На 2 ноември в галерия "СИБАНК" се откри изложбата на Росица Станишева "Сълзите на Ерос". Тук публикуваме словото на Георги Лозанов при откриването.

Уважаеми дами и господа,
Ние с вас се намираме на най-разработената територия в съвременната култура - тази на еротиката, на разсъблеченото тяло, на схватката между телата... Всъщност, защо ли да е именно в съвременната? По-скоро винаги е било така. Единственото ново е в илюзията за отпаднали табута, за позволена голота.
Не аз, художничката Росица Станишева настоява, че това е илюзия, но само не я подозирайте в консерватизъм. Напротив, тя е ентусиазиран познавач на разпуснатостта в двата плана на понятието, формулирани от любимия й философ - Батай. В общия - на разпуснатостта като морално раз-пускане на аза, като кратка ваканция на личността, през която съществуването се преживява непосредствено, а метафизиката става физически екстаз. И в актуалния план - на разпуснатостта като жестикулации на страстта и насладата, които прекрачват публичните норми, но въпреки това или тъкмо заради това от втората половина на ХХ век завладяват публичността. Сексуалното винаги е отвеждало извън културата, а съвременната култура се радва на това.
Тогава за каква илюзия говорим? Как независимо от всичко табутата продължават да функционират? Това е централния въпрос в живописта на Росица Станишева. Отговорът е: влез по-навътре. Сексуалното преживяване, колкото повече се отдалечава от културата, толкова повече подлежи на културна археология. По стените на залата са представени нейните находки. Пропуканите лакове и смоли допълнително усилват усещането за наслагани пластове, за палимпсест, за гледки зад гледката.
Сюжетите на плътта са само повърхност, под която лежат естетически образци и митологични архетипи. Художничката ги разкопава чрез постмодерната техника на цитата. Обект на цитиране са фигури от класическото изкуство, на свой ред цитиращи фигури от мита. Изборът е паднал върху скулптурата, върху Бернини например, защото така може да се разиграе визуално срещата между паметник и плът, между минало и желание. Нейната парадоксална еротика е хиперреалистично буквализирана, застинала е в реалност. Сексът е разбран като схватка между забраната и забравата - екстазът на телата се опитва да изтрие знаците, които времето е трупало върху телесността. Но това няма как да стане вън от моментното удовлетворение, защото мъртвите участват в любовта между живите.
И тук отново се появява Батай с неговото преодоляване в екстаза на прекъснатостта на битието, създадена от смъртта. Всеки сексуален екстаз в последна сметка е религиозен, защото решава проблема за безсмъртието. Решава го отвъд културата и така постепено, някак от само себе си, става неин център. Отвъдността, която векове наред е тематизирана от религията, винаги помалко, а през последния век съвсем, е превзета от еротиката.
Разбира се, това безсмъртие, стоварено върху тленното тяло и даже само върху неговата долница, замирисва леко на чаршафи и кич. Подобно на цитата, кичът е другата постмодерна техника, която художничката ползва, за да ни утеши: големите проблеми - затова са големи, не могат да бъдат решавани, а само заобикаляни, игриво, на палави подскоци. И когато се почувстваш разклатен от тях, най-добре е да се подпреш на тялото до себе си. Няма риск да изглеждаш повърхностен, защото то, както вече знаем, ще се окаже паметник. Памет...