Борис Кадийски на 90 години
Юбилеят е възможност да бъде направена цялостна преценка на изминатия път, на създаденото през дните и годините, останали неусетно в миналото. Така проследяваме и отделните стъпки, извървени от скулптора Борис Кадийски за вече 90-те му години - малките и големите, погрешните и правилните, лутането и откривателството... В живота на всеки от нас съществуват опорни точки, около които се изгражда индивидуалният характер. Те се превръщат в основа за всички действия и интереси; остават неизменни и определящи за цял един житейски и професионален път. Именно тяхното отражение върху него създава условията индивидът да се превърне в личност. За Борис Кадийски такава неизменна опора е монументалната скулптурна форма.
Ако вървим по пътищата на неговата професионална реализация неминуемо ще трябва да тръгнем от Художествената академия и ателието по скулптура на проф. Иван Лазаров. Ще преминем през първата монументална реализация - Паметникът на българските воини в с. Димитриево, Пазарджишко (1941). Ще продължим с годините на учителстване в с. Угърчин (1944-1946) и времето, в което ръководи каменоделското училище в с. Кунино (1947-1948), с периода на работа в Академията като асистент на проф. Дудулов (1948-1951), за да достигнем до годините в Главно управление на пътищата (1958-1974), когато създава основната част от своето творчество.
Монументалната скулптура винаги е свързана с разрешаването на редица проблеми, имащи отношение към документалния и възпитателен ефект на паметниците и към тяхното осмисляне като резултат от обществените процеси в България, поставени в определен исторически, политически и не на последно място социален контекст. Важни елементи на тази мозайка са промените в изобразителното изкуство и изобщо на културата през годините; поставяните задачи пред монументалното изкуство и отношението към работата на художника; възможностите, предоставяни на творците свободно да изразят предварително зададената тема или намесите в тяхната работа; начините на подбор на събитията и личностите, достойни за превъплъщаване със средствата на монументалната скулптура и мотивите за подобен избор, както и приемането на създаваните монументи и тяхното включване като естетически и обществен феномен в живота на хората.
Още от самото начало Борис Кадийски не забравя максимата на своя учител, че паметникът ще живее в съзнанието на хората само ако е обвързан с техните разбирания и отговаря на "духовната структура на народа". Пред погледа на хиляди българи и днес са неговите образи на Петко Страшника (Тетевен, 1973) и Георги Бенковски (в с. Рибарица, Тетевенско), фигурата на руския воин, преминал през боевете на Шипка и обсадата на Плевен, през Стара Загора и София. Запомнящи се са и събиращата сено родопска девойка (Смолян, 1970) и гроздоберачката в курортния комплекс Дружба, декоративните пластики в Габрово, Андреева чешма до Сливен и воинът на хан Аспарух (1974, на пътя Плиска - Варна). Всичко това е обединено от едно водещо начало. И то се състои в професионалния кодекс, до който Борис Кадийски е достигнал и който е задължително необходим, за да се надмогне консервативността в пластическото мислене и рутината, инерцията и утъпканите пътища.
В света на творчеството минало, настояще и бъдеще са нещо цяло. Може би само съзнанието ни се движи през тях. И единствено мисълта ни, отсявайки ненужното, свързва тези три понятия в едно. За да остане само това, без което ще сме непълноценни - изкуството, призвано да ни кара да се чувстваме повече живи. Заради това изкуство Борис Кадийски всеки път се е връщал и продължава да се завръща към статива с глината, към теракотата или камъка с едно-единствено непроменящо се през годините желание: да направи това, което иска, преди всичко за себе си. Защото само така то може да бъде достойно и за другите.

Николай Бошев