Милион рози за Алла
Заглавието е доста банално, дори изнервящо плоско. Един отзив за състоялия се на 22 октомври концерт на Алла Пугачова в зала 1 на НДК може да бъде озаглавен по много по-различен начин. Да кажем: "Най-обаятелната и привлекателната" - по заглавието на едноименния филм с Ирина Муравьова; или: "Алла напълни зала 1, Емил Димитров в инвалидна количка - на сцената", по модела на тиражните всекидневници. В каквито и "оригиналности" да се потопи един репортаж обаче, това няма никакво съществено значение. Същественото за мен е, че този концерт събужда доста размисли за културата, личностите в нея и употребите им - на личностите и на културата.
Алла, единствената мегазвезда на руската поп музика, се върна в България, както бе обявено, за последното си прощално турне. Много ми се иска това да не е вярно. Заявката, която от няколко години прави Пугачова в музиката, е невероятно силна и на съвсем различно равнище. Това не е онази Алла от годините на "развития соц", когато също изпя прекрасни песни - всъщност песните, с които голяма част от българите я помним, а една в крак с времето си жена, изключителен професионалист, както винаги, и както винаги, на върха. Алла се завърна тук, откъдето тръгна нейното признание. Тя помни този момент, никога не го е забравяла и го припомни отново на самия концерт. Пя без прекъсване, без подгряващи групи, без конферансиета с тъпи скечове, без буфонади и плейбек, два часа и половина - първата й песен може би неслучайно беше: "Пристигнахме!" ("Мы приехали!"). Гледах и покрай познатите и нови песни за пореден път препотвърдих впечатлението си за една от последните големи актриси в поп музиката: Алла изпълнява не песни-хитове, а музикални монолози, реминисцентно автобиографични, с цялата горчивина и достойнство срещу вихрещата се около нея завист ("От боли я пою..."). И като Едит Пиаф със сигурност не съжалява за нищо. От "Арлекино" навярно минаха трийсетина години, но го изпя отново като за първи и последен път - и по желание на публиката, и защото е в България, и най-вече заради Емил Димитров, който също беше в залата. Нещо много тъжно и много велико имаше в инвалидната количка с Емил и в коленичилата до него Алла, пееща "Арлекино". Изпълнявайки авторската си песен "Любов", тя свали буйната бухнала перука (маската) и представи великолепен театрален етюд лице в лице с настоящето. Миг, който можеше да се види само там и само тогава. Концертът не се засне, журналистите не го отразиха - били обидени, Алла не им разрешила. Публиката обаче - разнообразна като възрастов и интелектуален състав - го възприе с цялата му неподправеност.
Тук не говоря за онази задължителна част от криворазбраните "русофили" у нас, която спохожда всякакви мероприятия, свързани с Русия, и отчаяно демонстративно проявява солидарност с онова, което дълги години насилствено подменяше мисленето за руското - тоталитарно-идеологическото. Тези хора не правят никаква разлика дали на пазара ще се появи книга на Примаков или на Пушкин, дали трябва да веят знаменца в кордон при посрещането на политик или да се клатят наляво-надясно в такт с песните на Алла. Те са вечните клакьори, настървено узурпирали и профанизирали рецепцията на руската култура у нас вече десетилетия наред. И сега ги имаше. На излизане продължаваха във фоайетата, между грозотиите на "Стройко", да извиват с кръшен тиролски фалцет рефрена на последната песен: "Этот мир придуман не нами, этот мир придуман не мной" - не знам дали съзнаваха каква самоирония беше това.
Странно е колко поразително еднакво и у нас, и в Русия обществото се отнася към големите си личности. Преди две години гледах концерта на Лили Иванова в същата зала 1, не по-малко поразителен, но никой не написа нищо съществено, единствено се промъкнаха клюки, дребнотемия, въззлобни подмятания. Песните на Лили обаче не са безличен фон на нашата култура. Независимо че тоталитаризмът ни налагаше поп музиката (профанно наричана тогава "естрада") като нещо несериозно, низко, повърхностно, тази музика се утвърждаваше с несъмнено достойнство и създаде и своята класика, и нов автентичен щрих в българската култура. Не искам да правя големи обобщения - за това кой ще остане в историята на културата ни и кой не. Много често с апломб обявяваме някого за непреходен, а само след година вече не се сещаме за него, заети единствено със себе си. Пък и с традиционната ни къса памет дори да си струва да го помним, пак го забравяме. В моя съзнателен живот обаче Лили Иванова е неизменен фактор в българската култура, и то от най-големите. Тя е една от нейните скандални и гениални емблеми. Ако личностите, които са участвали в моето самоизграждане приживе, се сведат до 100 души, Лили е една от тях. Ако се сведат до 20 - Лили отново е една от тях. Смея да твърдя, че тя е фактор и в живота на онези, които я плюят. Защото на нейния авторитет не липсва нищо. Тя липсва на нашия.
През пролетта след приключването на университетска конференция водихме голяма група чуждестранни учени-чеховеди до Рилския манастир. По пътя спряхме на една бензиностанция и в магазинчето почти всички си купиха дискове на Лили Иванова. Само един дълго гледа и, за да прикрие факта, че му се досвидя, изрече скептично: "Е, но тя пее на български". Неочаквано добре намерена фраза. Истински голямото е, че Лили пее на български. Можеше - за певица от нейния ранг - отдавна да е пропяла на други езици, да направи кариера другаде. Колко му е - Луна пее на повече езици, отколкото допуска, че съществуват. А множеството чалгаджийки с нежни имена пеят на език, от който лошо да ти стане. Невероятното и при Лили, и при Алла е, че поддържат критерии, които все по-малко хора вече могат да разберат, камо ли да отстояват.
Накрая се поднесоха цветя. От председателя на..., от министъра на..., от директора на... и, без титла, от Лили Иванова. Милион рози за Алла - от Лили. Лили пее на български. Алла пее на руски. Аплодисменти.

Людмил Димитров