Щастливото прераждане на дървената кукла
Преди "Пинокио" (2002) на Бенини в италианската кинематография имаше една-единствена гениална сцена на актьор в ролята на марионетка, тази на неаполитанеца Тото в "Toto a colori" (1952). След "Пинокио" на Бенини - също. Нормално е - Бенини е смешник, а Тото беше комично, лингвистично и антропологично явление по скалата на Рихтер. Едно обаче е сигурно: и без да надминава нищо наистина добро, видяно досега, новата киноверсия на "Пинокио" си заслужава. Това е най-честната от двайсетината екранни адаптации на произведението на Карло Колоди. И е особено жалко, че можахме да я видим само на Киномания, толкова време след премиерата й - публиката плаче за антидот на Дисни.
Роберто Бенини, достатъчно известен в родината си преди 1997, се прочу извън Италия с лежерна импровизация по щекотлива тема като Холокоста, която му донесе "Оскар". Благодарение на новата си популярност, сега си е позволил да направи и експортира нещо по-качествено - верен прочит на едно от най-предизвикателните литературни произведения за всички времена. А да бъдеш верен на този оригинал, е нужна много повече фантазия и твърдост, отколкото за "Животът е прекрасен".
Да се преразкажат вкратце "Приключенията на Пинокио" не е шега работа и Бенини се е постарал не по-малко от Мел Гибсън с Евангелието. Паралелът не е случаен - Библията и "Пинокио" са най-превежданите книги на света, както гласят статистиките (от латинския "Пинокулус" до "идеологически" преведения Буратино от "Златното ключе" на Алексей Толстой). Едни от най-популярните и същевременно най-непознаваните в детайли. С нееднозначни главни герои и дълбоко вълнение от смъртта.
"Пращам ти тази детинщина, прави с нея каквото сметнеш за добре, но ако я публикуваш, да ми платиш хубаво, че да се вдъхновя да я продължа", пише Колоди на Гуидо Биаджи, издателя на "Детски вестник", където "Пинокио" се появява в подлистник през 1880 година. Кой знае на какво се дължи дивият успех на "Имало едно време един къс дърво..." в страна, където дидактическият опус "Сърце" на Едмондо де Амичис скоро ще завладее сърцата на възпитателите, католическият Господ вече владее умовете на родителите, а току-що прокламираното италианско единство все още никого не може да убеди да се идентифицира с някой, който говори с тоскански акцент.
Марионетка, която се плези, бърбори и безчинства. Огнегълтачи, гигантски риби, зелени чудовища, маймуни-съдии. Крадливи типове, наричани Лисицата и Котката, поле на чудесата и други налудни обстановки. Болезнени превращения, немислими реплики и оригинална версия на Съвестта, въплътена в неизтребимо насекомо, бръмчащо разумни доводи на заден план.
Бенини прави единствено разумното с целия този реквизит от следобеден кошмар. Събира обичайния си екип (жена му Николета Браски облича дрехите на Феята със Сините коси, Никола Пиовано пише музиката и пр.) и, с нарастваща увереност откъм десетата минута, та чак докрая, навлиза в дантевските дълбочини на Колодиевото въображение, като се придържа почти буквално към думата на автора и образите, създадени от неговите най-прочути илюстратори (вече го критикуваха за серията своеволни "заемки" от Роберто Иноченти, а който е виждал рисунките на Марайа към незабравимото българско издание от 70-те, без съмнение също ще ги разпознае във филма).
Като резултат от всичко, въпреки типично италианската гласовитост на персонажите и непреводимите игри на думи, без вникването в които се губят любопитни нюанси, "Пинокио" на Бенини се е получил универсален, зрелищен и смислен. Чудесна възможност за онези, които се интересуват от свежото кино на Апенините, несъкратените варианти на книгите и тъмната страна на детството.

Нева Мичева