Сите трендови водат во Скопjе!
Казват, че в културата няма малки и големи страни, макар че далеч не винаги можем да се убедим в това. По всичко личи, че организаторите на Скопския джазов фестивал не се вълнуват от този въпрос. Те просто правят необходимото в Скопие да бъдат чути и видени най-добрите и интересни музиканти на джаза и съседните жанрове и с това да направят македонската столица едно от най-важните места на джазовата карта на света. От 21 до 25 октомври за 23-ти път го направиха с голям успех, както и в предишните години. При това няма и сянка от съмнение, че Скопие ще бъде още дълго в списъка на най-важните джазови места. "Имаме срекя, шегува се директорът на фестивала Оливер Белопета, дека спортот ни не е добар и нема спонзориранье во спорт, и практично спонзорските пари одат во културата." (Сега разбирам защо в София вече няма джазов фестивал.) Е, ако това е причината, дай Боже македонският спорт да не се подобрява, за нашия явно вече е късно.

Малко история. "Овой фестивал е почнат осумдесет и третата година, продължава Белопета, со многу малечки пари, се одржуваше во една многу мала сала. Првиот музичар од Щатите дойде дури четвртата година ("Орегон"). Првите црнци, кои дойдоа, беа петата година - Вуди Шоу. Мегютоа со тек на време се изгради той фестивал, низ него влегуваа спонзори, министерството за култура (...) Во минатото фестивалот повекье беше свртен кон авангардниот джез и авангардниот джез имаше некои 70% од програмата на фестивалот." Но времената се менят и днес "фестивалот е отворен за сите стилски правци во джезот", както и за бразилска, кубинска, африканска музика. "Той е еден тренд во светот кай сите джез-фестивали и за развитокот на таа музика джез-фестивалите направиа най-многу." Този стремеж да се обхванат всички джазови направления, както и традиционната музика от различни континенти беше особено ярко изразен на 23-ия Скопски джазов фестивал и съвсем не е новост в политиката на фестивала. Достатъчно е да разгледаме фестивалната програма от последните 10-ина години, за да се убедим в това. Ще се убедим и че организаторите му са "в час" или "во тренд" със света доста отдавна.
От друга страна, със своето етническо многообразие и наслояване на различни култури и традиции, Скопие е повече от подходящо място за такъв шарен музикален празник. Обикновено ние в България се тупаме в гърдите с това колко сме толерантни към другостта и с "мирното съвместно съществуване" на различни етноси, религии, култури. И колко сме отворени към света. Защо, обаче, не се сещам за такава музикална манифестация у нас, събрала османска музика, мейнстрийм, авангарден и постмодерен джаз, бразилска и африканска музика и най-нови диджей-ремикси на джазова основа? Като че ли на никого ли в България не му идва наум, че езикът на музиката е най-подходящият за опознаване и възприемане на другото, че чрез музиката най-лесно ще разбереш, че различният от тебе не е страшен, че различията са богатство, а не заплаха. Може би у нас все пак на някого му е минало през ум, но със сигурност тази идея е материализирана в Скопие. По въпроса за другостта в момента Македония е в доста деликатно положение с (вече) двата си официални езика и четирите си етнически общности - прекалено много за толкова малка страна. Не е безопасно за здравето и живота да замръкнеш или да се качиш на такси в определени части на Скопие отвъд Вардар. Различните етнически и религиозни общности не само че не са интегрирани достатъчно, напротив, браздите между тях се задълбочават с одобрението и поощрението на външни, най-вече задокеански сили. В парламента политическите сили се карат на един и на два езика. И сред цялото недоверие и подозрение - фестивал "со сите стилски правци во джезот, со италианци, кубанци, турци, бразилци, германци, африканци, американци". Всъщност какво по-подходящо в такава обстановка!? Артистите винаги са били по-мъдри от политиците, трябва само организатор като Оливер Белопета и целия негов екип, за да има празник на душата.
Тази година празникът съвпадна с Рамазана. Организаторите явно са взели това предвид и фестивалът беше открит с проекта на Кудси Ергунер "Islam Blues". Мястото на концерта също беше най-подходящото. В старата турска чаршия вече 5 години функционира "Детски театарски центар". Той се намира в бившето кино "Напредок", където навремето прожектирали порнофилми. Днес в този център се поставят пиеси за деца на четири езика - македонски, турски, албански и ромски. (Как всичко се променя!) В "ислямския блус" на Ергунер не забелязах блус, тъй като липсваха джазовите музиканти (Кристоф Лауер - сакс, Мишел Годар - туба, и Марк Наусийф - барабани), включени в едноименния албум. Но затова пък той ме потопи в истинска музика от Османската империя, музика по любовни стихове на Юнус Емре, религиозна музика за джамията по време на Рамазана, музика от хилядолетната традиция на суфистите, какъвто е и самият Ергунер. Всичко беше истинско - и мелодиите на Ергунер, и певецът на триото (Халил Неджибоолу е мюезин от Истанбул) и ритмите на Пиер Ригопулос, въпреки че името му далеч не е ислямско.
Втората вечер зазвуча вече истинският джаз с октета на саксофониста Джанлуиджи Тровези и триото на пианиста Йоахм Кюн. Въпреки че двете групи са съвсем различни, и на двете е присъщ постмодерният подход. Не се отказват от нищо, появило се в джаза и извън него. Диксилендов кларинет и бароков клавесин? Това сякаш само на италианец може да му хрумне. Нищо не беше изсвирено сериозно! Октетът на Тровези изпълни концертен и доста разширен вариант на албума "Fugace" (ЕСМ, 2003). В албума обаче липсват дългите сола на перкусиониста Фулвио Марас, голямото количество семпли и технобийтове и танцуващият, свирейки на саксофон челист Марко Ремондини. Накрая италианците изпълниха своята "Прощална симфония". Един след друг напускаха сцената. А след като всички изчезнаха, от колоните продължаваха да звучат семплите на току-що изсвиреното. (Това Хайдн не е успял да направи.)
Съвсем друго беше при триото на Кюн. Докато свири, той преминава и води триото си в друг свят, където няма нищо друго освен неговата музика. А тя води пръстите му, дъха му. И двете му ръце се движат независимо една от друга. Неясно откъде се взела, огромната енергия на Кюн се стоварва върху публиката, но не я затиска. Само я кара да замре и да съпреживее тайнството на импровизацията, която с лекота минаваше от фрийджаз в рок и обратно.
Както можеше да се очаква, самият връх на фестивала още предстоеше. Третата вечер срещна публиката на "Универзалната сала" (основната зала на фестивала) с легендарния пианист Маккой Тайнър и неговото трио с Джордж Мраз (бас) и младия барабанист Ерик Харланд. Да ви говоря за Тайнър? Господи, думите не стигат! Този концерт ми припомни за стотното име на Аллах, както е написано в Корана: "Аллах има 100 имена, 99 са назовими, а 100-то - неизречимо." Също както при Кюн, мистична енергия отново изпълни залата. Разликата беше, че Тайнър не те кара да замреш. Той просто те понася на вълните на своята фантазия.
А преди концерта на Тайнър и триото му се състоя един от най-искрящите и жизнерадостни концерти. "Джейн Бънет и духовете на Хавана". Излиза, че хавански духове се появяват на различни места по света. Самата Джейн и нейният мъж Лари Крамер са канадци, пианистът Елио Гомес и перкусионистът Алберто Алберто са хаванци, барабанистът Франсиско Мела е испанец, а на контрабаса - Петър Славов младши. Омагьосани преди 20-ина години от афрокубинската музика, която ги пленява завинаги, Джейн и Лари до днес продължават да обикалят света с тяхното съчетание на съвременен североамерикански джаз и различни слоеве на кубинската традиция. В разгара на концерта им невероятният Елио стана от пианото и започна да "помага" на барабаниста - verdadero cubano es verdadero conguero! А накрая Алберто прикани публиката да потанцува на сцената, на което се отзоваха слушатели от 6 до 60 години.
Четвъртата вечер се отличаваше с изреченото слово. То идеше да изрази извънмузикалните мисли на музикантите. В 18.30 отново бяхме в Детския театър. Този път там свиреше квартетът на Оливър Лейк - водещ музикант на фрийджаза, който никак не се ограничава стилово - свири с Бьорк, рокаджията Лу Рийд, мейнстрийм-певицата Аби Линкълн.
Програмата беше изцяло посветена на колоса Ерик Долфи. Стилът беше доста твърд фрийджаз, в началото дори малко "наказателен", но към края музиката стана крехка и кристална. А със слово Лейк просто изрази отношението си към политиката на Джордж Буш. "Следващата пиеса е точно обратното на президента на САЩ. Тя се нарича "Мило и нежно". И отново тичаме към "Универзалната". Там имаме среща със "Секс моб" и "Позитив форс" на Феми Кути. От "Арт ансамбъл ъв Чикаго" през диксиленда до Литъл Ричард. Доста точно определение за "Секс моб", дадено от критиката. Стивън Бърнстайн, бивш аранжор на необикновената група "Лаундж лизардз" и лидер на "Секс моб", когато не свиреше на своя цуг-тромпет (а то беше често), крещеше на публиката да си отвори съзнанието: Open your mind and your ass will follow!, а барабанистът Кени Уолесен ни "помагаше" с барабанни сола с пределна бързина и сила. Накрая, обаче, Стив забрави да ни пита дали изобщо сме успели да си отворим каквото и да е.
След като американците с "неприлични предложения" си отидоха, сцената се изпълни с нигерийски музиканти в ярки одежди. Ансамбълът на Феми Кути е африкански вариант бигбенд с три певици-танцьорки. За разлика от "Секс моб", той не свири джаз, а кръстоска на африканска музика с фънк и малко джаз. Но пък (пак за разлика от "Секс моб") залата отново се зареди с позитивна енергия, както се и нарича ансамбълът. В партера нямаше седалки и публиката се възползва от това. Дори глутницата фотографи пред сцената снимаха танцувайки. Текстовете на Кути са изпълнени с призиви за свобода и критика на "лошите" африкански управници и техните чуждестранни поддръжници. Но без пламенната му музика, те ще си останат отегчителни послания на поредния сърдит, вече не съвсем млад черен бунтар. Последната фестивална вечер беше посветена на бразилската музика. Розалия да Соуза излезе с напълно италиански квартет. Изпълниха познати и нови песни в стила на Жобим и Жилберту. Нищо необикновено няма в пеенето на Розалия. Но тя завладява с простота, естественост, елегантност, грация (и на гласа, и на тялото) и в съчетание със също такова свирене на италианците се получи не потресаващ, но много приятен концерт, унасящ в блянове по приказните бразилски плажове (където, както е известно, всички ходят с бели панталони).
Марсио Фарако също няма претенции да бъде джазмен. Той и групата му свирят бразилска музика, по-близка до попа, отколкото до джаза, но ако в някакъв момент джазът е подходящ, Марсио просто го взема и го вмъква в музиката си. При това напълно органично. Най-забавна беше неговата вокална имитация на тромпет. Публиката беше във възторг и, разбира се, танцуваше.
Накрая - няколко думи за тази, за която се правят фестивалите. Публиката беше възхитителна. Независимо от това, че в програмата бяха включени най-различни концерти, някои дори взаимно изключващи се като музикални явления, публиката реагираше адекватно на всичко. Нямаше момент на стъписване и разочарование. Разбира се, публиката не беше еднаква на всички концерти, част от нея се интересуваше от "ислямския блус", друга - от бразилската музика, имаше дори един архиепископ в първите редове, който явно беше фен на истинския джаз, защото в последните две вечери не го видях. Имаше публика от 6 до 60+ години и всеки намираше своята музика. Традицията си е традиция. За своята над 20-годишна история фестивалът е създал своята публика, а тя е намерила своя фестивал.
Това е. Със спомен за преживяното и в очакване на 24-ия Скопски джазов празник,



ваш:
Милен Панайотов