Празникът на юбиляра
На 29 октомври 2004 с юбилейно тържество в Народния театър "Иван Вазов" бе отбелязана стогодишнината на първата ни сцена. Празникът бе открит с кратко слово на директора на театъра проф. д-р Васил Стефанов, което поместваме по-долу. След това бе прожектиран документалният филм на Светослав Овчаров "Народния", който веднага зададе добрия тон на вечерта - спокоен, неекзалтиран, но с уважение, умиление и самоирония, с хумор и искреност, с мъдро подсмихване пред релативността на стойности и митове, с уважение пред очевидното достойнство и основателна гордост на основателите и наследниците им за извършеното от тях дело по изграждането и утвърждаването на Народния театър. Дикторският текст е четен от Стоян Алексиев, а това вече обяснява защо замисълът за "иронична патетичност" (некa опростим дефиницията му) е успял така убедително. Третата част на празничната вечер беше "И театърът пътува" - спектакъл с участието на цялата актьорска трупа (сценарист и режисьор Владимир Люцканов, сценограф Петя Стойкова, видеопрожекции Лъчезар Аврамов), подпомогната ентусиазирано от групата на ветераните: Петър Василев, Маргарита Дупаринова, Таня Масалитинова, Лили Попиванова, Емил Стефанов, Мария Стефанова и други... Спектакълът съчетаваше усмивката, песенната лекота и непретенциозност с мигове на полет - реален или на режисьорското въображение.
Няколко сцени определиха нивото на спектакъла: сцената с Иван Вазов (изигран, изпян и изтанцуван блестящо от Валентин Танев), сцената с техническите работници (лаконично, но точно), хорът на актьорите и хорът на актрисите (бедните, колко им е по-трудно), сцената с капитана на кораба, здраво стиснал руля с кадифяна ръкавица (в ролята - Васил Стефанов, при това пеещ, при това предизвикващ веселост и смях)... Поздравления, цветя, много цветя, още цветя, всичко е потопено в цветя - ето как завърши тази дългоочаквана и достойна за юбилея вечер на Народния театър.

Н. В.

Слово на директора на театъра проф. д-р Васил Стефанов

Уважаеми господин Президент,
Уважаеми господин Председател на Народното събрание,
Уважаеми господа министри и народни представители,
Драги гости,
колеги и приятели,
Дами и господа,


Всички знаем повода, който ни е събрал тук тази вечер. Той е заложен в развитието на събития, станали преди точно сто години. Тогава Столичната драматична трупа "Сълза и смях", която е събрала най-добрите български актьори от онова време и е отбелязала в своята вече 12-годишна история редица паметни творчески победи, тази подкрепяна от държавата трупа приема името Народен театър. Това не се е случило в един точно определен ден, нито е освидетелствано с някакъв официално издаден документ. В известен смисъл Народният театър е пропуснал да узакони появата си с обичайния акт за раждане. По тази причина и до днес се водят спорове за възрастта му. Никой обаче не отрича, че вече е най-малко на 100 години. Това го прави най-стария български професионален театър.
Нашите предци от "Сълза и смях" не са сменили името си безпричинно. Няколко години по-рано Народното събрание взема решение за построяване на театрална сграда в София на мястото на някогашния дъсчен театър "Основа". В решението ясно е казано: сграда на народния театър. Така че смяната на названието е подсказана. Тя е свързана със зреещата идея за откриване на представителна национална сцена. Въплъщение на тази идея е построената в края на 1906 г. сграда на Народния театър - същата, в която сега се намираме. Във времето на съграждането й тя е извисявала самотно ръст в центъра на едноетажната ни столица - внушителна и красива, каквато е и днес - като красноречив символ на високите културни въжделения на младата българска държава. И като свидетелство за политическата далновидност на тогавашните ни държавници.
През своя 100-годишен път Народният театър е достигал не един и два върха, извоювал е множество паметни творчески победи и е чертал с дълбока следа своя влог за развитието на националната ни култура. Но пътят му съвсем не е прав и гладък. Той минава също през изпитания и трудности, през мъчителни кръстовища и болезнени трусове. Всичко, което може да се случи на един театър, той го е изпитал. Веднъж сградата му изгаря, втори път я засяга бомба, трети път я събарят, за да я издигнат отново. А между стените на сградата му са кипели благородни, но и не дотам благородни страсти, избухвали са скандали, директори и режисьори са идвали и са си отивали, понякога за рекордно кратки срокове, на сцената са се сменяли актьорските поколения - винаги с гръм и трясък. Но през цялото това време театърът е продължавал да върви по пътя си, винаги оставайки във фокуса на общественото внимание. От него винаги се е очаквало повече от всеки друг театър. Него винаги са го съдили най-строго. И това е естествено, защото на него винаги се е гледало като на представителния национален театър на България, макар никога държавата, която го създава като такъв, да не му признава подобен статут.
Би могло да се каже, че през първите 50 години от съществуването му повечето от останалите театри в страната се стараят да му подражават, през следващите 50 по-често му завиждат. И дори ако не всичко в него е за подражание и завиждане, повече от очевидно е, че и за едното, и за другото причините са доста много. Сред ръководителите на Народния театър са Пенчо Славейков и Пейо Яворов, академик Михаил Арнаудов и академик Николай Лилиев, Стефан Лазаров Костов и Владимир Василев. С творчеството на Народния театър са свързани имената на най-значителните режисьори в нашата театрална история начело с Николай Масалитинов. От първите дни до днес трупата на Народния театър винаги е била богата с едни от най-ярките и мощни актьорски индивидуалности, като се започне с Васил Кирков, Адриана Будевска и Кръстьо Сарафов и се свърши със съвременните продължители на тяхното дело. Тук списъкът на имената на големите, на чудесните и незабравими актьори, които трябва да бъдат споменати, е толкова дълъг, че ще си позволя да го удостоя само с мълчалив поклон. Сцената на Народния театър е населена със сенките на тези щедро одарени личности, които с изкуството си издигат целия български театър до най-високите художествени стандарти на своето време. Най-после Народният театър е без конкуренция в заслугите си към развитието на нашата национална драматургия, която в продължение на десетилетия намира в негово лице своя най-отзивчив и добронамерен съратник.
Откъдето и да се погледнат, 100 години са респектираща възраст. Те предполагат мъдрост, натрупан опит, сериозен творчески капитал. Може да се каже, че през своите първи 100 години Народният театър е преминал през школата на собственото си развитие, създавайки в някакъв смисъл и своята школа. Тя го прави устойчив на предизвикателствата, пред които го изправя ходът на времето, за да може да се променя и да бъде все пак верен на традициите си. Мисля, че тази е причината днес той да се чувства млад въпреки респектиращата си възраст. Негов дълг е да продължи да пази младостта си, без да скъсва с традициите си.
Близо хиляда премиери, стотици хиляди представления, десетки милиони зрители - такава е кратката цифрова равносметка на изминалите години. Тя е количественото измерение на приноса на Народния театър към българската култура и това измерение несъмнено го поставя в първата редица на нейните строители. Такава е била неговата мисия от началото му, такава тя остава и днес, мисля, че като носител на такава мисия продължава да се отнася към него всеки българин. И точно в това отношение е заложено и признанието му на национален театър на България. Може би е излишно да кажа, че всички ние, които днес сме свързани с живота на първата ни сцена, сме благодарни на съдбата за уникалната възможност, която ни е дала да сме тук точно, когато театърът прекрачва във второто си столетие.
Но да не избързвам. Нека по подобаващ начин се разделим с първото.
Благодарим на всички, които сте тази вечер тук, за да сме заедно на нашето юбилейно тържество.
Нека ни е честит празникът.
Той вече може да започне.