Маргарита, Арабеск и танцът...
- Познавах я, но не мога да кажа, че съм била от близкото й обкръжение. Така се случи, че когато я срещнах за първи път, бях балерина в oперата - тя поставяше при нас. Но след като завърших в Москва балетна режисура - през 1991 г. - тя беше първият човек, който ми подаде ръка и ми предложи да направя дипломната си работа в "Арабеск". По-късно разбрах, че не съм била единствената, тя е помагала на много млади хореографи. Последните й 4-5 години вече бяхме по-близки. Когато завършвах, исках да поставя "Сватба" на Стравински като дипломен спектакъл. Тогава Маргарита каза, че би предпочела да направя нещо по-атрактивно. И точно през 1994, един или два месеца преди да почине, а аз не знаех, че е толкова болна, тя ми се обажда и ми казва: Боряна, искаш ли да направиш "Сватба" на Стравински? Не повярвах на ушите си. Бяха минали три години от предложението ми и не очаквах да го помни. Много се зарадвах. Проектът влезе в програмата на "Арабеск". Тя почина в началото на сезона, а аз направих "Сватба" през април 1995. Този спектакъл го дължа на нея. И още нещо, което тогава ме шокира. Пак така, месец или два преди да почине, тя ми се обади и ми предложи да стана неин асистент в Нов български университет. Преподаваше балетна режисура и беше набрала първия курс хореографи. Видяхме се, тя ми даде нейни записки. Казвам й: Не ми ги давай, аз ще идвам с теб в часовете и ще си водя бележки. "Не, не, ти трябва да имаш всички тези тетрадки, тефтери, трябва да седнеш и всичко да прочетеш". Тя е знаела, само че аз не знаех... Не успях да присъствам на нито един нейн час, защото тя не успя повече да стане. И се наложи да поема курса й и да го завърша.
- Когато работеше в oперата, какво беше "Арабеск"за балетния състав? Алтернатива, пожелано място, неприемлив рушител на каноните? Какъв беше тогавашният мит "Арабеск"? Ако е имало подобно деление...
- Може би не е имало чак такова деление. Приемахме "Арабеск" като място, където се случват наистина различни неща. И затова винаги, когато Маргарита се канеше да поставя в операта, знаехме, че ще бъде нещо по-различно.
- Какво беше то, различното?
- Работила съм с нея "Сянката" по музика на Текелиев. Работила съм и "Аида". Винаги ме е впечатлявала невероятната й подготвеност. Тя беше разчела абсолютно всеки жест. Винаги знаеше какво иска и как да го постигне. Тя успяваше така да разчертае и разграфи сложната музика на Текелиев, че бързо се включвахме в тази различна звучност.
- Работейки в операта, какво търсеше тя да постигне от танца, което не ви е стигало?
- При нея винаги имаше по-особени образи. Например в "Сянката" за първи път тя вкара персонаж на инвалидна количка. Дотогава това никога не се е правило в балета. Пак там създаде едни много обобщени образи на едно общество - уж класика, а е различно. Висшето общество беше цялото златно, ама всичко беше в безумно злато, и се движеше някак роботизирано. А бяхме с пачки. Тя много търсеше подобни неща - да предаде друга образност, друга метафора на балетните персонажи. Чела съм за първата й постановка на "Пепеляшка" в Русе. Обвиняват я в някаква социализация на приказката. Когато след време правих "Пепеляшка" и мен ме обвиниха, че имало много театър, а нямало танци. Тя не се страхуваше да влага, да придава на танца изказ по-близък до съвременния човек, да се отдалечава от банализираната "романтика".
- Маргарита Арнаудова привърженик ли беше на танцовия театър, или предпочиташе класическите форми на балета? Защото "Арабеск" има историческо значение за културата ни, като може би пръв започна търсения и в тази област на съвременното изкуство.
- Два нейни спектакъла определено са в тази посока, но мисля, че не беше особен привърженик на танцовия театър. Владеещият класиката, танца трудно се отказва от лексиката им. Първо, защото тя е много богата, второ, защото, за да израснеш до степен да се откажеш от нея, е нужно време. Когато си млад, не можеш да се откажеш. С времето Маргарита започваше да се отказва. Първата постановка в стил "танцов театър" беше "Бариерата" по повестта на Павел Вежинов. И последният й спектакъл "Часът на кучето", който тя не довърши, а го довърши дъщеря й Олеся, беше също в този стил. Тоест наистина е нужно време, за да се почувстваш достатъчно уверен, че с минимални танцови средства можеш да направиш голямо танцово внушение. Но в началото тя не работеше по този начин. Трудно ми е да кажа как тя е виждала развитието на "Арабеск". През последните й години се създаде известен разнобой между младите танцьори, които търсеха по-модерна визия (като Красен Кръстев, Теодора Стефанова, Милен Петров, Мила Искренова - която не беше от "Арабеск", но всички те имаха някаква по-радикална позиция спрямо модерния танц) и другите, които все пак оставаха в плен на класическия танц. В същото време допускам, че е знаела, че рано или късно тази трупа ще заеме изключително позицията на авангарден театър. През последните години "Арабеск" се обърна предимно към съвсем друга не само визия, но и техника на изпълнение. Това е нещо ново, но то се беше зародило в "Арабеск" още по времето на Маргарита Арнаудова. То не е изникнало от средите на операта. Но да се върна на въпроса как ще отбележим годишнината? Имахме няколко идеи. Тази година конкурсът за хореографи на името на Маргарита Арнаудова, който е учреден от Калина Богоева, ще бъде по-специален. Искаме някъде през февруари да направим вечер, на която да представим награденото на конкурса парче заедно с две нейни възстановени постановки, които и днес са в афиша ни: "Нестинарка" и "Болеро".
- Срещнахте ли подкрепа от Министерството на културата за този юбилей? Защо се смееш?
- Дадоха ни 1400 лв. Винаги досега, дори когато конкурсът не е имал специално издание, са ни отпускали поне 3000 - 4000 лева, а в първите години дори 5000 - 6000. Имахме идея по-изявени хореографи да направят свои своеобразни репризи на нейни постановки. Олеся Пантикина имаше идея да направи "Женските образи в балетите на Маргарита". Росен Михайлов имаше идея да направи нещо специално за "Пролетно тайнство".
- През последните 10-15 години знанието ни за танцовия театър много се разшири. Гостуваха ни много и различни трупи, поставиха се не един или два български танцови спектакъла. В същото време като правило салоните не се пълнят, спектаклите не се играят многократно. Защо може би най-комуникативното изкуство не успява да осъществи комуникация със зрителите?
- Премиерите на "Арабеск" се пълнят, но след няколко представления положението е тревожно. Мисля, че публиката за този вид съвременен танц е по-малобройна. Това е изключително млада публика. Много трудно хора над 40-50 години влизат да гледат съвременен танц. Имам предвид публиката, която ходи веднъж месечно да гледа опера, но няма да отиде веднъж месечно на танцов театър, защото той продължава да бъде в руслото на младото авангардно изкуство. Тоест нещо, което търси своето място, което провокира. В по-зряла възраст хората не могат или не искат да бъдат провокирани. Има и друго. Ако искаш да гледаш авангарден театър, има пространства, където го играят. Съвременният танц няма постоянно пространство, човек не знае къде да отиде, ако иска да го гледа. "Арабеск" съществува вече 38 години, но няма собствена сцена, собствен покрив. Ние играем и в операта, преди играхме и в Музикалния театър, в Театър "София", сега и в "Сфумато"... Това също "разхвърля" публиката. Много сме си говорили да се създаде център за съвременен танц. Отивайки там, човек ще знае какво ще гледа. Сега никой не предполага че в операта можеш да гледаш авангарден балет. Много са причините... Но между тях няма такива, свързани с качествата на постановките на "Арабеск".
- Колко спектакъла поддържате в афиша си?
- Мисля, че 14. Играем максимум 3-4 спектакъла на месец.
- Има ли текучество в "Арабеск"?
- Не. Вече четири години няма абсолютно никакво текучество. Непрекъсното завършващи млади танцьори питат ще има ли конкурс за нови членове на трупата. Сега трупата е прекрасна, млада, споена. За тези четири години те така добре се опознаха, така добре се станцуваха, че в момента трупата е страхотна. Но не зная докога ще е така, защото и аз не зная какво ги задържа тези хора тук. Може би единствено това, че имаха възможност да изиграят наистина един много богат репертоар, да се съберат не само с български, но и с много чужди хореографи, което им създаде самочувствие, че правят неща, които са в топлистата на Европа. В същото време, въпреки че всяка година ходим на някой фестивал, въобще не можем да стъпим на пазара за танцов театър. Лицето на танцовия ни театър по различни фестивали защитават спектакли с 2-3 човека. А ние такива спектакли не можем да направим. Трупата ни е от 16 човека и нашите спектакли са най-малко с осем персонажа, и в тези случай имаме два състава. "Арабеск" е средно голяма трупа, тя не е камерна формация.
- Толкова години се занимаваш с танц. Какво не могат думите? Би ли съществувал този дял на изкуството, ако той не притежава такива ресурси за въздействие върху човека, които другите изкуства нямат? Защото има неща по-важни от това да можеш да се завъртиш 18 пъти на палеца си...
- Това са ритъмът и движението. При емоционално възбуждане човек става, движи се, ръкомаха - не може всичко да изрази с думи. Нужно му е някакво допълнително движение, допълнителна динамика на нещата. Може би това е танцът - начин, по който обемаш едно пространство, което не можеш да обемеш с думи. В танца пристъпваш в други пластове на чувственост, защото тялото е нещо много по-материално и по-бързо осъществява комуникацията на чувствата. Ако чувстваш нещо с тялото си, то стига много по-бързо до теб. Докато интелектът е по-опосредстван. Може би спецификата е в двусмислеността, която носи жестът. Думата винаги е много конкретна. Тя значи едно определено нещо и то буди определени асоциации. Докато жестът е много свободен за тълкувания. Един набор от жестове и движения на теб ти говорят едно, на друг - друго...
- Ти си помисляш нещо свое си, почиващо на твоя пряк или косвен жизнен опит, своя версия, но принадлежаща на определения сноп от възможности, зададен от сцената...
- Ти си един вид съучастник на историята, която ти разказват танцьорите, и която можеш да си подредиш по свой си начин.
- За мен танцовият театър възниква от желание за повече свобода. Той отхвърля ограниченията и безсмислието на подражанието на балетните "догми" (независимо от високата им стойност). Балетът си е създал език, но като че ли съхраняването му е по-важно от развитието му. Това сковава, ограничава човека в неговия самоизказ. В танцовия театър имаме максималната свобода на изказа, на поддаването на вътрешните ни импулси, това е жанрът на божествената безгрижност, в него по-уютно се чувства хуморът и самоиронията.
- А и хората ужасно много обичат да им се говорят умни неща, сентенции... Баща ми все ме пита: "Това какво ти говори?" Отговарям му: "Трябва ли непременно да ми се дават отговори, някакви указания, мъдри мисли-послания?" Може би затова няма много публика, защото хората си казват: "Аз това не го разбирам." И това ги кара да се чувстват потиснати. Затова хората предпочитат узнаваемите неща. Питали сме публиката: "Какво искате да разберете?"
- Трябва да се сключи някаква конвенция със зрителя: тук не говорим за нищо по-умно и по-дълбоко от това, че, когато човешка ръка докосва топлата кожа на друг човек, това е тема с много вариации и те, и само те ни интересуват. Тогава всеки зрител ще преживява разпознаваемите емоции, защото няма човек без нужния за целта емоционален опит. Простите неща само изглеждат такива. Те не са оскъдни на възможности за творческо разкриване. Цялото дзен-изкуство е в подкрепа на тези думи. Въодушевяваща е мисълта, че простите основания на живота и света могат да се съобщят страшно лаконично и с онази недоисказаност, която носи жеста, движението в пространството... Това не може да не проговаря на зрителите. Сигурно е нужна голяма жертвоготовност, за да занимава човек с танцов театър?
- Винаги е било така и по цял свят е така. С танц се занимават хора, които искат само с това да се занимават и с нищо друго. По цял свят танцьорите живеят, пътувайки от град на град... Но има и друго. Танцьорите са млади. Човек е готов да прави всичко с цялото си сърце само в една определена възраст. (Разкошно се смее.)
- Коя е тази възраст? Маргарита Арнаудова доживя ли я?
- Тя съхрани готовността си за абсолютно всичко!

5 ноември 2004

Разговора води Никола Вандов



Разговор с
Боряна Сечанова, директор на балет Арабеск



На 8 ноември се навършиха 10 години от смъртта на Маргарита Арнаудова - голямата българска хореографка, най-изявеното хореографско присъствие в историята на балет "Арабеск". Това е поводът за разговора ни с хореографа Боряна Сечанова, която от четири години е директор на балет "Арабеск". Питам Боряна работила ли е с Маргарита Арнаудова? Какво значи тя за нашия балет, за нашия танц, за "Арабеск"? Как трупата ще отбележи тази годишнина?