Магрит, проявяване
Фотографиите на Магрит, изложени доскоро в галерията към Министерството на културата, не приличаха на картините му. Дори когато изглеждаха като "заготовки" към познати платна, те демонстрираха нагледно принципната разлика между фотографията и живописта - най-вече по отношение на времето и придаваната от него символична тежест на творбата. Ако картините на Магрит напомнят за ребуси, за статични визуални загадки, то фотографиите му имат излъчването на стоп-кадър, на отрязък от ням филм или на любителска снимка на живи (дори преувеличено оживени) обекти. Те съдържат същата несигурност на значението, но по-недвусмислено от картините превръщат тази несигурност в игра, в спонтанно зараждане на смисли. Някои снимки постигат това с прекомерните си, комични жестове - видимо свързани с традициите на нямото кино. Тук смислообразуващият момент се съдържа предимно в неочакваното назоваване на фотографиите - "Баритоните" или "Хиляда и първата улица". Други, като полузаритото в пясъка женско лице ("Търговката на забрава") и двете женски снимки с гълъби ("Срещата" и "Здрачът") съдържат елементарен реквизит и по-изящно и приглушено звучене. В повечето снимки обаче има някаква завръзка, прозрачен намек за сюжетност - като във "Възнаградената добродетел", където един мъж стои в засенчената половина на едно голо поле, а в далечината се виждат някакви къщи. "Приказките на Перо" пък представляват любопитните заострени човки на щрауси, проврени през желязна ограда. Това са снимки, които настойчиво сочат към времето преди или след себе си, довличат го в изложбената зала - за разлика от картините на Магрит, които като че ли боравят с някакви извънвремеви идеи. Също както в отминалата неотдавна изложба на Миро, фотографиите на Магрит издават много от еуфорията на направата си. И ако любителският им вид предизвиква у зрителите усещането, че "това и те го могат", бих сметнала това за препоръка.

Зорница Христова