Фест life
Схемата на театралните ни фестивали е една и е ясна - основната цел е публиката в по-големия или по-малък град да види успешните спектакли от други градове в нещо като масиран и концентриран във времето гастрол. Името на фестивала по-скоро задава тематичното ограничение на "селекцията" (в повечето случаи неперсонифицирана), отколкото някаква същностна принципна разлика. Така в Шумен няма да бъде поканена постановка по чуждестранен текст, във Враца - мащабен спектакъл за голяма сцена, а в Габрово - драма или трагедия. С това се изчерпват "физиономиите" на отделните фестивали и няколкото номинирани и наградени през сезона постановки плюс-минус една-две само сменят различни градски пейзажи като контекст на случването си. Съвсем основателно впрочем, защото при този недоимък на качествени и впечатляващи резултати от интензивното театрално производство в страната, би било неуместно да се представят несполучили произведения само заради търсена уникалност на форума.
Русенският фестивал "Театрален пристан на голямата река" не прави изключение от този модел. Второто му издание, което се проведе от 18 до 23 октомври, събра достатъчно публика за трите поканени български спектакъла. "Свекърва" на ДТ - Пловдив, и "Къщата на Иван" на ДКТ - Враца, обиколиха през миналия сезон страната и спечелиха награди за създателите си. "Продавате ли демони?" на Театър "Българска армия" изкушава зрителя главно с наличието на прочути имена и медийни звезди в своя кастинг.
Присъствието на двете русенски заглавия в афиша ме подсеща за още една функция на фестивалите - да активизират някакви енергии в трупата на театъра-домакин, като поставят представленията му в по-широк, да кажем национален контекст. От сравнението с гостуващите спектакли, двата опуса на Русе не печелят с оригиналност на режисьорската концепция или с виртуозна актьорска игра, но и не контрастират с липса на професионализъм и художествени амбиции. "Лазарица" е традиционен прочит на Радичковата пиеса, който не успява да проведе смислови линии в текста, а го "разиграва" ситуационно. Метафоричното му съдържание е афиширано от режисьора Александър Беровски с разделянето на ролята на Лазар между четирима неравностойни изпълнители в различни възрасти, които не изграждат цялостен образ на остаряващия със всеки годишен сезон герой. "Женитба" на Камен Донев демонстрира леко, освободено от какъвто и да е ангажимент чувство за хумор и успява да (се) забавлява с комедията на Гогол. Спектакълът започва като представление за деца до 10 години, но постепенно актьорската игра става по-прецизна и съсредоточена, за да завърши с много точните реакции на Подкальосин (Любомир Кънев) и Агафя (Яна Стефанова - Хернани) в сцените на ухажването и бягството от сватбата.
Международният елемент на фестивала, който и на други места е само декорация за тежест и широта, явно не беше насочен към аудиторията на града, а към присъстващите професионалисти. По принцип се смята, че по-широката публика няма интерес към чуждестранни спектакли, но дори и да имаше, би го изгубила, ако й се наложи да проследи двучасов спектакъл на румънски с асинхронен превод и нечетливи титри. Зрителите напускаха салона по време на "Замъкът" по Кафка на Театър "Нотара" от Букурещ. За разлика от театралите, те не отделят от времето и средствата си, за да узнаят избраната естетика на постановката, а искат да разберат какво толкова си говорят персонажите и защо постоянно местят масите в хана край Замъка. Отговорът е: защото това е Кафка и абсурдът на съществуването трябва да се илюстрира с безсмислен труд. Постановката на Тино Джерун рециклира една позната от години образност, която винаги се оказва много подходяща при инсценизиране на текстове от Кафка, Йонеско или Бекет. В полумрака на сцената няколко аутистични персонажа изпълняват механично рутинните действия на ежедневието си, редувайки групово състоянията на неадекватна възбуда с унила индиферентност. Въпреки баналната стилистика и липсата на смислови находки, актьорите показаха класа в трудните условия с наситеното си сценично присъствие и концентрация. Другият румънски спектакъл беше наивно-патетично-символична версия на "Другата смърт на Жана Д`Арк" от Стефан Цанев на Театър "Валах" от Гюргево, поканена по добросъседски причини.
Сръбското присъствие на фестивала също не ме обогати театрално. По-интригуващи от самите спектакли бяха разговорите с гостите в Клуба на културните дейци, където приключваха фестивалните вечери. От тях и от "Сватба" на Театър "Зоран Радимилович" - гр. Зайчар, останах с впечатлението за една по-развита и работеща театрална структура в Сърбия и Черна гора, без толкова голяма качествена разлика между продукцията на театралните центрове и периферията. Зайчар е 40-хиляден град в най-североизточния ъгъл на страната, но спектакълът по класическата комедия на Йован Стерия Попович е внимателно изработен и детайлно издържан във фарсовата традиция с корени в комедия дел'арте. За сценографията, костюмите и маските не са пестени труд и пари, както се налага на нашите театри дори в по-големи градове. Младите актьори от театралната компания "Нова балканска вълна" - Белград, показаха една фолклорна стилизация на народни песни и игри със семпъл любовен сюжет, която печели повече с простотата и искреността на ентусиазма си, отколкото с майсторство в постановката или изпълнението си. Спектакълът, който с туристическия си дух напомня атракциите на Нешка Робева и Лили Игнатова, е успял да обиколи Обединеното кралство, Италия, Канада и Молдова.
Международното бъдеще на фестивала, мислен като биенале, би имало по-оптимистични перспективи, ако организаторите му не попадат в капана на "тези, че струват по-евтино", "до където стигнат парите", "да поканим, че да ни поканят"...

Асен Константинов