Висонт латашро!
Както вече съобщихме (вж. бр. 39 от т.г.), и в новата си книга "Личности и съдби" Невена Стефанова спори както с другите, така и със самата себе си. С тази творба обаче искаме да я видим не като мемоарист, заслужил признание с прецизни портрети и авантюри, а като социален критик. Предпочитаме да видим въпросния социален критик през годините, да следим образа му в движение: от интелектуалец действително в центъра на събитията, през обруган дисидент и социален маргинал до днешния самодистанцирал се от редица "личности и съдби" автор. (Прочее, ако не бяхме сигурни в прошката към описваните от Невена Стефанова фигури, сигурно щяхме да я обвиним в морален фундаментализъм. Но благодарение на най-новата й книга трудно виждаме към какви стабилни общи ценности можем въобще да се завърнем...)
Невена Стефанова никога не е била изцяло "наш човек". Критическата си дистанция спрямо собствените ни личности и съдби писателката е извличала и от познанството си с далеч по-прогресистки и универсалистки сложени от нашата национални култури. Съкровеният й интерес към Унгария е ясен и прекрасен знак към това. В нейната нова книга има неслучайни страници, посветени на лица и случки от сбъднатата унгарска утопия на писателката. Затова и премиерата на "Личности и съдби" се състоя точно в Унгарския културен институт (15 ноември т.г.). На нея г-жа Невена Стефанова се обърна към публиката със следните думи:

За "Личности и съдби" едва ли ще мога да ви кажа нещо повече от това, че преди да си отида от този свят, изпитвах нужда да я напиша, да разкажа как съм виждала и преценявала хората и нещата в живота, семейството, приятелите и познатите, как лично, може дори и погрешно съм ги третирала. Не бива никой да търси поуки в частното ми житие-битие. Тук защитавам само позициите си, в тях е останала цялата ми независимост на още мислещ човек. Произнасям "още" с чувство на страх и затова ще опитам да нахвърлям, както казваше някога Блага Димитрова, "едно есенце" за старостта.
Докато си млад, почти не вярваш, че тя ще те сполети, гледаш със съжаление как хората остаряват пред очите ти. Неясният страх започва "на попрището жизнено в средата", когато една след друга те напускат и илюзиите, и приятностите в живота. Започваш да губиш близки, и то не само възрастни. И битието става все по-сложно не само поради хроническите болести. Но дори с тях започваш да свикваш. Свикваш и с началото на старостта и дръзко го отчиташ като факт. Не ти прави впечатление и забравянето на имена. Случвало се е и по-рано. Не те измъчва още и проблемът с общуването и културния живот. Следиш го някак си, макар и частично; утешаваш се, че в това объркано време е рисковано да се връщаш по тъмно сама от концерт, кино или театър - някой може да ти строши главичката, надявайки се да намери някой лев в чантата... Не искаш да си признаеш, че основната причина е недоверието в някога бързоходите нозе, в разклопаното сърце, но и... вечно празната чанта, заради която от яд могат да те пратят на оня свят...
Не че не си тръгнал насам по неизменни причини, но стискаш остатъка на живота си с надеждата, че ще успееш да се порадваш още малко на прекрасното семейство, на любимите внуци-левенти и да свършиш още нещо.
За мен това "нещо" е основно: то е да довърша една отдавна започната книга за Унгария. Унгария е в мен повече от половин век, но книгата не е донаписана. Не бива повече да рискувам и протакам...
Ето това записах малко преди да тръгна за насам, защото цялата сутрин, от пуста старческа суета, си преглеждах вехтия гардероб и се чудех как да се "явя" пред вашето общество.
Ще ви благодаря от сърце, ако ме приемете такава, каквато съм. И казвам "Висонт латашро", а другата унгарска дума за "сбогом" съм я забравила...