условие за неговата непроницаема жилавост, за безоснователното му преобразяване в безсмъртно същество. Точно празнотата на собствената му ситуация може да го превърне в субект от състава на едно събитие - това за истината на собственото му безсмъртие. Точно тази празнота, тази трансцендентална обездоленост, тази способност да се преобразява всекидневният банален интерес на битието в свръхактивност и свръхпроизводство, в безполезност и излишък, всъщност имат като страничен ефект самото събитие на безсмъртния човек пред лицето на терора.11

Димитър Камбуров
































1 Цитирам по памет: "Като куче", каза си той, сякаш, че този позор щеше да го надживее.




2 Ясно е чия душевност изразява: изразява човешкото в мелницата на войната, като се мята между страх, отмъстителност, чувство за безнаказаност и безгранична власт над живота и достойнството на поваления противник. Когато стане дума за зверствата и варварството на войната, вината е на тези, които са я разпалили.


3 Всеки заложник е пореден повод за възмутена почуда: защо точно те, след като нямат нищо общо с окупацията, противници на войната са, обичат иракския народ и са дошли на добра воля да му помагат. "Защото е лесно да се направи", могат да цитират похитителите обяснението на Улфовиц на въпроса защо Ирак.


4 Бях на независимия митинг срещу войната в София. Нямахме стотина души. Общественото мнение уж беше против, но нищо не направи срещу решението за присъединяването ни към Американската клика. Съмнение и страх вапца нашите души, по думите на Вазов, едва когато бяха убити наши наемници и обезглавени български шофьори. Италианци и англичани поне масово бяха протестирали срещу войната, тъй че имаха някакво морално право да се борят за живота на двете Симони и на заложника Бигли. На нас не ни оставаше друго, освен да се включим в ропота на цивилизованото възмущение пред лицето на чудовищната диващина.





























































5 Датският премиер-министър бил огорчен, че затворник от Гуантанамо и датски гражданин си позволил да допусне, че премиерът би бил законна жертва на нападение заради участието на страната му в анти-Иракската коалиция. В същото време отношенията със Саудитска Арабия бяха рязко замразени, след като се оказа, че повечето от единайстосептемврийците во главе с Бин Ладен са оттам.









6 "To strike (bacк) on terror", да се даде (ответен) удар на терора (на тероризма като напаст и на страха от него) всъщност извиква фразата "to strike terror into smb.", извиквам страх у някого. Оттам до идеята за "preemptive strikes", "preemptive wars", изпреварващи удари и войни, няма и крачка.


































7 Ако и предизвестена и желана от Рузвелт като аргумент в полза на включването на САЩ във войната срещу Япония и Германия.







8 Да отбележим мимоходом, че хората-бомби в Чечня, Палестина, Ирак и навсякъде по света не са камикадзе поне в едно: тяхната посветеност не е отсамна, доколкото арабският национализъм и солидарност са само добра почва за избуяването на индивидуалната вреченост на Аллах, която оправдава убийствената и обезсмъртяваща саможертва.



























































9 Впрочем след моя текст от 15 септември 2001 "Колос на глинени крака" отбелязвам избуяване на колосалната реторика в световен мащаб, чийто последен щрих внесе Кери в първия президентски дебат, в която той определи Иракската война като "колосална грешка".

























































10 Впрочем нямам представа как се оправя съвременният китайски комунист с модернизацията на страната си, може би упованието в окончателна победа над американския империализъм в неясното бъдеще го вдъхновява да изгражда неговото алтернативно подобие.





















































































































































11 Вж. Ален Бадиу, Етика, Опит върху съзнанието за Зло, ИК "Литавра", 2004.