Киев - Молодiст
Киевският фестивал "Молодiст" се опитва да обхване пулса на младите автори по света. Затова ги представя с три конкурса - студентски филми, късометражни дебютни произведения от всякакъв вид (игрални, анимационни и документални) и основното състезание между пълнометражни игрални дебютни творби. Фестивалът се стреми да "отглежда" своите автори. Затова те често са се представяли през годините и в трите раздела. Всичко това помага да се създаде особена семейна атмосфера въпреки естественото текучество на участниците.
И тази година на 34-я "Молодiст" (23 - 31 октомври) нямаше български филм. Мисля, че организаторите би трябвало да съжаляват за "Мила от Марс" на Зорница София, бил до последно в предварителната селекция. Той би придал наистина младежко измерение на конкурса. И най-вероятно щеше да присъства реално в програмата. Поради стачка на DHL три заглавия не пристигнаха навреме за конкурса. Така основното състезание се сви до 9 филма.
От друга страна, мнозина повдигаха въпроса, че не е адекватно при съвременните условия в света и особено в Източна Европа, да се изисква студентски и дебютни късометражки да се представят на 35 или 16 мм лента. Този регламент автоматически отстранява множество държави и млади хора. Може би именно това е причината в основния конкурс да не се чувства полъхът на младостта и поривът за откривателство дори с цената на грешки и грапавини в екранния изказ. Филмите стояха някак прекалено тежко и професионално, без нерв и хъс. Например "Казвам се Бах" на Доминик де Ривас (Германия) е много професионален костюмен филм за последните години от живота на великия композитор, но надали е "фестивално" заглавие. "Скъпи Френки" на Шона Ауербах (Великобритания) много мило разказва за стремежа на едно момче да се срещне с баща си. Но нищо повече. Дори отличеният с Гран при "След месата" на Паприка Стеен (Дания) за мен е твърде тривиален. За кой ли път виждаме семейство на средна възраст, което преживява криза. Наистина, те са загубили дъщеря си, която е била блъсната от кола. Ръбът на нервната криза често се прекрачва и актьорите съумяват да пресъздадат състоянията на героите си. Но това са все виждани неща. Симпатичен е "Кръвни връзки" на Олег Харенчар (САЩ/Украйна/Словакия). Режисьорът, който наближава 50-те, е включил в дебютния си игрален филм автобиографични елементи. Героят разбира, че освен баща словак, има там нейде в Европа и истинска майка. И тръгва от САЩ, за да открие своите корени. Обстоятелствата го карат да прави истинско разследване и да прониква все по-дълбоко в историческите подробности на отминалото време и отношения. Този филм има определено познавателен характер за западния зрител.
Без да са го видели много хора, в Беларус отричат "Окупация. Мистерии" на Андрей Кудиненко. Неговото прожектиране не се допуска на територията на Лукашенко. Но тъй като е напълно частна продукция с подкрепата на холандски фондове, може да се прожектира по света. Авторите отправят по-реалистичен поглед към партизанското движение в периода на окупацията. В трите части - "Син", "Майка" и "Баща" - се търсят библейски отгласи. Реалностите обаче са далеч от такъв възвишен образец. Страх, омраза и насилие изграждат битието на партизанските формирования. И основните проблеми са със "своите", а за борба с немците не остава време и сили.
Отклонявам се от конкурса, за да представя още няколко заглавия, които се завръщат в миналото. Фестивалът бе открит със "Свои" на Дмитрий Месхиев (Русия), получил повечето награди на МКФ в Москва тази година. В първите месеци на войната Чекиста, Политрука и Снайпериста успяват да избягат от плен и се скриват в селото на последния в окупираните територии. Там всички са роднини и всичко се знае... Не по-лесна е съдбата на мъжете от "Желязната рота" на Олес Янчук (Украйна/Австралия), които са в Източна Полша в края на 1945 г. Това са последните националистически украински военни подразделения, които са притискани и от комунистическата полска войска, и от съветското НКВД. Историята е интересна, но е представена в най-лошите традиции на съветските военни филми. Само са разменени ролите на добрите и лошите. Много по-стойностно е завръщането в последните години от режима на Сталин в "Дългото сбогуване" на Сергей Урсуляк (Русия) по романа на Юрий Трифонов. Млада актриса трудно прави избор между талантливия си, безработен приятел и некадърния драматург на театъра с добро обществено положение. Последният я предлага като плячка на високопоставен функционер (Берия). Младежът няма жителство и решава да замине за провинцията. След десетилетия той вече е известен сценарист. Филмът поставя въпроса за моралния избор на всеки интелигент в периоди на изпитания. В малко по-ново време се развива действието на "Руско" на Александър Велединский (Русия) - първа екранизация по текстове на Едуард Лимонов. Автобиографичният срез представя героя от юношеската любов до престоя в психиатрична клиника, защото се опитва да се самоубие. За мен това е прекалено ексхибиционистичен филм.
В конкурса все пак имаше няколко заглавия с по-младежко излъчване. В "Уно" на Аксел Хени (Норвегия, 2 награди - за най-добър млад актьор/актриса на Аксел Хени и на ФИПРЕССИ) момчета се мотаят около фитнес център, продават амфетамини и дрога. Мъчителна е борбата на героя да се измъкне на чисто. Още по-странен е светът в "Марс" на Анна Меликян (Русия). Той ми напомни за "Град Zero" и "Шик". Абсурдите започват с това, че градът се е казвал Маркс, но една буква е паднала, а по улиците е пълно със стада плюшени зверчета - така се разплаща с работниците най-голямата фабрика за меки играчки.
Но най-стойностен според мен е "Контрол" на Нимрод Антал (Унгария, 2 награди: за най-добър пълнометражен филм и на филмовите клубове "Дон Кихот"). Бригадата контрольори в метрото е от несретници, които се сблъскват с подобни отрепки и всякакви шантави типове. В крайна сметка филмът ненатрапчиво говори за Долната земя и възможността да се издигнеш до Горната земя.
Накрая двама от големите майстори показаха, че се държат на висотата на положението си: Роман Балаян с "Нощта е светла" и Кира Муратова - с "Акордьор". Но те заслужават по-обстоен анализ.

Александър Янакиев