За появяването на думите
Напоследък ми направиха впечатление два текста, в които думата "култура" бе употребена с необичаен (а доскоро и съвсем неприемлив) смисъл.
Първият бе на Ивайло Дичев; по повод безумията в софийската градска среда той се питаше дали, освен всичките си други права, гражданинът няма и "културни права" - правото да не иска от билбордовете да го гледа Азис, например. И има ли право да се бори за своите културни права.
После Владислав Тодоров, в един анализ на резултатите от изборите за президент на Съединените щати, потърси причините за смайващата победа на Буш в културен сблъсък между отделните райони на Америка.
Досега за културни разлики се говореше предимно в затворени кръгове, вън от тях езикът се подчиняваше на "политически коректния" изказ, изграждан постепенно в продължение на десетилетия както от демократичния Запад, така и от тоталитарния Изток. Разликите/сблъсъците можеха да бъдат идеологически (демокрация - тоталитаризъм) или класови (бедни - богати), но не културни. Нито в Съветска, нито в Западна Европа културното измерение имаше значение за обясняването на събитията. Съвсем немислимо беше групи хора да се противопоставят по общи за всяка от тях културни характеристики. (Тук ми идва на ум срещата в редакцията на "Култура" в началото на 90-те с един кмет на френско градче, в което правеха фестивал с представяне на по една страна от Източна Европа всяка година. И той бе дошъл у нас да организира българска програма, но и да уточни тема за дебати, които по традиция бяха част от фестивала. Шеговито му предложих "Сблъсък на културите" и никога няма да забравя как той се стресна, сви се в себе си, не продума повече и повече не се появи в редакцията.)
Когато едни от изявените мислещи мъже на България хвърлят "културата" в публичното говорене, това е показателно не само за някакво отхвърляне на "политически коректната" изказност - която, трябва да признаем, и в последните петнайсет години владееше публичните изяви у нас.
Просто експоненциално усложняващият се свят изисква съответно усложняваща се рефлексия. Разбирането му изисква ясно назоваване и изтъкване на всеки негов елемент и всякакви евфемизми при назоваванията само замъгляват и скриват истинските значения.
Не зная дали третирането на ромския въпрос у нас, например, единствено през призмата на накърнени (индивидуални!) права или на икономическата дискриминация допринася за истинското вглеждане в него. Самото му наричане "ромски" е вече показателно за вкарването му в една "политически коректна" надграденост (над живота и над езика), в която липсват културните и демографските противоречия на българите с циганите; тази надграденост е само хартиен параван, красиво изрисуван от нашата страна - ние съзерцаваме собствената си рисунка и не обръщаме внимание на звуци и миризми, които се носят зад него.
Когато Буш печели изборите, това е късане на паравана на политическата коректност. Оказа се, че не само малцинствата, но и мнозинството американци искат да заявят и отстояват своето различие, своята идентичност (извинявам се за казионната дума). Те не желаят да бъдат "политически коректни" и да толерират хомосексуални бракове.
Както в Иран не желаят да виждат по улиците незабрадени жени.
Въвеждането на културата в разказа за съвременния свят прави картината по-пълна, по-ясна, но и по-контрастна. И веднага усложнява разказа. Индивидуалните права започват да се мислят във връзка с колективните, например. Повдигат се въпроси за отношението на държавното устройство с културния субстрат. Все някой тръгва да пита за равнопоставеност на културите - но вече не за правото на мюсюлманката да ходи забрадена в Париж или София, а за отнасянето на това право към забраната на европейката да ходи незабрадена в Кабул или Техеран.
Едно нещо оправдаваше съществуването на "политическата коректност" - то е, че скриването на истинските имена на нещата около нас ни позволява да продължим да живеем спокойно и да не се променяме. На Изток казват, че всяка произнесена дума променя света.
Е, думата "култура" бе произнесена в българското обществено говорене.
Разбира се, на Изток казват и че всяка произнесена дума не значи същото след произнасянето си.

Христо Буцев

P.S. Позоваването на Ивайло Дичев и Владислав Тодоров е по памет и писаното тук не ги ангажира по никакъв начин.