Диалогичният фундамент

В днешно време рядко ставаме свидетели на действително фундаментални социологически трудове. И този дефицит съвсем не е случаен. Важно условие да напишеш такъв труд е да удържаш в главата си множество теоретически нишки, свързващи твоята равносметка с поредица минали равносметки и заедно с това да не изпускаш от поглед динамичното развитие на социологията в настоящето, което във всеки момент е готово да нанесе корекции на собствената ти равносметка. Но как да се изпълни подобно само по себе си изключително тежко условие, когато освен това днешната социологическа ситуация генерира постоянна несигурност, като се започне от собствената позиция на социолога в социалния свят и се стигне до твърде неясните условия на научната "игра", в която вече съвсем не е безвъпросно отчетливото разграничаване между научна и изследвана реалност. В резултат се разпадат или поне се оказват подвъпросни изглеждали доскоро непоклатими опозиции като "теория-емпирия", "макро-микро", "холизъм-индивидуализъм", "субективизъм-обективизъм", "природа-общество" и т.н. А размиването на разграничителните линии, макар да благоприятства изпадането в социологически фундаментализъм, едва ли насърчава поддържането на фундаментални визии за социологията.
Но това, което ни предлага в книгата си "Диалогична социология" Георги Фотев, е тъкмо фундаментална визия за социологията. Фундаменталното в нея няма нищо общо с каквото и да било системостроителство, а е апел непрестанно да държим сметка за подвижните основания на социологическото и да мислим от тези подвижни основания. Тук фундаментално трябва да се разбира по-скоро в смисъла, в който Едмунд Хусерл нарича себе си "винаги започващ отначало". Бих могъл лаконично да изразя този смисъл на "фундаменталност" чрез следвания от автора императив: "Обосноваване без фундаментализъм!" (с. 1040), което още ще рече: "Като питащо същество, човек е в диалогичния разум, който не предполага основа, но не провъзгласява и безосновност изобщо, а е в търсене на основа, когато сме изправени пред различие и... несъизмеримости" (с. XII).
И така, принципът, който поддържа единството на този труд и му придава фундаменталност, е заявен в самото заглавие - това е принципът на "диалогичността". Когато обаче затворим последната страница, възниква основателният въпрос: А всъщност няма ли в заглавието скрита тавтология? Защото, превеждайки ни през лабиринтите на своята книга, Георги Фотев ни е убедил, че социологията, ако иска да стъпва на собствени основания и да е на висотата на отговорностите, пред които е изправена, не може да бъде друга освен диалогична. Иначе казано, възниква въпросът: Не е ли вписано в самото име "социология" вече идеята за "диалогичност"? След като сме прочели книгата, бързаме да кажем: "Да, без съмнение е така." Но положителният отговор на този въпрос идва едва в резултат от един разширен опит - когато вече сме извървяли заедно с автора дългия път на експлициране на "вътрешните" хоризонти" на социологията, на нейното идентифициране в (условно казано) "външните" хоризонти на "жизнения свят", след като сме разпитвали "очевидностите" на социологическия метод и сме разбрали, че единственото сигурно в него е невъзможността да се гарантира автоматизъм и непоколебима сигурност на получаваните резултати.
А междувременно сме узнали, че е лесно да заявим принципа на диалогичността, но е трудно да го следваме.
Действителното удържане на този принцип изисква "характер", както обича да казва Георги Фотев. Характер, необходим ни да избягваме изкушенията от лесно приплъзване в комфортния монологизъм; характер, нужен ни всеки път, когато си даваме сметка колко неудобни са социологическите истини. Защото те не са ничие притежание, никоя парадигма няма монопол над тях, а те се постигат чрез "превод" между различни позиции, отстояващи своята другост. Тъкмо поради това Георги Фотев настоява на разграничаването на диалогичната социология от диалектиката, била тя "позитивна" или "негативна", доколкото диалогичната социология оспорва всякакви претенции за окончателни решения, за "крайни истини, ценности и цели", за финално сливане на хоризонтите. А пренебрегването на неудобните социологически истини, настояването за собственост над обявени за "сигурни" знания може да има висока цена - такива знания "могат да служат за основа и да галванизират дълбоко нелегитимна социална и политическа власт, разчитаща преди всичко на насилието - физическо, духовно или изразяващо се в перфидна манипулация" (с. 66-67). Ето по такъв начин социологическият фундаментализъм става съпричастен на политическия и на социалния фундаментализъм.
"Голите науки за факти създават голи хора на фактите", казва в "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология" цитираният по-горе Хусерл (с. 18). Принципът на диалогичността, тъй както се отстоява в книгата на Георги Фотев, предполага отношения между пълнокръвни субективности, при което социалните дейци се разкриват взаимно в говоренето един за друг и в самия този процес утвърждават социалните факти като носители на смисъл, а не като голи факти. Пак този принцип предполага в режима на диалог непрекъснато да се включват мислителите от миналото. Но не като музейни експонати, нито като мълчаливи резонатори на собственото ни мислене, а като значими гледни точки, като анклави в териториите на миналото, чрез които получаваме уникален достъп към непринадлежащи ни светове. И неочакван "просвет" към собствения свят.
Самият субект на познание, подчертава непрекъснато авторът, в неговата онтологична и епистемологична ограниченост, не бива да се подменя - имплицитно или експлицитно - с някакъв "безкраен" и неизбежно безплътен двойник. Защото подобна подмяна не само не осигурява обективност на познанието, а дори гарантира "загърбване на проблематичността на социалните факти" (с. 62). Една от най-важните глави в книгата е озаглавена "Факт и смисъл" и разглежда парадоксалността на социалните факти като надиндивидуални, екстериорни формации, но и конструкции на смисъл, които именно в това си двойно качество предизвикват и социологическа рефлексия над собствената позиция на изследователя, отправяйки "възраженията" си към нея. Впрочем Бруно Латур ни напомня, че идеята за обективност може да се свърже и с английския глагол "оbject" - "възразявам". Мисля, че умението, специфичната способност да се провокират и прогласяват "възраженията" на социологическите обективации, да се правят изводи от тях, вместо тези възражения да бъдат внимателно обезвреждани, е сърцевината на диалогичността като композиционен принцип на социологията, която ни демонстрира в последния си труд Георги Фотев. И действителната противоотрова на всеки социологически фундаментализъм.

Кольо Коев





Георги Фотев. Диалогична социология. 1096 страници. Издателство Изток-Запад. София, 2004. Цена 30 лева.