Музика от три века

Най-новият компактдиск на Камерния ансамбъл "Софийски солисти" се издава отново от фирмата "Гега Ню" по лиценз на БНР и е посветен на 40-годишнината на състава. Първото нещо, което се вижда, когато вземеш изданието, е, че на корицата на книжното тяло не е изписано името на диригента Пламен Джуров. В четирите десетилетия на "Софийски солисти" има отделни етапи, свързани именно с отделните диригенти. Този, последният засега етап, който не само аз бих нарекла "етапа на Пламен Джуров", е може би най-трудният от гледна точка на изначалния въпрос за съществуването на ансамбъла. Много по-дълголетни, изпитани в традицията "организми" изчезнаха във въртопа на "мирния преход". Те просто загинаха. Можеше да загине и този ансамбъл, абсолютно съм убедена, ако не бе имал късмета да "получи" две-три години преди началото на "пазарното изкуство" музиканта, диригента, композитора и прозорливия суперорганизатор Пламен Джуров. Т.е. това, което ще кажа кратко, за да не губя пространството на колонката си, е: не намирам за израз на добър вкус един състав да приеме за редно името на неговия ръководител и диригент да не фигурира на определеното за това място. Познавам Джуров, сигурна съм, че за него това не е важно; сигурна съм също, че на него няма да му е приятно началото на моята колонка. Но в изкуството така, както навсякъде, има субординация, функции и отговорности. Кой как ги поема, се чува много добре, дори и не винаги да се подчертава. Следователно те трябва и да се отразяват, да се изписват - там, където е необходимо.
Музика от три века, музика от Телеман, Шуберт-Малер и Бритън звучи в програмата на това иначе чудесно от гледна точка на субстанцията издание. Този компактдиск има особено значение. И не поради юбилейния си характер.
Най-напред записите в него са документални - те показват концертното равнище на ансамбъла. Особено в контекста на днешната ни концертна действителност то е непостижимо. След това - репертоарът и най-вече като съблазняваща рядкост - записът на сюитата "Дон Кихот" от Георг Филип Телеман. Този съвременник на Хендел и Бах в нашето музикопознание винаги е стоял някак настрана от двамата. А музиката му прозира твърде напред. И сюитата "Дон Кихот" (творение почти без известен запис) далеч надхвърля чисто бароковата реторика в името на една фиксирана образност, от която са се учили очевидно много майстори "на звуковата четка" десетилетия по-късно. Тъкмо в тази насока е интерпретацията на ансамбъла и неговия диригент: широки, дълги линии, които "дишат" в спецификата на отделните сюжетни фази: "Бурлеска на Кихот", "Пробуждането на Дон Кихот", в което чуваме и здравословния смях на великия Георг Филип. "Атаките срещу вятърната мелница" отново не само описват, но и изобразяват, за да ни насочат към "Любовните въздишки по Дулцинея", а след това и към своеобразното жонглиране с интервалите в "Измаменият Санчо Панса". Стриктната "агогика" и артикулацията на текста продължават да държат нашето внимание и в "Галопите на Росинант и на магарето на Санчо", при това със "съзидаващо звука" чувство за мярка, за да се стигне до заключителната красива мелодия в последната част "Дон Кихот си ляга да спи". Това днешно разкритие на поетиката на Телеман поражда многобройни интересни въпроси, свързани с актуалното и вечното в прочита на класиката. И със степента на нейното познаване.
Следва един от репертоарните хитове на музикантите от КАСС - и това е "Симпъл симфони" на Бенджамен Бритън - сякаш продължение на тезите на Телеман. Много рядко в творчеството на композитор от класата на Бритън една детска композиция се превръща в едно от най-популярните му творения. Чарът й за изпълнителите е тъкмо в нейната естественост и безизкусност, в открития й хумор и в играта с овладяното от предшествениците. Едно изпълнение, което "работи" предимно с щрих и динамика, с много леки "закачки" в темпата и в което има достатъчно заряд на спонтанност в звука, което оформя характера на творбата.
"Смъртта и момичето" (Шуберт-Малер) завършва програмата на изданието. Струва ми се, че се досещам защо тази е композицията, която Пламен Джуров и музикантите от ансамбъла са избрали от колекцията си документални записи в Българското национално радио - тя разкрива много от потенциала им; тъкмо Малеровата оркестрация провокира звука към тънкост, финес, гъвкавост, особено равнище на разреждане и на плътност и сякаш уголемява застрашително пространствата на смъртта. Фактурата губи плътност; звукът е колкото физически осезаем, толкова и имагинерен - изпълнението напълно достойно се вписва в условията на европейския пазар с днешна дата.

Екатерина Дочева







Вградени
ноти