Земетръсна поанта

Пролог, десет диалога, епилог. Домове, обитатели, природа. Едри планове. "Сарабанда" е трусова квинтесенция на грамадното кинематографично присъствие на Бергман.
Мариане (Лив Улман), онази същата Мариане от "Сцени от един семеен живот", 32 години по-късно ни съобщава, че е все така активна адвокатка, че е все по-самотна, че възнамерява да посети Юхан - онзи същия Юхан (Ерланд Юзефсон), зарязал я навремето с двете им дъщери, а сега станал богат наследник. Гледаш монолога с упоение - незабележимата дигитална камера й създава оптимален комфорт за непринуденост. Вярно, че лицето на Лив Улман открай време е сред киногеничните абсолюти на екрана, но тук е друго - героинята й е на 63, а излъчва скандинавска младост и през бръчките.
Срещата с дремещия 86-годишен Юхан е приятелска, неуверена, трепетлива. Оскъдни мимики и жестове. А думите му, изречени пред нейните полуусмивки, са натоварени с неимоверна, някак метафизична енергийност. Той разказва за своя крах. Тя поема вините му като ловък спаринг партньор. Разпръсква сияние навсякъде - от Юхан, през внучката му Карин, та дори до смачкания му, низвергнат син Хенрик.
Както обикновено във филм на Бергман, дори невидимите демони в семейството наскачват и те овъртолват в див танц. Не е мъртвешки, но е страховит в своята параноичност. Юхан презира сина от предишния си брак и го е пуснал да живее с дъщеря си в една от къщите си след смъртта на съпругата му Ана - изтънчена брюнетка на черно-бяла фотография. Направил го е не от алтруизъм, а от свръхегоизъм - той също е обсебен от рано починалата си снаха, която напомня за майката на самия Бергман - благородна, фина, предана... Неслучайно дори и след смъртта си именно Ана разплита патологичния ребус в отношенията баща-дъщеря. Натрапчивото й присъствие е паралитичен коректив на крушението - и на Юхан, и на Хенрик. Неслучайно Бергман е искал филмът да се казва "Ана" (прочее, в IMDb присъства с двойното заглавие Saraband/Ana). Изобщо заниманието със смъртта, един от constanta-мотивите в творчеството му, тук не е нито демонизирано, нито стряскащо - в "Сарабанда" 86-годишният гений порязва живота с капка смърт, за да обезсмърти любовта. Съвсем неслучайно епизодът-поанта е разсъбличането до голота на Мариане и Юхан и нирваната в кревата - изнурената, ала споделена телесност е закачка с едновремешните млади герои, лежащи в брачното си ложе с очила, пижами и... неразбиране.
В "Сарабанда" музиката на Бах и Брукнер е величествено-метафизичен контрапункт на зелените блата, просторните интериори, нескритите презрения, пропилените намерения. Гръмовна или тиха, страховита или нежна, църковна или домашна, тя ни изстрелва, подобно на Карин с виолончелото, към обятията на свободата, към недосегаемите за смъртта измерения на живот... Към белотата. Съсипващо витален филм.
На финала Мариане посещава болната си дъщеря. И отново е сама, и се усмихва пред камерата, и гледа черно-белия портрет на Ана...
"Сарабанда" е опияняващ концентрат от Бергман, изповедален паноптикум, побрал реминисценции от "Сцени от един семеен живот" и други филми, от "Латерна магика" (изд. "Хемус", 1996, превод Васа Ганчева) и "Образи" ("Хемус груп", 2004, превод Васа Ганчева)... И верните актьори, разбира се.
Малко след като се прибрах от прожекцията в Дома на киното на 27 октомври, усетих земетръса. Единствената ми реакция бе: "Добре, че гледах "Сарабанда".

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Сарабанда, Швеция, 2003, 107 минути, режисьор и сценарист - Ингмар Бергман, продуцент - Пия Ернвал, оператори: Раймонд Веменлов, Софи Стрид и П. О. Ланто, музика - Бах и Брукнер, художник - Йоран Васберг, монтаж - Силвия Ингемаршон, в ролите: Ерланд Юзефсон, Лив Улман, Бьорье Алстед, Юлия Дивениус, Гунел Фред.
Прожектиран на Фестивала на Ингмар Бергман в Дома на киното и кино "Център" на 27, 28 и 29 октомври.