Между познатото и непознатото

Романът на Сидхарта Шангви е едно от най-интересните заглавия, появили се през тази година в областта на преводната художествена литература. Авторката е непозната на българските читатели, но за сметка на това са много паралелите, които книгата й отправя към популярни автори и заглавия. Сидхарта Шангви може да бъде сравнявана с твърде нашумялата Арундхати Рой, известна и в България с "Богът на дребните неща". Двете писателки влизат в една традиция не просто защото говорят за Индия - и ако си позволя перифразата - за участта да си индиец с произтичащите от тази участ трагика, но и избраност. Избраност да усещаш, да имаш повече сетива, да си заразен с история и култура, с памет. Но и защото демонстрират писане, което определено се очертава като едно от най-оригиналните в съвременната литература и което заявява разпознаваем глас. А и са добър пример за възможността литературата да бъде употребявана като повод да се говори за проблемите на идентичността, другостта, национализма, от които са така хипотизирани културните изследвания.
Сидхарта Шангви може да бъде сравнявана и с цялата латиноамериканска вълна на автори като Маркес, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Марио Варгас Льоса, Педро Алмодовар с вкуса им към магическото, към заличената граница между реалност и сънища, с вкуса и към обилието на чувства и страсти, с вгледаността им в смъртта и това, което е отвъд и след нея. "Песента на здрача" спокойно би могла да се разглежда като реплика дори на филми от типа на "Говори с нея" - заради вярата в думите, заради хипнозата от думите, заради способността на думите да изтръгват от нещастието, от смъртта. Ако се вярва в словото - казват и Шангви, и Алмодовар, - има шанс. Има шанс всичко да се понесе и да се намерят сили да се почне отново.
И най-сетне, Сидхарта Шангви може да бъде сравнявана и с нобелистката Тони Морисън пак заради вкуса към говоренето, заради вярата в живота отвъд тукашното, заради убеждението, че музиката често пъти прави съдбата и че най-важното нещо в света е да съумееш да влезеш в чуждата история и да я направиш своя.
Вече малко по-конкретно, "Песента на здрача" разказва историята на една жена, която приема, че съдбата й е да обича и в името на тази любов тя понася загуба след загуба, на един мъж, който не може да се справи с безпомощността си пред смъртта и се оттегля в себе си и в мълчанието, на две деца, едното от които живее в спомените, а другото - чрез идентифицирането си с историята на един умрял от чакане на любовта мъж, на една къща, която има своя история и подчинява на нея всички обитатели, на песните, които имат свой живот и могат да правят чудеса... На нещата и хората, които имат едно и също битие, които по еднакъв начин дишат. Защото в света на Сидхарта Шангви одушевеното и неодушевеното си съвпадат.
Книги като тази на Шангви показват много силна линия в съвременното писане. Вече е много трудно да се говори за национални литератури. Защото границите така са се отворили, връзките до такава степен са претрупани, че по-скоро имаме световно писане. С други думи, около два века по-късно мечтата на Гьоте за световна литература е факт. И както той в края на живота си с почуда установява, че между собствените му текстове и един китайски роман няма особена разлика, така и днес - само че без почуда - уточняваме, че между френското, испанското, индийското и пр. писане разликите са много по-малко от приликите. И от тази глобализация, мисля си, само печелим. Защото шансът е на доброто писане, което има кодове към всички и разчита на по-голяма културна разбираемост. И е крайно време българското писане да успее да влезе в тази ниша, а не да се опитва да бъде при някакви неясни български корени.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Сидхарта Шангви. Песента на здрача. Превод Калоян Игнатовски, ИК Прозорец. С., 2004