Църквата и медиите
Църквата в информационната епоха; "остоковеното" медийно пространство; медийното битие - новото alter ego; медийната идентичност на Църквата; пресичането на линеарното и църковното време като медийно събитие; кризата на църковния дискурс в посттоталитарното общество - мотивът за вината и изкуплението; подмяната; църковното говорене - екзистенциален или социален скандал; кризисът като средство за разрешаване; онтологичната "скараност" на църквата и медиите; реанимирането на религиозния дискурс в условията на съвременната публичност...
Това са част от "номинираните" идеи, около които се случиха дебатите на конференцията "Сътрудничеството на Църквата и медиите". Много въпроси все още търсят най-точните си формулировки; отговорите предстоят. Някои гледни точки останаха самотни, но със сигурност допринесоха за общото впечатление, че темата е достатъчно нова и сложна в условията на съвременния публичен живот на България; че тя изисква по-скоро обмисляне, отколкото обговаряне. По инерция много акценти бяха несръчно поставени от медиите, които отразяваха събитието. И все пак, появи се усещане за наличен ресурс за взаимно кредитиране. Доскоро това бе сякаш невъзможно в атмосферата на доминиращия подозрително-враждебен, от страна на Църквата, и безпомощно-пошъл, от страна на медиите, дух на взаимни отношения. И за двете страни на проблематизираното сътрудничество конференцията беше опит за проектиране в "измерението" на другия, за което се търси подходящ ъгъл. Защо се прави това? Оправдано ли е усилието, попита доц. Георги Лозанов с добронамерена теоретична безпристрастност. Въпрос легитимен - и неразрешим в перспективата на един културологичен анализ на публичността, пък бил той и гениален...
Макар неотговорен, въпросът изказа една от най-важните интуиции за опасностите от църковното "хармонизиране" с новата публичност. Медиите като "непрестанна лъжа" в своята събитийна преходност и Църквата като непрестанно "крепило" на истината в своята извънсъбитийна трансцендентност на пръв поглед нямат и не би трябвало да имат нищо общо. Така че може би Църквата, каза доц. Лозанов, трябва да стои там, където е.
Но все пак медиите гледат към Църквата с надеждата да "хванат" църковното чудо и да го разкажат на езика на медийните клишета. Църквата пък помни едно: "идете и научете всички народи..."; и е принудена все по-отчетливо да вижда връзка между тази своя мисия и ролята на медиите в съвременния глобализиран свят. Точно в плана на мисионерското самосъзнание на Църквата е уместен друг въпрос на доц. Лозанов: дали Църквата се стреми да стане такъв доминиращ дискурс, какъвто беше доскоро комунистическата идеология. Струва ми се, че на този въпрос е по-лесно да се отговори. Макар че, разбира се, той не е актуален днес. И за добро или лошо - едва ли скоро ще придобие истинско значение. Такова значение той няма дори в страни като Гърция, където православието е конституционно закрепено и еднозначно закриляно от държавата изповедание.
Отхвърляйки опасността за медиите да се превърнат в инструмент на църковна пропаганда и така да изложат на риск "обществената съвест", нека видим по-реалната опасност за Църквата да загуби в допира с медиите най-важното си измерение и да се превърне в пошло клише. Защото какво друго е пошлостта, ако не загуба на същността при запазване на нейната външна страна (Олеся Николаева)? Интуицията за опасността от тази подмяна, предопределена от неизбежната разнопосочност на църковния и медийния план, вероятно стои в основата на "затворения" подход на църковния клир спрямо медиите.
Но ако кажем, че по принцип Църквата трудно би заела подходяща позиция спрямо медиите и можем да видим защо е така, вярно е и нещо друго: медийното небитие в информационната епоха е пагубно. Това е теза от доклада на д-р Мариян Стоядинов, заместник-декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет. "Информационната идентичност, медийната идентичност в нашата епоха изчерпва всяка друга. Ако нещо присъства в медиите, то е факт. Отсъствието е равнозначно на небитие. Именно медиaта дава информационно битие и съответно - лишава от такова."
Как това разбиране може да бъде отнесено към природата на Църквата? Като събитие извън времето и пространството, като метафизично понятие, Църквата няма нужда от медиен образ.
"Тя е историческа реалност, неуловима от историята. (...) Може би единствената форма на съдружен живот, която остава независима от технологията и като такава недетерминирана от епохата."
Но като събитие тук и сега, като субект на социалния процес, като общност или като мирогледоопределящо пространство, тя има нужда от своята медийна идентичност, от адекватно медийно битие.
"Ако Църквата в България съумее да се възползва от възможностите на информационната епоха, тя ще може не просто да преодолее епохата, а да даде и в нея свидетелство за своето присъствие като алтернатива, като пространство, в което всичко временно, смъртно и ограничено ще намира своя вечен хоризонт и смисъл на съществуване", се казва в края на доклада.
Да се върнем към въпроса за медийните изкушения пред Църквата и мнението, че тя трябва да "стои, където е". Оправдано ли е църковното присъствие в медиите на нивото на ежедневната събитийност. В този смисъл, кое е истинското медийно битие на Църквата; какво означава "медийна адекватност" на Църквата? Ако Църквата е непрестанно чудо, може ли то да се забележи в хоризонта на журналистическия интерес? И трябва ли да се очаква от медиите такъв тип зрение? Както трезво отбеляза Негово Преосвещенство епископ Тихон: "Ние няма да дефинираме тепърва Църквата, нито това ще направят журналистите". Можем обаче да се опитаме да дефинираме себе си чрез отношението си към нея и така да обогатим разбирането както за църковната, така и за журналистическата мисия.
И така, замислена като средство за хармонизиране на взаимоотношенията между така наречените църковен и медиен дискурс, конференцията в крайна сметка проблематизира нуждата от такова взаимоотношение. Изглежда, че медийните практики, споделеният по време на конференцията опит, дори прагматичните предложения, които прозвучаха в дискусиите, не отменят необходимостта от сериозен вътрешен дебат в Църквата, в който да добие малко по-голяма плътност понятието "мисия" в съвременните условия. Едва ли е задължително църковната мисия да се дефинира чрез понятия като "медиa", но по всичко личи, че дефиницията на църковната медийна идентичност е невъзможна без понятието за църковна мисия. Дали оправданията за църковното присъствие в медиите са утилитарни или онтологични? Изглежда това е най-сериозният въпрос към Църквата в рамките на тази конференция? Най-важният въпрос към медиите не беше зададен. Може би предстои тепърва да бъде формулиран. Дано.
Има ли място Църквата в медиите (и медиите - в Църквата...)? Ако религиозният дискурс в обществото ни е непрекъснато подменян - с политически, социален, исторически и т.н., ако църковното говорене е дискредитирано поради лошо наследство от тоталитаризма, когато, по думите на доц. Лозанов, църковният дискурс е станал виновен, защото не се е осъществил като героически и така се е обезсмислил и маргинализирал днес... Ако всички тези фактори на съвременната публичност са толкова неблагоприятни, как би могъл да се "яви" автентичният медиен образ на Църквата? Възможен ли е той и кой се нуждае от него? Струва ми се, че преди този "контекстуализиран" отговор е важен отговорът по същество. Или, ако отново се върнем към изложението на Мариян Стоядинов - "За да отговорим на въпроса съпоставими ли са Църква и медиa, трябва да отговорим на други два: Какво прави Църквата и какво прави Църквата в информационната епоха? Какво прави Църквата? Съществува в историята като пространство на вечността..." Погледната с очите на медиите, това е една статична ситуация. Липсва новината. Отсъства медийното събитие.
И все пак мисля, че мога да видя такова събитие. Бих казала, че това е скандалът, за който припомни проф. Георги Каприев. Християнството, каза той, е обществен скандал, преведен в Библията като "съблазън". (А ние проповядваме Христа, разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство. - 1 Кор. 1:23). За проф. Каприев, а предполагам и за всеки, който не може да почувства връзка с плоскостния, двуизмерния, социално битовизиран образ на Църквата в медиите, успокоителното и "консенсусно" говорене на Църквата към света е разрушително, пагубно и за нея, и за света. Скандалът на църковното присъствие в обществото, който повечето участници в конференцията неправилно свързаха с имиджа на църковната институция през последните години, всъщност е израз именно на трудността на този свят да приеме истината за себе си. И тази предзададена трудност се ражда от невъзможността на отделения от Бога свят да побере в себе си и да носи през времето истината, тоест вечността. Тази невъзможност се разрешава в Христос и именно затова християнството се осъществява като антитеза на затворения в себе си "мир сей", в който "смъртта и времето царуват на земята" (Владимир Соловьов). Църквата има съзнание за драматизма на своето призвание. Тя не е социален институт за усъвършенстване на живота, а средство за спасение. Църквата не облекчава бита, а го разпъва. Със своето жило църковната проповед би трябвало непрекъснато да инжектира "хормона на истината" в общественото тяло; да прониква обезболените от всевъзможни анестетици пространства на умовете и душите и да предизвиква някаква реакция; да предизвиква скандал. Именно скандалът, породен от изначалната несъвместимост на църковната и социалната истина, на духовния и плътския ум, като че ли е истинското медийно събитие. Именно чрез "отражението" на този скандал в медиите Църквата би могла да получи своя автентичен медиен образ; своята медийна идентичност...
Как да стане това? Според доц. Лозанов, ако "реанимирането" на обществения образ на Църквата трябва да стане с помощта на медиите, то най-подходящият "аниматор" е съвременният български духовник, чийто авторитет и достоверност биха могли да повлияят на медийните аудитории. Със сигурност това е подходящо решение. Едва ли, обаче, възможността една православна позиция да бъде валидно излъчена и обществено споделена трябва да бъде ограничавана само до публичните изяви на духовенството. Такова очакване ми се струва малко клиширано и съвършено неоправдано от гледна точка на църковната еклесиология. Но сигурно то има своите оправдания в реалния социален контекст.
Практически важно е друго: в каква медийна среда може да се извърши това. Възможен ли е и нужен ли е "медийният комфорт" на Църквата? Обратният въпрос също е легитимен. Дали вътрешната несъвместимост на Църквата и медиите не поражда по необходимост едно постоянно взаимно смущение, едно нездравословно напрежение? С други думи, как да бъде преодоляна изначалната "скараност" на Църквата с медиите. И дали трябва да бъде преодоляна? Едва ли. Църковното битие е битие на кризиса, тоест на вътрешния съд, чрез който се извършва едно от най-важните църковни събития - така наречената метаноя, обновяването и "въцърковяването" на ума. Автентичният образ на църковния начин на живот, в това число и неговият медиен образ, е отрицание на всичко "световно", временно и преходно. В това число - отрицание на медиите. Църковното присъствие в медиите има смисъл само като постоянна теза в спора между християнството и света. Така че вътрешно достоверното църковно послание естествено ще поддържа състоянието на скараност между Църквата и медиите, в която, каза доц. Лозанов, "не виждам нищо лошо".

Илиана Александрова



От 9 до 11 ноември 2004 в Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски" се проведе международна православна конференция на тема "Сътрудничеството на Църквата и медиите". В нея взеха участие представители на висшия клир, духовници, интелектуалци и журналисти от България, Русия, Гърция, Сърбия, Македония, САЩ. Организатори бяха Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски" и фондация "Покров Богородичен". Събитието е без аналог в църковната и медийната практика в България.