Какво бъдеще, когато държавата
се проваля?
Изкуството най-добре знае какво е това авангард. Знае, че авангардът разполага със знания, които навлизат в публичната сфера много по-късно - в резултат на тежки битки след десетилетия. Мисията на авангарда е да реагира бързо на новите ситуации и фундаменталните промени, които обществото като цяло все още не осъзнава. По тази причина неговите акции са или неразбираеми, или налудни.
Източните провинции на Германия са много бедни. Мекленбург - Западна Померания е най-бедната всред тях. В град Анклам, разположен в източната й част, безработицата е 50 процента. Политиците и журналистите изглеждат много загрижени, когато говорят за това. Те се безпокоят, защото предчувстват, че тази точно провинция и този точно град са авангардът на страната, са нашето бъдеще.
"Понеделнишките демонстрации" от това лято (срещу реформата на пазара на труда, наречена "Hartz IV") отвориха твърде академичен дебат относно тяхната законност. Забравя се обаче фундаменталната разлика между тези демонстрации и другите, от 1989 г., които доведоха до падането на стената - разлика, която променя разпределението на ролите в обществото.
Демонстрациите от 1989 г. разтърсиха света, защото изразяваха желание за бягство на Запад (но през териториите на Източна Европа - Унгария и Прага), което обаче трябваше да ги върне обратно тук, в страната.
Днес ситуацията е друга. Капиталът е този, който напуска; и се отправя към Източна Европа и към Азия. Той бяга към страни с ниски заплати или към територии, наричани "данъчен рай", които станаха достъпни след 1989. Бягствата през 1989 бяха към "рая на консумацията", днешните са мотивирани от желанието да се намери "рая на производството". Първите ни струваха (продължават да ни струват) скъпо; вторите ще ни струват още по-скъпо, ще ни струват може би демокрацията.
Правителството не разполага с поле за маневри - нито днешното, нито бъдещите, били те германски или европейски. А ние сме все още в началото на тази еволюция. Глобализацията или това, което е наричано глобализация - тоест експлоатацията на разликите в нивото на живота, на заплатите и на данъците - се случи в началото на 90-те. И след колебливо начало, започна да се развива с плашещи темпове. Държавата няма никакво влияние върху това развитие. Ползващият предимствата на глобализацията е практически недосегаем от националните закони - властта на държавата и на националното законодателство спират на границата. Европейското законодателство пък не се прилага изцяло дори в границите на самата Европа. И не на последно място - съществуват европейски държави, които заради оцеляването на населението си са склонни да приютяват "бягащите капитали". Ако националните правителства нямат никакво влияние върху движението на тези капитали, то е защото вече никой и нищо не може да им повлияе.
Една държава има различни функции. И най-важната според нея е защитата срещу външни и вътрешни врагова. Но една държава дължи оцеляването си на един-единствен фундамент; ако й го съборят, тя се срутва автоматически. Този фундамент са данъците - задължение, на което всеки (от създаването на държавата, та до днес) е длъжен да се подчини. Глобализацията сложи край на това задължение: когато разполагаш с достатъчно икономическа власт, можеш да договаряш всичко, включително и данъците.
Държавата трябва да разбере едно нещо: тя не може да отказва финансови облекчения, дори освобождаване от данъци на големите групировки; иначе те си вдигат шапката и се местят другаде; и държавата, освен че губи постъпления, печели и нови безработни. Нито кметът, нито шефът на правителството, нито финансовият министър могат да си позволят да отговорят на консорциумите, че законът важи за всички, защото в този случай предприятията се преместват, данъците ги няма, а безработните, за които държавните институции трябва да се грижат, остават. Една държава не трябва да се поддава на шантаж, тя не бива да отстъпва пред шантажа: такъв е консенсусът сред демократичните държави по отношение на тероризма. Но тази доктрина е неизползваема, когато те губят средства за съществуване.
За да запазиш старите или да привлечеш нови производства в собствената си страна, трябва да правиш подаръци: безплатни терени за потенциалния инвеститор, безплатно обслужване на инфраструктурата и т.н. Освобождаването от данъци за години, дори десетилетия напред за държавата би било по-малкото зло в сравнение с другото, по-голямото. Социалната тъкан трябва да се адаптира към свиващите се финансови постъпления, докато не се стигне до положение, че и резервът се изчерпва. Шансът този процес да спре е минимален, при положение, че Китай, Индия и Южна Корея, а може би в недалечно бъдеще и африканският континент, усилено ухажват големите предприемачи. В Сайгон европейските работодатели дават на работниците си по 6,5 сантима (от еврото) на час, което е по-добре от виетнамските новобогаташи, които плащат по 5,5 сантима. Ex Oriente lux... светлината идва от Изток. И тази светлина блести и привлича.
Глобализацията пое по път, който принуждава първият и вторият свят да се съобразяват с нея. Тя няма за цел да постигне по-справедлив свят; нейната цел е максимално да експлоатира разликите в равнището на живот, за да постигне максимална печалба. Но в това й поведение има самоубийстван елемент. Защото са забравени мъдрите принципи на един Хенри Форд, например, според които не е достатъчно да произвеждаш само стоки, трябва да произвеждаш и потребители, ако искаш икономиката и обществото да са стабилни. Нарастващо количество европейци вече са изключени от производството. А това означава, че скоро ще бъдат изключени и от консумацията. Колкото до 6-те сантима на час за работниците в Азия, те едва ли ще ги превърнат в онези големи консуматори, които ще стимулират и националната, и световната икономика. И един ден неминуемо ще настъпи голямото срутване.
За Китай и Индия глобализацията би могла да е тласък в развитието им, който след време може да ги превърне в световни икономически сили. Но в Европа работните места ще продължат да емигрират и изчезват, социалната тъкан ще продължи да се "свива", докато напълно престане да функционира. Лансираната напоследък в Германия идея за "работа срещу 1 евро"*, за която синдикатите преди години биха организирали огромни демонстрации, вече е считана от безработните за приемлива перспектива.
Европейските народи ще продължат да се съпротивляват на нарастващата бедност, ще има вероятно и социални конфликт. Твърди се, че падането на Съветската империя бележи края на една епоха. Сега обаче се питаме дали пък това падане не "отключи" истинското голямо сътресение, което сложи край на разделението между първия, втория и третия свят. Невъобразимо, ще каже някой. А въобразимо ли беше една цивилизована нация да се хвърли в прегръдките на фашизма и да подложи на геноцид маса хора? Или пък една империя като съветската да рухне изведнъж? Понятието "невъобразимо" няма историческа стойност, то отразява само границите на собственото ни въображение.
Шефовете на европейските правителства като всички лоши политици могат да продължат да говорят за светлината в края на тунела. Но никой не знае какъв спасител ще се яви там - дали ангелът на светлината, или на мрака? Опирайки се на собствената ни история, можем да предположим, че националните и националистическите партии в Европа много скоро ще спечелят и власт, и влияние. През 1946, една година след края на Втората световна война, Томас Ман заявява, че ерата на фашизма съвсем не е свършила. Четох тази фраза като млад и абсолютно не я разбрах; тя ми изглеждаше истерична и несвързана с действителността. Днес се страхувам, че Томас Ман просто е видял по-далече от всички нас.

* Това е т. нар. реформа "Harz IV", която влиза в сила от 1 януари 2005 и според която безработните, които отказват "обществено-полезен труд" срещу 1 до 2 евро на час, ще бъдат санкционирани финансово.

Die Zeit

Кристоф Хайн

Кристоф Хайн (1944) е идвестен немски писател с множество литературни награди, между които и наградата "Хайнрих Ман" на Академията на науките, която получава през 1982 г. Отскоро оглавява берлинския "Дойчес Театър".