bTV, 10/11: Разкази и внушения

Денят 10 ноември развълнува много сърца. Някои стопли, други взриви, трети смрази, четвърти обезсърчи; едни му се радваха и празнуваха, други го ругаеха и отричаха. Реакции уж различни, но всички единни и съгласни в едно - на този ден трябва да му се обърне внимание, той не може да мине, без да бъде по някакъв начин отбелязан. За това убеждение свой принос даде и телевизия bTV, включвайки в програмата си точно в знаменателния ден в 20.00 часа свой документален филм за него - "Подмяната 10-и".
Филмът в никой случай не си беше поставил за цел да се мери с върховете на този жанр, достигани от българската кинематография. В посока на това говори и твърде скромният анонс, с който "зелената" телевизия го рекламира, а знаем, че когато иска, тя може сама себе си доста да похвалва. Идеята на авторите Пламен Петков и Красимир Михайлов, струва ми се, беше съвсем друга: чрез разказите на живите участници в събитията - и отляво, и отдясно - да се опитат да открият не толкова истината за изминалите 15 години, колкото начина, по който те са се врязали в съзнанието на различните (идеологически) категории хора в България. Като имаше от всички десени: от най-радикалните леви до най-радикалните десни. Бивш посланик в Москва и министър на химическата промишленост по времето на Тодор Живков - Георги Панков, бивш министър-председател и лидер на най-яростната дясна опозиция - Иван Костов. Между тях отляво надясно: генерал Атанас Семерджиев, Павел Писарев, Анжел Вагенщайн, Петко Симеонов, Желю Желев, Евгени Михайлов, Филип Димитров. Разни речи, разни интерпретации: 10 ноември беше подвиг (левите); 10 ноември беше историческа необходимост (центъра), 10 ноември беше преврат (десните). Във всички случаи обаче нещо беше и в това никой от участниците във филма не се съмняваше, а именно: 10 ноември беше денят, след който България пое по съвсем друг път в своето развитие. Следователно, щем-не щем, отричан или възхваляван, но - исторически ден. Два главни героя се откроиха в "Подмяната 10-и" - Андрей Луканов и улицата. Всъщност, ако се вярва на филма, първият е човекът, подготвил с могъщия си интелект цялата промяна в България, а след това се опитал да я държи в рамки, да не се изплиска извън неговите регулаторни намерения. Демиург и на капитализма, и на демокрацията: според крайните леви той е създал бъдещите капиталисти (прословутите куфарчета), според крайните десни той е създал бъдещата опозиция (прословутите телефони). С което наблюдаваме едно странно приплъзване към припокриване и уеднаквяване на разказите на двете политически крайности: те като че ли нямат нужда от друг двигател, от друг primum movens на промяната; за тях тя е повече персонално дело, отколкото акт на творческата енергия на нацията. И ако тя се е случила така, както се е случила, то е не защото е нямало как иначе да се случи, а защото личността, която я е случвала, не е искала да я случи по друг начин. От което следва, че сменят ли се личностите, сменя се и промяната. Историко-персоналистически волунтаризъм.
На втората, улицата, акцентират сякаш ориентираните пo към центъра. Стената пада, системата се разпада, България не отпада, а е вътре, в кюпа, в мешавицата. Широките народни маси вече не искат по старому, тесните партийни елити вече не могат по старому, значи време е за промяна. Исторически е неизбежна, диалектически е необходима. Улицата не се оставя да бъде мамена, нито манипулирана: танковете не идват, идат обаче демокрацията и капитализмът, които няма как да не дойдат, защото са обречени да бъдат тук. Историко-диалектически детерминизъм.
Всъщност, ако става дума за различни разкази, те са в това: дали промяната е дело на персони или на маси. Крайните не вярват на масите, в центъра не вярват на персоните. Но и едните, и другите вярват в действителността на промяната и в усилията тя да бъде постигната. И точно тук е спорът: кой все пак направи така, че тя да бъде действителна и постигната?
Прочее, авторите внушиха свой финал на този спор: просто дойде горският (цар) и разгони и едните, и другите. След което вече не става дума кой от разказите за 10 ноември (както е убеден Петко Симеонов) ще надделее, а за това дали въобще трябва да има разказ за 10 ноември? Дали пък не е по-добре най-новата история на България да тръгва с друг разказ - за 17 юни например? Главният герой на 17-юнската дата не се изказа в ефир, но беше показан достатъчно красноречиво - някак си отстрани, някак си отгоре. Сякаш 10 ноември е просто една профанизирана Троянска война, в която "героите" се избиват един друг за забавление на олимпийските богове. До мига, в който на последните им писне и се намесят решително. Дали пък наистина 10 ноември не беше само прелюдия към 17 юни, както внушава bTV? Не знам, но ако това е целта на филма, поне е ясно защо "зелената" телевизия е отделила време и пари, за да го направи. Разказът на властта е бил винаги и всякога доминиращ.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин