Пътникът между звездите
Музиката му става мъдра, а мъдростта винаги е проста.
Владимир Янкилевски

Късното творчество на един творец е един свят в себе си. Това е проникване от двете страни на огледалото, навлизане в непознати измерения, но и обръщане назад към началото на пътя. Изразните средства привидно се опростяват за сметка на една завършена, комплексна картина на света.
През последното десетилетие от живота на Шнитке както в творчеството му, така и в размишленията му, все повече проблясва другата страна на огледалото. Индивидуалният израз за усещането за смъртта, разглеждан като философска и културноисторическа категория, занимава учените не от вчера. Теодор Адорно, например, занимавайки се с късния стил на Бетховен, стига до извода, че "в историята на изкуството късните произведения винаги са израз на катастрофа"1. Достига се до експлозия на субективността, до изригване на художествената експресия.
1985 година отбелязва небивал разцвет, но и трагичен срив в творчеството на Шнитке: почти в едно и също време възникват такива майсторски образци, като Концертa за виола, Първия виолончелов концерт, Третото концерто гроссо, Струнното трио. На 21 юли композиторът е сполетян от тежък инсулт, след който дълго време се намира в клинична смърт. Животът все още се оказва по-силен от смъртта, но от този момент нататък Шнитке ще се намира на границата между два свята. "Времето отбеляза два кръга в моя живот. Първият, големият, се затвори през 1985 година."2 След това започва вторият, малкият кръг, в който всичко се движи с непозната за композитора интензивност. Шнитке получава ново усещане за времето; всяка секунда му изглежда наситена със събития и забавена като времетраене.
Появява се необикновена воля за живот, намираща израз в поразителна продуктивност: непосредствено след инсулта само в течение на две-три години той пише балетите "Скици" и "Пер Гинт", Кончерто гроссо - 4/Симфония - 5, Клавирния концерт и редица други камерни произведения.
Две противоположни тенденции раздират музиката на Шнитке. Първата извежда на преден план конструктивно-организиращото начало, израз на което са сериалните му произведения от 60-те години (Концерт за цигулка - 2, Pianissimo), както и стилизираните идиоми на предишни епохи в полистилистичните му произведения; втората е свързана с идеята за разграждането и деконструкцията на формата, намираща израз в присъщата за Шнитке катастрофично-апокалиптична визуалност. Във връзка с Третото си кончерто гроссо композиторът отбелязва:
"Произведението започва като неокласическо, но след няколко минути музеят експлодира и ние, сред отломъците от миналото, се изправяме срещу опасното и несигурно настояще"3. Тази мисъл би могла да служи като мото на цялото му творчество. От една страна, композиторът вярва, че в основата на света стои висша организираща сила, от друга - светът му изглежда като едно непредсказуемо хаотично множество, което не може да се подреди, а още по-малко обясни.
Това предопределя присъствието на различни музикални езици и културни традиции, на различни семантични пластове и жанрови илюзии, както и системното проникване на извънмузикалното начало в неговия полистилистичен метод. В този метод намира отражение монтажната техника и "движещата се камера" на филмовия композитор Шнитке, който дълги години при съветската система е принуден да изкарва хляба си с писане на филмова музика. Идеята за взаимодействието между различни времена и епохи в едно произведение, която е от изключителна важност за композитора, превръща музиката в един "непрекъснато продължаващ и никога не достигащ до своя край процес" (Шнитке). Това започва още в началото на 70-те години с неговата знаменита Първа симфония (1974), неслучайно наречена от композитора "симфония-антисимфония, антисимфония-симфония". В нея светът е представен като акустичен универсум, основан върху шокиращото противоречие на едновременното: стари и нови епохи, музика и не-музика, симфония и хепънинг, шлагер, танго, джаз, Dies irae, съветски химни и погребални маршове влизат в причудлив конгломерат помежду си. Възвишено и банално, лирично и гротескно, парадоксално и илюзорно изглеждат не само взаимосвързани, но и като че ли произлизащи едни от други в синтетичната звукова картина.
Започвайки от Концерта за виола, идиличната атмосфера на исторически стилизираните епохи все повече отстъпва място на апокалиптичното начало и гротесковата сфера на злото, намираща олицетворение в банално-тривиалното. Според Шнитке субкултурата, поради своята лека достъпност, е инструмент на злото в едно тоталитарно общество. Неговото всеобхващащо въздействие виждаме в зловещо-ироничния образ на двуликия Мефисто (контраалт и контратенор) в операта "Историята на д-р Йохан Фауст" (1994) и особено в триумфиращото във финала танго-пасакалия. Продал душата си на дявола (разбирай системата), единственият шанс на Фауст е да плати за своя грях с цената на непоносими страдания и собствения си живот. Не любопитството на изследователя, както е при Гьоте, а разкъсаността на съзнанието, плод на морална дезориентация, и изгубената хармония между човека и света лежи в основата на това произведение.
През последните си години Шнитке преживява последователно четири, сякаш чукащи на вратата на живота му, инсулта. Болестта отнема постепенно всички негови жизнени функции, освен една: да създава музика. Художественият максимализъм се излива в творческа експанзия, родила само в течение на последните 13 години 26 произведения, между които три опери, два балета, четири симфонии, четири кончерти гросси, пет инструментални концерта. Животът между леглото и инвалидната количка представлява последното изпитание, което Шнитке успява да преодолее с нечовешка мотивация. В отброените минути, които му остават да живее, той бърза да завърши нещо изключително важно за него. Остава загадката дали тази феноменална продуктивност е израз на стремежа към себеизява, на някакъв изработен с годините рефлекс на писане, или пък Шнитке е вярвал в някаква особена мисия, която е трябвало да изпълни?
Какво е посланието, запечатано в неговите късни произведения?
В балета "Пер Гинт" по Ибсен протагонистът, в търсене на себе си, непрекъснато странства между световете: той става гражданин на света, кайзер на света, потъва в халюцинациите на шизофренното, докато пред смъртта си се озовава в ничия страна. Душата му бива спасена от вярната Солвейг, която цял живот го чака, за да припознае неговата идентичност със силата на вярата и любовта си. По подобен удивителен начин завършва и собствената психограма на композитора: почти до падането на желязната завеса той живее в Русия, преселва се през 1989 в Германия, където, вече тежко болен, протичат последните десет години на живота му. На 2 август 1998 той завършва своя жизнен път в Хамбург, а една седмица по-късно, според завещанието му, е пренесен в Москва, за да бъде опят в православна черква и погребан на гробището на Новодевичия манастир, между най-прославените руски творци.
На 24 ноември 2004 година Шнитке трябваше да отпразнува своя 70-годишен юбилей.

Мария Костакева

1 Theodor Adorno, Gesammelte Schriften, Bd. 17, S. 15.
2 A. Шнитке, вж. Александър Ивашкин, Беседи с Шнитке, Москва 1994, стр. 130-131.
3 А. Schnittke, Kommentar zu Concerto Grosso Nr. 3, A. Schnittke zum 60. Geburtstag, S. 102.