Къде е четвъртата власт?
На 11 септември 2001 година Джихани Нужем била в самолет на Virgin Atlantic в полет от Лондон за Ню Йорк. Самолетът тъкмо излетял, когато внезапно се получила заповед да се върне. "Прекарахме четири часа в салона на самолета - споделя тя - и не знам защо екипажът не искаше да ни каже какво става. Обаче в един момент пасажерите започнаха да се обаждат по мобилните си телефони и по този начин научихме за атентатите, за срутването на кулите на World Trade Center. Мнозина бяха от Ню Йорк, повечето от тях плачеха. Имах много силното усещане, че нещо важно ще се промени."
Джихани Нужем е родена във Вашингтон преди трийсет години от баща египтянин и майка американка, възпитана е отчасти в Египет, преди да постъпи в Харвард. Тя е кинодокументалистка, съавтор на един доста обсъждан в Съединените щати филм за "живота и смъртта" на една фирма от златната ера на Интернет, Start-Up.com. Джихани Нужем много бързо се озовава в центъра на арабо-американския антагонизъм.
Когато минавала през Египет, тя гледала Ал Джазира и смятала тази телевизия за "демократизираща сила" в Близкия Изток: "Мислех, че това ще е телевизионен канал, който САЩ ще подкрепят". Но като се връщала в Съединените щати, наблюдавала съвсем друго възприемане на Ал Джазира, "сатанизирано" възприемане. В същото време й се струвало, че американските канали - в съпровод на тропот от войнишки ботуши - излъчват все повече и повече "бойни видеоигри". "Това ми се струваше твърде фрустриращо, разказва тя днес, между две пътувания по кампанията на Джон Кери (за кампанията тя снима нов документален филм заедно с Александра Кери, дъщерята на кандидата-демократ). Прехвърляха ни от речи в Пентагона към брифинги на Централното командване, с отклонения към специалните пратеници, внедрени в американската армия. И аз си казвах: а къде са хората в Ирак? Защо не ни се разкажат причините за всичко това, защо няма по-широко и задълбочено отразяване?"
Така че, три седмици преди започването на бойните действия, Джихани Нужем си вдига камерата и отлита за Катар. На място тя разбира, че централното командване е разположено на четвърт час път от централата на Ал Джазира и решава да обедини двата елемента - отразяването на събитията от панарабския канал, от една страна; от американските журналисти, от друга; а помежду им е един американски офицер, натоварен за връзките с арабските журналисти, който, също като нея заинтригуван от това положение, приема да участва в играта.
Резултатът е The Control Room, Different Channel, Different Truths (различни канали, различни истини), филм, селекциониран за фестивала в Sundance през пролетта на 2004 година, който показва как преди и по време на първите седмици на войната в Ирак "американската публика имаше една версия на случващото се, а арабската публика - друга". Успехът идва веднага след излизането по екраните в Ню Йорк през юни. "А пък аз мислех, че ще мога да го прожектирам само в Канада!", радва се Джихани Нужем...
По-малко полемичен от филма на Майкъл Мур "Фаренхайт 9/11", защото е чисто документален, The Control Room изпълнява същата задача във воюваща Америка - да предложи на публиката изображенията, информациите и погледа, които американските телевизионни канали са се въздържали да й предоставят. И други режисьори като Робърт Грийнуолд, автор на Uncovered, the War on Iraq (Разбулена: Войната срещу Ирак), бяха мотивирани от същата фрустрация, предизвикала конформизма на големите американски медии.
Бумът на документални и политически филми върви заедно с един все по-оживен дебат върху автоцензурата в традиционните медии от 11 септември насам и върху скрупульозната им професионална грижа за обективността, която в крайна сметка маскира действителността. Майкъл Мур току-що пусна в продажба 3,5 милиона екземпляра от Фаренхайт 9/11 на DVD. За Пол Кругман, анализатор в New York Times, колкото и да е критикуем, "тенденциозен и пълен с грешки" този филм, хората ще го гледат, "за да научат истински истории, които би трябвало да чуят отдругаде. Този филм има успех, защото уважаваните медии не са си свършили работата".
Случва се впрочем "уважавани" медии да прекрачват, понякога неволно, линията на уважението. Това направи наскоро специалната пратеничка на "Уол Стрийт Джърнал" в Багдад, Фарназ Фасихи, която, след като свършела своята съвсем коректно написана ежедневна кореспонденция за вестника си, била свикнала да се разтоварва, пишейки това, което наистина мисли, в електронни писма, изпращани до приятели. На 29 септември един от приятелите й, движен без съмнение от благородни чувства, натиснал бутона и ги пуснал в Мрежата. За няколко дни дългата e-mail история на Фарназ Фасихи обиколи хората, които президентът Буш нарича щедро "интернетаджии", толкова е мощна тази армия, която той не контролира - и предизвика силни спорове в професията.
Какво толкова стряскащо казваше самиздатът на Фарназ Фасихи (който може да бъде намерен на адрес www.poynter.org/column )? Той предаваше простичко, с увлекателността и вълнението на очевидеца, ежедневния живот на един американски репортер и на иракчаните в Багдад, в писмата бе подчертана безапелационната констатация: "Духът на тероризма, на хаоса и на разрушението е изпуснат върху тази страна поради американски грешки и никой не успява да го вкара отново в бутилката". Ръководството на "Wall Street Journal" публично подкрепи специалната си пратеничка, чиито публикувани в ежедневника репортажи не са били "заразени" с нейните лични гледни точки; оттогава обаче госпожа Фасихи не пише вече, тя е в отпуск, отпуск, удобно продължен до 2 ноември.
Венцехвалени след Уотъргейт, днес американските медии са атакувани отвсякъде. "В действителност, анализира Майкъл Масинг, бивш декан на журналистическия факултет на университета Колумбия (и автор на множество яростни критики на информирането за събитията на New York Times, публикувани тази година в New York Revue of Books), пресата, която си беше извоювала ролята на контра-експерт по времето на Виетнам и Никсън, започна да отстъпва позиции при Рейгън. Целият въпрос на отношенията между пресата и властта е в това, че с колкото по-силен президент си имаш работа, толкова по-трудно ти е да действаш като контравласт." Прибавете към това едно събитие с мащабите на 11 септември, чиято мишена беше Ню Йорк, столицата на медиите - и нещата се затрудняват още повече?
Юристите, които се борят срещу изопачаването на смисъла на обществените свободи, извършвано от администрацията на Буш, не могат да намерят достатъчно остри думи за журналистите, у които не откриват никаква подкрепа: "Вярата ми в една независима и внушаваща доверие преса, изключително важна за демокрацията, беше прекършена", признава Том Уилнър, един от адвокатите на чужденците, задържани в Гуантанамо. Майкъл Масинг говори за "огромно институционално поражение, един от най-мрачните епизоди в историята на пресата". Големите медии станаха обект за подигравки в сатирични предавания по телевизията, чиято растяща популярност показва до каква степен публиката е чувствителна към незавидното им положение.
Пародирайки лозунга на CNN "най-уважаваното име в информацията" ("The Most Trusted Name in News"), Джон Стюърт, човекът, който увеличава популярността си, представяйки всяка вечер мнима новинарска емисия по канала Comedy Central, се обявява за "най-уважаваното име във фалшивата информация" ("The Most Trusted Name in Fake News").
"Какво е вашето мнение?", пита Джон Стюърт една вечер един от своите мними репортери по повод събитие, което той трябва да отрази. "Аз нямам мнение - отговаря имитаторът. - Аз съм журналист. Моята работа е половината от времето си да повтарям какво казва едната страна, а другата половина - да повтарям какво казва другата страна. Това се нарича обективност. Май че е хубаво и вие да се позаинтересувате малко от нея." А публиката се залива от смях. Големите имена от истинската политика се натискат да бъдат поканени във фалшивите новини на Джон Стюърт. В края на краищата, обобщава списание "Ролинг Стоун", неговите фалшиви новини "означават повече от истинските". А и като една истинска вълна от мазохизъм, журналистите от конвенционалните медии се надпреварват да канят Джон Стюърт в техните предавания, кичат го с лаврови венци в статиите си. Пълна бъркотия.
За Стивън Холмс, професор в Юридическия факултет на Нюйоркския университет, "най-тежката атака" на администрацията Буш "бе насочена към когнитивната способност на тази страна". Защото New York Times и Washington Post бяха принудени да си направят самокритика за лековерността си в случая с оръжията за масово унищожаване в Ирак, но трябва да се признае, че екипът на Буш им противопоставя, и то доста отпреди 11 септември, една политика на скритост, без съмнение непозната от времето на президента Никсън. Един доклад, подготвен в Камарата на представителите за демократа Хенри Уаксман, публикуван през септември под заглавие "Secrecy in the Bush Administration", показва до каква степен изпълнителната власт се опитва - и често успява - да ограничи действието на законите за прозрачност и достъп до информация от 60-те и 70-те години.
Друг симптом за омерзението от медиите се проявява в премеждията на водеща журналистка в New York Times, заплашена от осемнайсет месеца строг тъмничен затвор, ако упорства в отказа си да предостави източниците на информация за една анкета по повод агент на ФБР, чието име е разкрито незаконно, но по която тя не е написала и ред. В уводна бележка, тържествено озаглавена "Обезателствата на първата поправка", Артър Сулцбъргър, собственикът на New York Times, остро осъди този натиск. "Да, пресата далеко не е идеална. Ние сме хора. И ние допускаме грешки. Но авторите на нашата Конституция и на първата поправка са разбрали всичко това" (...) Главната цел на конституционната гаранция на свободната преса е "да създаде една четвърта институция - извън държавата - като допълнителна противовласт на трите официални разклонения на властта".
Обливана с кал преди няколко месеца затова, че е приела на доверие официалната теория за оръжията за масово унищожаване и лековерно я е разпространявала, днес Джудит Милър е третирана като мъченица. "Да те благослови господ, Джудит Милър, невъзможна безобразнице", иронизира Джак Шейфър, хроникьор в електронното издание Slate. Джордж Буш и 11 септември победиха ли свободата на изразяване, осветена с известната първа поправка? Да се говори така, значи да не се вземат предвид два фактора. Първо, стресът, предизвикан от скандала за мъченията в затвора Абу Граиб и влошаването на положението в Ирак, които окуражиха пресата да стане по-настъпателна. Второ, изобилието от различни от традиционните медии средства за изразяване. Бумът на документални филми, безпрецедентният успех на политически книги (включително успехът на официалния доклад на комисията за 11 септември) издават жаждата на публиката за друга информация. В средата на октомври осем от петнайсетте книги, фигуриращи в списъка на бестселърите на New York Times, се занимаваха със събитията след 11 септември, деветата беше автобиографията на Бил Клинтън. А освен това има и Интернет - поне 200 сайта, специализирани в журналистиката, които служат и за дискусионни форуми; и последният продукт на Мрежата - блоговете - мощно средство за разпространение на информация. Тази нова порода "журналисти по пижама", блогърите, повече коментатори, отколкото информатори, бе осветена това лято, като получи запазено място в изданията на демократическата и републиканската конвенции. Крайна форма на демократизиране на информацията по Интернет, която позволява всекиму да опита да си е главен редактор, като си създаде сайт от къщи, блоговете (съкратено от Web Log, буквално бордови дневник, качен в Мрежата) оголват истината и отварят прозорците за свеж въздух (в technorati.com е публикуван списък).
"Блогосферата" не избягва от политическата поляризация: квази-линчът, на който бе подложен Дан Радър, историческа фигура в CBS News, принуден да се извинява през септември, когато десните блогъри разкриха, че той - неволно - е използвал фалшифициран документ за военната служба на Джордж Буш-младши, илюстрира едновременно една нова медийна/медиатична динамика и жаждата на консерваторите за реванш над традиционните медии, смятани за близки до демократите.
Но като се изключат няколко елитни професионалисти, блоговете не носят свежи новини. Рядкост са блогърите, които искат да рискуват живота си в Багдад. Репортажът и информацията си остават запазен терен за четвъртата власт - под строгия и двоен надзор на изпълнителната власт. И на една пета, изгряваща власт.

Le Monde, 27 октомври 2004

Силви Кофман

Силви Кофман е постоянен кореспондент на Le Monde в САЩ.