Лицата на България
или удържане на общността


Точно преди новините на телевизия "Евроком-България", в 19.05 часа, тече едно кратко предаване с малко претенциозното име "Лицата на България". Представлява около 10-минутен разговор-репортаж за/със, както самото то ги квалифицира, хора, чиито "имена рядко попадат на първите страници на вестниците. Те не предизвикват скандали и медийни сензации, но без хора като тях животът ни ще бъде по-сив и по-тъжен." Наистина, в обектива на предаването влизат най-обикновени граждани, няма нещо особено, което да извиква интереса към тях - нито са от социална група в неравностойно положение, нито са шоумени, още по-малко политици, бизнесмени, мутри или спортисти. Най-семпли хора: някоя продавачка в магазин second-hand, готвач в пицерия, девойка, обладана от страст към изкуството, фотограф, часовникар, учител... Нито пък са някакви екстравагантни екземпляри на човешкия род, чудаци, обясняващи как са създали perpetuum mobile или са открили как водата може да се превърне в горивна смес. Със занимания всекидневни, обикновени, бих казал дори елементарни. Но в същото време с дух, с хъс, с трезва и смислена преценка за нещата от живота, с усещане за това какво трябва да прави човек, за да премине през тази мимолетност достойно и с вдигната глава. И точно с това обикновеността на тези хора изведнъж се превръща в необикновеност, в изключителност.
Това не е изключителността на новините, насочващи светлините си към човека от улицата единствено при някакво произшествие: пребит, ограбен, измамен или пък жертва на бюрократичен произвол. Нито е интерес, който отправя микрофона и камерата към тях, за да проведе някоя псевдо-анкета. Това е интерес внимателен, скрупульозен, заинтригуван; презумпцията е, че тези хора има какво да кажат, има какво да споделят, има на какво да ни научат. И макар понякога въпросите да са прекалено префърцунени, с един никак несъответстващ на характера на предаването мерак за оригиналност (Гергана Никленова към собственичката/продавачка от магазина за дрехи втора употреба: "Какво си мислят дрехите?"), ответниците почти винаги са на висота, съотговорни са на обикновената, но сякаш все повече забравяна простичка човешка правда: "Животът минава, делата остават". Или, казано с един отдавна забравен, но преди време много популярен младежки израз (забравен, за жалост, и от голяма част от днешните млади): "Живей така, че за теб и гробарите да плачат". Цялата тази забрава на романтичните чест и достойнство избликва в предаването "Лицата на България", кара (ни) да се сещаме, че освен пари, власт, лукс, слава, популярност, постове, богатство и все подобни ефимерности, в живота съществуват и други стойности, много по-важни и много по-скъпоценни. Че гордостта не е в това, че си бил готов на всичко, за да спечелиш (и си спечелил), а в това, че нещо се е оказало по-силно от евентуалната ти печалба, от по-голямо значение. Като честта например. Или порядъчността. Или доблестта. Или милостта... Ей такива никакви за някои неща. Но за други всичко...
Телевизия "Евроком-България" е захванала със завидно постоянство да ни показва тези хора, които иначе не бихме забелязали, улисани в дневните си грижи. Добър избор: именно те са, които удържат заедно българската (ни) общност, благодарение на тях тя все още не се е разпаднала/пропаднала на хиляди парченца. Нито елитите - политически, икономически, медийни, интелектуални, нито "звездите" - Глории, Сашки, Рушенца, Каризми, нито дори вестниците - приз(о)вани, според Бенедикт Андерсън, да създават "въобразените общности" - никои от тях не вършат работата, която вършат "Лицата на България" - да са онази социална тъкан, без която социалното се проваля вдън земя. И то не съзнателно, не с мисълта, че изпълняват някаква мисия или за някакъв кой знае какъв и откъде дошъл профетизъм, а без шум, кротко, скромно, без парадности и удряния в гърдите. Една тиха деятелност, която спасява България от превръщането й в територия.
"Лицата на България" - лицата, заради които българската идентичност все още не се е разпаднала.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин