Разумът няма цветове
С цялата наивност и дързост на своите 25 години, един ден се озовах при Тодор Павлов и след като казах каква публикация готвя, предложих да ми разкаже цялата истина за атентата през 1925 година, та веднъж завинаги да се изясни този въпрос.
Не ме изгони, но и нищо не ми разказа. Само се усмихна и посочи снежнобялата си коса:
- Момче младо, когато и твоята коса побелее като моята, може би тогава ще научиш цялата истина, но едва ли и тогава ще можеш да я напишеш...
Косата ми все още не е побеляла като неговата. Не зная и дали някога ще узная цялата истина, но ако не друго, сега поне съм наясно какво можеше да ми разкаже Тодор Павлов, но не ми го разказа, и защо не го направи. Научих го от Антон Страшимиров, от една негова публикация, която, кой знае защо, е останала толкова време извън полезрението на изследователите-историци ("Българската трагедия", сп. "Обществено развитие", год. III (1931), кн. 1, с. 7-13).
"Замисленият ужасен удар срещу "фашизма" (да се избият министри, депутати и висши военни) е бил наистина решен - единодушно решен! - от целия таен централен комитет на обявената вече вън от закона комунистическа партия в България, а изпълнението е било възложено на военния отдел. И веднага се е пристъпило към подготвянето на удара. Обаче в самите комунистически среди е настъпило още в началото опомняне. Най-авторитетният член на комитета - философ-педагогът Тодор Павлов, роден в Щип (Сръбска Македония), бивш професор във висшите педагогически курсове, пръв е успял да надвие на отмъстителното заслепение, в което са били изпаднали всички. При денонощно заседание на тайния комитет този човек е успял да убеди другарите си в безплодността и чудовищността на деянието, което са замислили. И накрая всички са решили - пак единодушно - да изоставят този план - като безцелен и недостоен. Така е настъпило едно облекчение в душите. Но никой не е допущал, не е даже подозирал - че тези, от които е зависило прилагането на плана, и които също били гласували против него - че те ще продължат на своя глава замисленото и ще го доизкарат, въпреки всичко."
Страшимиров се опитва да даде обяснение защо постъпва така запасният майор Коста Янков, ръководител на военната организация, известен със своята "дисциплинираност" и "идейна чистота като комунист" и освен това принадлежащ към семейството на Димитър Благоев.
"Всъщност майор Янков е бил в целия си предшестващ живот един от най-отчаяните български шовинисти (от голямата група на офицерите-македонци, в българската армия)."
Баща му, полковник Янков, бил и най-експанзивна фигура в дворцовата група на македонците офицери. През 1902 година, когато дворецът подбужда известното провокаторско горноджумайско въстание в Македония, полковник Янков повел чета, в която участвал и невръстният му син... Бащата загива в бой с турците още през войните. "Син му, злополучният майор Янков, направи кариера в армията, би се страстно и през трите, водени от българите войни за Македония, биде отрупан с всичките знакове на отличие и храброст. Из такава семейна атмосфера беше излязъл и през такава житейска кариера беше минал човекът, който предприе и доизкара ужасното злодеяние в София." Негови неразделни другари-македонци са се опитвали често да го "отклонят от комунизма". Но той отсичал:
"Аз живея в Македония! И не давам ни петак за други идеи. А Македония можем спаси само като се облегнем на Русия. Всичко друго е предателство." "Ето с такъв дух и с такъв фанатизъм беше човекът, който извърши почти на своя глава атентата в Софийската катедрала..." - пише Страшимиров.
Ето как трагично се преплитат нещата в нашата непредвидима история...
Всичко това обяснява и сетнешното поведение на арестувания Тодор Павлов.
Йордан Панов - Шемшето - също задържан, бил откаран в някогашния Народен дом край Лъвов мост, превърнат вече в полицейско управление. Там той видял на една от площадките на стълбището Тодор Павлов, който посрещал върволицата арестувани комунисти с думите:
- Издавайте, всичко издавайте, та веднъж завинаги да сложим край на тая канибалска партия!
Това било такъв шок за него, че той дори направил опит да сложи край на живота си.
По-късно узнах, че освен на мен, преди това Йордан Панов е разказал този епизод и на по-голямата си дъщеря Искра.

За чест на българското общество и на българската интелигенция дори в годините на най-ожесточената гражданска война бесовете - червените и белите - не успяват да заглушат гласа на разума. А разумът няма цветове.
Преди още политическите убийства да станат обикновено всекидневно явление, Йосиф Хербст пише в своето списание "Вик за свободни хора":
"В конституционно-парламентарните демокрации едничкото смъртоносно оръжие за извършване на политически убийства трябва да бъде... избирателната бюлетинка. Тя можа да отстрани от политическата арена, да направи безвредна, да накаже всяка излишна, пакостна или престъпна политическа глава. Това е достатъчно даже в държави, в които е запазено смъртното наказание за капитални престъпления. Политическите убийства са дваж по-осъдителни не само защото са убийства, а защото всъщност са неполитически. Политиката е и си остава изкуство на възможното.
Убийството в политиката - и като цел, и като средство, не може да бъде последна възможност. В демокрацията се явяват убийци на политически мъже - това са убийци на политици, но никога политически убийци."
По същия категоричен начин той осъжда политическото насилие във всеки брой на всички свои следващи издания - "АБВ", "Ек утринен", "Ек вечерен", "Днес". На 16 април 1925 г., само няколко часа след атентата, Хербст пуска второто издание на в. "Днес", в което помества задъхан репортаж със заглавие "Сатанинското злодеяние". Това е и първото заклеймяване на чудовищното престъпление.
По-нататъшната съдба на Хербст е известна.
И Антон Страшимиров се опитва да внесе поне малко разум в настръхналото от злоба, омраза и жажда за мъст българско общество.
"Убиването на кого да било - за каквото да било, щом се извършва без някакво определение на съда, т.е. без законна присъда, е злодеяние в най-обикновения смисъл на думата."
На 23 октомври т.г. "Дума" открои с едри букви думите на Антон Страшимиров "Клаха народа си, както и турчин не го е клал". Повтори ги, без коментар, и Георги Коритаров в предаването си "Блиц" при обичайния преглед на печата. Уверен съм, че колегите нямаше да цитират така тези думи, ако знаеха, че върху тях тегне отпечатъкът на груба политическа цензура и че те съвсем не изразяват истинското отношение на писателя към събитията от онова време.
Тези думи са само половината от едно изречение, другата половина на което е умишлено и старателно премълчавана и скривана десетилетия наред, за да се направи Антон Страшимиров удобен за официалната пропаганда и за да не се хвърли и най-малка сянка върху ореола на инициаторите и ръководителите на Септемврийското въстание.
Ужасен от кървавия и безсмислен терор, с който правителството си отмъщава не само на въстаниците, но и на цялото население в размирните райони, потресен от масовите убийства без съд и присъда, Антон Страшимиров решава да призове българската общественост да помогне на невинните жертви. Така се появява неговият знаменит апел, публикуван във в. "Лъч" през ноември 1923 година. "Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни - хулени и гонени често, от най-близките си - хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал, - нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, останали на произвола през зимата..."
Както се вижда от цялото изречение, Антон Страшимиров осъжда не само правителството на Александър Цанков, но и тези, "които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха", т.е. Васил Коларов и Георги Димитров.
С апела на Антон Страшимиров се солидаризират най-видни представители на българската интелигенция - писатели, артисти, художници, общественици, свещеници, журналисти. Начело на помощния комитет застава Екатерина Каравелова - съпруга на Петко Каравелов.
Антон Страшимиров не изменя на своята хуманна и независима позиция и през следващите години, когато и правителството и военният отдел на Комунистическата партия съставят списъци на бъдещите си жертви и създават свои специални групи, които извършват екзекуци - без съд и присъда.
През 1925 година сред многобройните некролози, с които е облепена София, се появява още един. "Убиха и моя брат. Антон Страшимиров". Поредна жертва на политическото насилие е левият депутат Тодор Страшимиров, загдето е дръзнал чрез интерпелация в Народното събрание да поиска сметка от правителството за убийството на депутата-земеделец Петко Д. Петков - син на министър-председателя Димитър Петков, убит посред София през 1907 г. и брат на Никола Д. Петков, който също ще стане жертва на политическото насилие през 1947 година.
Въпреки всичките ужаси, които преживява България по време на атентата в катедралата "Св. Неделя" и след това, Антон Страшимиров все още вярва, че българското общество не е загубило съвсем своя разум, че то може да спре изтребителната гражданска война. През 1927 година той пише в своя вестник "Ведрина":
"Не се ли пресити най-после робската отмъстителност и дивашкото кръвожадство. Стига жертви! Нека потърси всеки в своя кръг на призвание или професия колко крупни фигури изчезнаха през последните три години на страшни изпитания за всинца ни. Ще се ужаси и най-коравосърдечният."
И след това изрежда 35 имена на видни интелектуалци, станали жертва на политическото насилие. Но тук са имената не само на Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и други леви дейци, жертви на белия терор, но и на десни интелектуалци, погубени от червения терор. Трети по ред в списъка е Никола Милев, талантлив историк, депутат от мнозинството, главен редактор на в. "Слово", току-що назначен за наш пълномощен министър във Вашингтон. Не е пропуснал Антон Страшимиров и друга жертва на червения терор - журналиста Атанас Делинешев, редактор на десния вестник "Свободна реч".
В заключение писателят заявява: "Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията. Ние сме шепа народ. Стига жертви!"
Уви! Поколенията не се ужасиха от този стълб от бляскави имена. През следващите десетилетия към него те прибавяха все нови и нови имена, все нови и нови жертви на бесовете в бяло и червено.
И въпреки това знаменателен е фактът, че още през 1927 г. Антон Страшимиров заговори за национално помирение и подсказа как може да бъде постигнато то - чрез осъждане и отхвърляне на политическото насилие какъвто и цвят да има - бял или червен. И той прави това много преди да го извърши Франко в Испания, за когото ни напомни неотдавна г-н Симеон Сакскобургготски.
2005 година ще бъде истинско изпитание за нашето общество, и то не само заради Европейския съюз. Догодина ще се навършат 80 години от атентата в "Св. Неделя" и Вартоломеевите нощи след него. Ще се навършат и 60 години от екзекуцията на осъдените от Народния съд регенти, министър-председатели, министри, депутати. Как ще постъпим? Отново ли ще разровим гробовете на нашите покойници, за да се замеряме един друг с кости и черепи? Или ще последваме примера на Антон Страшимиров, когото навремето Владимир Василев нарече "везна на българската съвест"?

Проф. Филип Панайотов



Публикации като статията на Владислав Тодоров "Бесовете в червено и бяло" ("Култура", бр.37 от 8 октомври т.г.) не се появяват всеки ден и ще бъде много жалко, ако тя остане незабелязана от нашата отегчена общественост. Едва ли ще имаме скоро друг подобен повод за сериозен разговор върху политическото насилие в недалечното ни минало и върху мрачните сенки, които то хвърля върху днешния ни ден.