Ремонт на Пантеона
Западът запада и неговият Пантеон се руши. Обезпокоен от тези мисли, Чарлз Мърей се е заел да свърши каквото може, за да възпре бедствията. И ако ремонтът на западния Пантеон е по неговите сили, то срещу упадъка едва ли може да се направи нещо. Но във всеки случай той е посочил виновниците: съвременните нихилисти-постмодернисти. "Човешко постижение" е книга, която ни осведомява и вдъхновява в тази нерадостна ситуация. Доколкото полемиката е вписана в този негов проект, саркастичните (ни) реакции са предвидени. Също както и аргументацията ad hominem: Чарлз Мърей доби скандална известност като съавтор (с Дж. Хернстийн) на "Камбановидната крива", книга, която се занимаваше с наследствеността, за да обоснове откровено расистки възгледи (вж. "Култура", бр.5 [1861] от 3 февруари 1995 г.). Централно място в новия му труд играе "кривата на Лотка", така че аналогията е лесна: най-просто би било да се счита, че той е прехвърлил идеите си за индивидите към културата.



Книгата на Мърей е масивен том от близо 700 страници, изпълнени с графики, списъци, таблици, приложения и прочее бележки. По презумпция всеки, който разполага с достатъчен ресурс, би могъл да възпроизведе изложените в нея "историометрични" резултати. Както се изяснява, тези резултати са по-скоро библиометрични и се отнасят към историята, такава каквато е била представена след 1950 г. (т.е. носят разграничението между история и историография). За Мърей дистинкцията видимо не е от особена значимост, тъй като той пояснява, че се "придържа към статистическо разбиране за обективно", едно разбиране, което е ключово за цялото начинание. Действително, множество емпирични изследвания на културата (но също и в биологията) се натъкват на едно просто статистическо разпределение, известно според различните формулировки като закон на Лотка, Ципф-Парето или Брадфорд. Макар да липсва някакво принципно обяснение за него, то се извежда от достатъчно общи съображения, отчитащи натрупването като преимущество и ограничеността на средата. Фундаменталното за книгата твърдение е, че ако някакви оценки на човешките постижения се разпределят по закон на Лотка, то те са обективни. Техният корелат е това, което Мърей нарича "превъзходство". Изнамирайки начин да се оценяват постиженията, се намира и начинът да бъдат идентифицирани онези, които превъзхождат всички останали. По-нататък остава да се проследи тяхната поява в пространството и времето и да се добавят коментарите. По собствените думи на Мърей главното послание е това: превъзходството съществува и е време да се признае и прослави великолепното неравенство, което е позволило на някои от нашите събратя така да обогатят живота на останалите. Вторичното послание на книгата е по-имплицитно, отколкото експлицитно и то е: време е също да върнем на равенството онова, което принадлежи на равенството и на превъзходството - онова, което принадлежи на превъзходството. Този порядъчно тържествен и тържествуващ тон е насочен към онези, които "се подиграват с идеята, че обективната истина съществува", разните релативисти и постмодернисти с тяхното пенкилер-обяснение "социален конструкт".

Значимите фигури

Като начало Мърей се заема да идентифицира, кои са значимите за човечество "фигури" в един период от 2750 години, простиращ се от -800 до 1950 г. За целта той предлага да се използват разнообразни енциклопедии, истории и прочее справочници. Оказва се, че още при скромен брой източници, списъкът от упоменати имена бързо се насища и по-нататъшното претърсване практически престава да го удължава. Симетрично, броят на имената, повторени във всички справочници, намалява, но и той се стабилизира - наблюдение, което е не дотам тривиално. Възприетата стратегия е да се състави списък на онези, които са упоменати поне в половината подбрани източници, с известни уговорки за частните случаи. Набелязани са 12 дисциплини (математика, физика, астрономия, науки за земята, техника, химия, биология, музика, философия, изобразителни изкуства, литература), като за последните три има отделни списъци за неевропейските части от света (aрабските страни, Индия, Китай, Япония), или общо - двайсетина категории.
Икономиката и политиката отпадат от разглеждането, тъй като резултатите нямали "очевидна валидност" и били неустойчиви. Обяснението на отказа да бъдат измервани постиженията в социалните науки се свежда до това, че източниците "не се съгласуват", докато за разработените категории са получени внушителни коефициенти на корелация между тях. При обективистката нагласа аргументът може да изглежда основателен, но при подозрението, че "превъзходство" е само конструкт, този отказ хвърля сериозни съмнения върху цялото начинание. Самият избор на дисциплините е исторически обусловен и вероятно ще влияе на разпределенията в тях: астрономията и химията днес сякаш се разпадат на физика и безименна технология, което пък отново връща избутания встрани проблем с анонимните постижения. Така или иначе резултатът на този първи етап са 4002 "значими фигури"; елиминирайки повторенията на същите имена в различни дисциплини, на тях съответстват 3869 индивида.
Извършеното дотук е едно преброяване, което едва ли би предизвикало интерес, доколкото е ясно как то зависи от източниците и метода на селекция. Като следваща стъпка Мърей се заема да метризира този резултат, отчитайки отделеното в литературата място на всеки от селектираните. Технически тази стъпка е далеч по-проблематична, тъй като трябва да се уеднаквят различия между типове справочници (биографии, истории, енциклопедии, както и обхватът им и самият им обем). Методът се свежда най-общо до броенето на упоменаванията в хронологиите и в индексите (брой страници) и меренето на дължината (в инчове) на енциклопедичните справки. Правейки още и корекции за мащаб, той достига до индивидуални оценки, които за всяка област скалира от 1 до 100. Изчерпателни азбучни списъци са приведени в края на книгата и за много от случаите те включват стотици имена, така че резултатите могат все още да изглеждат безобидно. Вложеният труд обаче е оползотворен по най-зрелищен начин със съставяне на класации "Топ 20" - подреден по оценки списък на първите 20 във всяка категория, а Мърей го е представил и графично, "за да се покаже как се съотнасят фигурите на върха".
На това място (вж. таблицата) броят на въпросите и размерът на коментарите нарастват лавинообразно, заплашвайки да осуетят по-нататъшното разглеждане. Самият характер на кривата на Лотка прави незначителна вероятността за някакви сериозни разминавания в класацията и спор би могъл да се води единствено за мястото на онези, които са получили приблизително равни оценки. Налага се Мърей допълнително да обяснява някои особено шокиращи случаи, така че да защити твърдението си, че резултатите му са принципно верни и достатъчно надеждни, че онова, което мери, е не съвременният интерес или славата, а именно превъзходството.

За белите мъртви мъже и тяхната мотивация

Мърей агресивно се съгласява, че резултатът от неговата работа е поредният списък от "бели мъртви мъже", като изтъква, че техните постижения обективно преобладават, но накратко се спира и на претенциите на онеправданите (жени, евреи, гейове, неевропейци). Неговата позиция е, че в миналото те действително са били дискриминирани, което и се проявява като исторически факт. Тезата за преднамереното им пренебрегване, според чиято логика самата липса на доказателства е доказателство за това, остава като куриоз. Специално внимание е отделено на признаването, де юре и де факто, на равноправие на евреите и е показан ефектът от него - едно напълно осезаемо нарастване на тяхното присъствие през последните стотина години. Колкото до жените, техният дял между значимите фигури се оказва 2.2%, като максималната му стойност 8.2% е при японската литература. Дори броят им да бъде увеличен неколкократно, те остават твърде далеч от всякаква равнопоставеност в тези измерения. Възможностите за еманципирането им, според Мърей, са на изчерпване, без то видимо да е повлияло на постиженията. За това свидетелствал и броят Нобелови награди за науки и литература присъждани на жени: през втората половина на ХХ в. той дори е спаднал спрямо първата. Този аргумент обаче пак прибягва към подложеното на съмнение експертно мнение и потвърждава главно пристрастието към избраните авторитети. Патосът, с който в книгата биват защитавани разните експерти, вероятно не е чужд на желанието на Мърей да бъде признат за един от тях. Прибягването към психологистични обяснения, разбира се, е реторика, неизбежна в полемическия контекст. Така една сходна стратегия обвързва постиженията и успехите директно с човешката природа и скрива връзката им с условностите и ценностите на позицията, която ги конституира. Позовавйки се на Аристотел и Джон Роулс, Мърей формулира своя "принцип", че "човешките същества се радват не просто на компетентността, а на превъзходството" (и по-нататък допълва, че това важи не само за постигането му, но и за неговото съзерцаване). Няколко позовавания на психолози убеждават в правдивостта на тази идея и служат за оборването на бихевиористки или други схващания относно някаква външна мотивация. Апелирането към природни дадености може да е защита срещу критика, но е и пречка за изследването. Ето как пред Мърей възниква проблемът, защо художествените дарования в последно време изглеждат изцяло погълнати от развлекателната индустрия (и рекламата) - нещо, което иначе лесно се обяснява, примерно, с твърдението, че за изкуството днес "сериозно" е синоним на "некомерсиално" и респективно, недоходоносно.

Динамика на постиженията: фактори и тренд

На Запад броят на значимите фигури расте експоненциално във времето след 1400 г., обаче Мърей успява в това да разчете сигнатурата на упадъка. Като отговорни за този стремителен ръст са изтъкнати два основни фактора: нарастването на населението и "епохоцентричната" перспектива, която по-близкото минало се привилегирова. Мърей смята, че всички резултати (брой значими фигури или техните оценки) трябва да се отнесат към числеността на населението. Така, монотонно растящите криви, които ги представят, сега добиват характерния наукообразен ход с максимуми и минимуми и само в отделни случаи се очертава някакъв преобладаващ тренд. Но Мърей изтъква, че би следвало да се отчита не цялото население, а само образованата част от него, която е значително по-голяма в най-късния период. Това дърпа кривите надолу и няма нужда от допълнително манипулиране на данните, с оглед на евентуалното им преувеличение през най-близкия период. Дали всичко тук не е илюзия, дължаща се единствено на упадък в консенсуса между източниците? Мърей сам поставя и отхвърля няколко подобни въпроса, без да се колебае в становището си, че "общата история е тази за един упадък, започващ по някое време в ХIХ в.". Той съвсем не отрича, че материалното благоденствие на човечеството също е някакво постижение, но отбелязва, че "прогресът си има цена". Симптоматично, той дори е склонен да омаловажи предполагаемия упадък в науките и акцентира върху западането на изкуствата.
Инженерията на упадъка се явява в самия край на книгата, като междувременно Мърей е демонстрирал практическата неподатливост на своите данни към обяснявящи фактори от типа "просперитет", "свобода", "урбанизация" и т.н. Макар някои от тях да са показали известна корелация с постиженията, в глобалния математически модел, който ги отчита едновременно, тяхната роля се оказва незначителна (с изключение може би на някаква приемственост между поколенията). Липсващите обяснения Мърей доставя собственоръчно, тъй като те се оказват отвъд долавяното от статистиката: основното и главното е загубата на "трансценденталните" блага - истинно, добро и красиво (и, направо казано, безбожието). Според Мърей в тях е "изворът на съдържание", който се канализира от организиращите структури - парадигми, стилове и прочие форми. Необходимата за репрезентирането "енергия" е безпрепятствено достъпна, когато индивидите разполагат с автономия и чувство за цел. Доколкото една цивилизация може да осигури тези четири условия (структуриращ принцип, трансцендентални блага, автономия, цел), тя ще има своите световно значими фигури. Анализът изтъква, че неевропейците обикновено са осигурявали само някои от тези задължителни съставки. След Ренесанса и до неотдавна, западноевропейската цивилизация е задавала безусловно целия набор, но в последните стотина година някои от съставките са започнали да чезнат, което било най-осезаемо при художествените дейности. "Стигам до края на тази книга убеден, че религията е неотменима при подклаждането на велики постижения в изкуствата", заявява Мърей.
Действително, днес няма друга институция, която да предписва ценности, роля и цел на съвременните хора, обаче нейната необходимост изпъква само като следствие от избраната обяснителна постановка. Финалното прозрение на книгата не е изненада, тъй като то експлицира множество намеци, срещани в хода на изложението - в явен вид те биха уронвали привидната безпристрастност на начинанието. А вярата преодолява и обоснования във фактите песимизъм, та "изглежда безопасно да се предскаже, че след не много години хората, които обичат музиката, литературата и изкуствата, заради тяхната способност да изразяват красивото, истинното и доброто, отново ще доминират във факултетите на водещите университети и ще дадат тон за обществен разговор относно художественото превъзходство".

Към едно заключение

В последна сметка може би е ставало дума за поредната вариация на тема "изгубената златна епоха". Тази митологема неизбeжно присъства в големите разкази, обслужващи стабилността на обществото. Епохата на великите постижения е несъмнено и епоха на перманентна социална трансформация: постепенното изчезване на йерархичността, която е (била) и един от универсалните мисловни принципи. Днес пролиферацията на мрежите и системите с многостранни връзки демонстрират възможностите на друг тип структури и съответно мислене. Пример за това биха могли да бъдат нетранзитивните отношения, които могат да нареждат, без да йерархизират. (Някой би могъл да предпочита Бетовен пред морбидния Бах и Моцарт пред патетичния Бетовен и Бах пред фриволния Моцарт: при всяки двойка единият "превъзхожда" другия, но никой не е "най-превъзходният".) Подобни ситуации се установяват именно когато отношението не е "едномерно" и квалифицирането е несводимо до някакво число. Едно съвременно разбиране за културите, което отчита "плюсовете и минусите", лесно може да се окаже от този тип. Критиците на нетранзитивността са склонни да я обяват за ирационалност, настоявайки за приводимост на всички оценки към число, парадигмата за което е цената. Но именно идеологията на Пазара не търпи никакви трансцендентности. Калкулиращата рационалност, която се заема да оцени постиженията, реално ги обезценява, а бягството от собствената й логика е в изобретяването на виновници; постмодернизмът е симптом и описание, а не причина. Залиняването на йерархичността съвпада с изчерпването модерността - епоха, в която културните ценности се разпространяват все още отгоре надолу (в обществото).
Спектърът от проблеми, които книгата на Мърей повдига, може да бъде разширяван неограничено - от философията през културологията и до политиката. На едно съвсем абстрактно ниво в нея може да се види просто поредният некоректен опит да се твърди, че онова, което е, е с необходимост (или с една по-специфична словоупотреба: грешката да се вземе биващото за Битието). Имперската логика на анализа в книгата е, че Западът необходимо превъзхожда останалата част на света, която няма друг избор освен да следва неговия модел, ако иска да е равностойна с него.
"Превъзходството и равенството обитават различни области", казва Мърей - метафора, която звучи като труизъм, докато не се постави въпросът къде минават границите между тези области и кой в последна сметка ги определя.

Александър Лозев



Charles Murray, Human Accomplishment: the pursuit of excellence in the arts and sciences,
Harper-Collins 2003.