10.11 по Бертолучи
Всяка година 10.11 естествено се превръща в повод за равносметки - общо взето, горчиви. Те "по правило" започват от статута на самата дата - събитие ли е, не е ли? Един кръг обществено разпознаваеми фигури продължават да виждат в нея голям исторически знак, ако не на друго, то поне на собствените си усилия - на дисидентските позиции, които са заемали, на промяната, за която са се борили, на централните роли, които са играли...; за тях 10.11 е личен празник и ако историята все пак успее да го абортира, те са готови да го приютят в биографиите си. Техният патос се усвоява политически от ляво. Има и един кръг политически разпознаваеми фигури от дясно, за които датата по-скоро е срамна, защото изглежда, че слага край на комунистическия заговор срещу индивида, а всъщност е последният му, най-перфиден, ход.
Широкият кръг от хора изживяха на 10.11.1989 най-голямата си историческа радост, която после попадна в каскада от социални разочарования. И сега нито искат да се откажат от радостта, нито могат да скрият разочарованието. За тях датата буди нещо като меланхолична носталгия: ако можеше всичко да започне отначало, а то не може...
Проблемът с разминатите оценки за 10.11 идва от очакването за начало, а става дума само за край. Краят на един голям идеологически разказ, който десетилетия наред санкционираше останалите. Той се разпадна за една нощ - и нито имаше кой вече да го говори, нито кой вече да го слуша, а политическият, журналистическият, културният, религиозният и пр. разкази вече можеха да изговарят живота и да се развиват в своите ценностни перспективи. Но точно това като че ли не стана, те повече боксуваха, отколкото произвеждаха нови смисли: политическият разказ така и не се справи с представителство на интереси и идеи, журналистическият често се срива в жълтото, черното и поръчковото, културният се занимава главно със собствената си невъзможност, а религиозният като че ли съвсем е забравил основната си тема - трансценденталното. И т.н.
Съмнението-10.11 фактически оглежда кризите в типове публично говорене, които естествено водят до криза в идентификациите. Светът, който се получи след 10.11.1989, остана ничий, той трябваше да освободи избора на индивидите, а няма кой да го гарантира с индивидуалния си избор. Свят без воля.
От такава гледна точка навечерието на 10.11 се оказа изключително подходящо за българската премиера на филма "Мечтатели" на Бертолучи. Той разказва за вълненията в Париж от 1968-ма през призмата на инфантилната сексуалност и мастурбацията. Мастурбацията дава шанс на въображаемото да се превърне в реалност, без да мине през идентификацията, през ангажиментите на зрелостта и отговорността. Тъкмо това според филма е в основата на революциите.
Кадифената революция от 1989 година в София, изглежда, направи същото: даде шанс да преживяваме като реалност мечтите си за свобода от времето на комунизма, но не доведе до нови разпознаеми идентификации. И още не е.
Историческата мастурбация продължава...

Георги Лозанов