Клопката на изоставането

Модерност, темпоралност и източноевропейският национализъм

С малко изключения - най-бележитите от които са триделната трактовка на историята от Фернан Бродел като събития, тенденции със средна продължителност и дълги цикли, както и изследванията на Райнхарт Козелек върху темпоралността и особено неговата представа за времеви слоеве или страти, времето рядко е било специален обект на научен интерес от страна на историците. Може би е така, защото времето е основополагаща категория на историческото мислене - до такава степен го приемаме за даденост, че напълно го натурализираме. Философите, от своя страна, отдавна се занимават с времето, но по начин, твърде обобщаващ и абстрактен за конкретните цели на историка. Антрополозите също разсъждават за времето - както косвено ("Въобразени общности" на Бенедикт Андерсън), така и експлицитно ("Времето и другият" на Йоханес Фабиан), и техният принос може би говори по-непосредствено на историческото въображение.
Обвързвайки национализма с модерността, Андерсън обяснява, че новото, светско и историческо разбиране за времето има централна роля за формиране на националното съзнание. Това се постига чрез изобразяване на едновременност в романите и церемониалното преживяване на едновременност чрез вестниците, като и двете са плод на това, което той сполучливо нарича печатен капитализъм. Заимствайки представата на Валтер Бенямин за "хомогенно и празно време", той твърди, че историческото съзнание си представя как човечеството се придвижва през това хомогенно време на часовници, календари и съвпадаща темпоралност. Според Андерсън нацията - тази въобразена общност, изкована посредством специфични технологии на комуникация и транспорт - израства от нови републикански модалности, които установяват хоризонтални отношения между хората, обитаващи демаркирани територии; заедно с това тя израства и от ново съзнание за времето. На практика, създавайки теория за нацията като пътуваща модулна форма, Андерсън издига като първообраз креолския национализъм в двете Америки, чиято първична форма след това се копира и пиратства, тъй като според него "нацията се оказва изобретение, което е невъзможно да се патентова".
На практика и без изключения всяко разглеждане на национализма приема като нещо безусловно първопроходния характер на западноевропейския национализъм. Оценката за причинните връзки между индустриализацията и национализма, модерността и национализма, капитализма и национализма, държавата, религията и национализма, и т.н. може да е различна, но всички са до голяма степен единодушни къде са първоизточниците. В отговор на възраженията срещу неговата теория на национализма и в частност затрудненията, с които се сблъсква при опита да обясни зараждането му в прединдустриален контекст - особено в Източна Европа или по-късно в Африка, Ернест Гелнер признава, че балканският национализъм действително поставя трудности пред неговата теория. Той има предвид настойчивото си твърдение, че модерността поражда национализма, а не обратното. Смущаващо в смущението на Гелнер не е това, че поименно посочва балканския национализъм; смущаващо е, че пропуска да види съвършено същия парадокс в Западна Европа с националните избухвания в традиционно силно "изостанали" области: Италия в средата на XIX век или Испания в началото на същия век. Ако не беше конструирал Източна Европа и в частност Балканите (а по същия признак и Западна Европа) като отделни пространства, където времето тече в свой собствен откъснат поток, объркването му щеше да намери лесно решение.
Всички трактовки на национализма са обсебени от въпросa за неговите първоизвори и пренос. Представата за зaимствaне и изоставане във времето е повсеместна както в западното изобразяване на национализма извън Западна Европа, така и в самоизобразяването на незападния свят. Тези национализми са "по-късни" и следователно по-незрели, млади, неовладяни, или пък подражават на форми, които са органично неподходящи за контекста, в който ги присаждат, и затова най-често се израждат. С една дума, те постулират хроничен алохронизъм, в който незападният свят живее в друго време, вечно "изостанал" от Запада.
Това чувство за изоставане и недостиг, аналитично обобщено в представата за изостаналост, е преобладаващият тон не само в неевропейските историографии. В продължение на дълги десетилетия то болезнено присъства в самовъзприятията на германците. Продължава да се усеща в испанския и италианския дискурс, макар вече без болезнени обертонове. Най-сетне, то все oще остава повсеместно в Източна Европа, където в литературата за изоставането повече от всеки друг незападен контекст преобладават автори от областта на икономическата история и политологията. Ако изобщо се обсъждат някакви културни аспекти, то е само за да се претеглят културните традиции като спънки или ускорители на развитието.
Тук си поставям за цел да разгледам трактовката на изоставането в културна среда, която по общо признание определя властващия тон в източноевропейската историография до края на XX век (и изобщо в Европа най-малко до средата на XX век), а именно национализма. С това се опитвам да предложа начин да се заобиколи клопката на търсене на първоизворите, като въвеждам идеята за относителна синхронност в рамките на дългия цикъл, longue duree. Ще започна с примера на историографията на източноевропейския национализъм, особено тази, писана от чужденци. Макар да го изразяват с различни нива на сложност, всички разглеждат националните движения в най-добрия случай като износ на западна идеология, а в най-лошия - като плод на манипулация и внушение от страна на великите сили.
Общо е разбирането за национализма като "органично" западно явление, изнесено, присадено и видоизменено върху "чужда" почва. В историографията този процес традиционно се разглежда като влияние на идеи, замислени във и за Запада, а след това приети, приспособени и съответно преобразени в новата им среда. По този начин изследването на източноевропейския национализъм влиза в същата еволюционна парадигма като индустриализацията, модернизацията и т.н. Дошлите по-късно са изостанали и прибягват до мимикрия, без да имат "органични" корени. Друга характеристика на западните историографски изследвания на национализма в Източна Европа е една продължаваща да властва парадигма, която иначе е подложена на сериозна критика и която общата литература върху национализма постепенно преодолява. Това е парадигмата на западноевропейските либерали, които се мъчат да намерят решение за отклонението на Германия в периода между войните и постулират бинарен модел на западен (граждански) и източен (органичен) национализъм.
От своя страна източноевропейските историографии схващат национализма като основното съдържание на модерния период и наблягат почти изцяло върху възникването, съзряването и победата на националноосвободителните борби - величествен наратив, в който други процеси и явления присъстват единствено като фон или страничен ефект, благоприятстващ или препятстващ напредъкa на националните движения. Макар че отричат трактовката на национализма като износ на заразa от Великите сили, на практика всички те (гласно или негласно) споделят презумпцията, че големите идеологически течения през XVIII и XIX век - Просвещението, романтизмът, национализмът, републиканството, социализмът и т.н. - са "западни" идеи, присадени (макар и не задължително изкривени) на източноевропейска почва. Естествено, това върви ръка за ръка с нереконструирани схващания за органичната нация, съществувала от незапомнени времена, за чието пробуждане национализмът само бие камбаната.
Тук можем да въведем проблема за темпоралността на две нива. Едното е езикът на самия национализъм. Характерно за него е определено безвремие, в което нацията е винаги тук, тя е вечна. Това е характерно за всички национализми и национални историографии и не е специфична особеност на източноевропейския национализъм. Фактът, че тя все още присъства повече в интерпретациите на източноевропейски историци, отколкото в подобен анализ на западноевропейски и други национализми, илюстрира по-скоро социологията на науката, отколкото характера на самия източноевропейски национализъм. Забавянето между западно- и източноевропейската наука, преди модернистичният анализ на нацията, противопоставен на органичния, да се наложи като властваща интерпретация след Втората световна война, вероятно обхваща не повече от едно поколение.
Другото и по-важно ниво, което вече бе загатнато тук като чувство за изоставане и съзнание за недостиг, обяснява неравномерното развитие в историографията и тълкува явления като първичност, вторичност и изобщо пътя на идеите. Какво значи да бъдеш пръв в календарното време? Как се описват разпространението и преносът и, още по-важно, как се оценяват? При оценката на национализма като глобално явление най-голямата загадка, разбира се, е забележителното сходство между институционните форми на отделните национализми и тяхното въображение. Според Андерсън отговорът на загадката е в това, че моделите на национализъм лесно се копират; според него европейските национализми са подражателни.
Независимо дали приемаме последователността в копирането, която предлага Андерсън, по-важният въпрос, който трябва да си зададем, е защо непременно трябва да се изгражда модел, търсещ някакво основно родословие и модели на пренос, основани на метафората на копирането. Алтернативен начин да разберем основната прилика между национализмите е да тръгнем от идеята за основната прилика на човешките общества, дори когато не са в пряк контакт помежду си, което в предмодерния период е било по-често правило, отколкото изключение. Така можем да подходим към национализма като към почти синхронно преподреждане на групови солидарности в човешкото общество, като глобален обществен процес, който на свой ред е страничен продукт на урбанизация, бюрократизация, революция в комуникациите и т.н., с една дума - тясно свързан с модерността. Нямам предвид синхронен в стриктния смисъл на думата като едновременен в строго календарното или часовниково време, а в рамките на обща продължителност на историческия период, в който отделните течения могат да се разглеждат като относително синхронни. Използвам думата повече в геологическия смисъл на съвременен, принадлежащ към една и съща епоха. Това не противоречи на теорията за модулно изграждане на националната форма, нито отрича последователния пренос на идеи, но отхвърля представи като "пиратство" или "копиране", които Андерсън доста странно прилага в своята твърде комерсиална алегория за "изобретяване" на нацията, което е невъзможно да се "патентова", за да носи такси за авторско право.
Некa вземем влиятелния модел на Питър Шугър за "идването на национализма" в Източна Европа (той дори не използва думата "раждане", а настоятелно се придържа към термина "идване"). Национализъм е "западно понятие", което "прониква" или "е привнесено в Източна Европа", където се проявява в множество "видоизменени" разновидности. С течение на времето тези разновидности изчезват и източноевропейският национализъм "започва да придобива чертите на най-агресивните и шовинистични разновидности, познати в Западна Европа", за да се превърне в еднороден "интегриращ национализъм." Тъй като почти всяко отразяване на национализма възпроизвежда този възглед, струва си да го цитираме изцяло:
В Централна и Източна Европа характерът на национализма се променя съобразно местните условия: колкото по-отдалечена е дадена област от земите, в които се развива национализъм, толкова по-малко нейният национализъм прилича на оригиналния модел. ... В това няма нищо изненадващо. Народи, израснали в света на православието и недокоснати от огромните културни, религиозни и политически движения, преобразили западнохристиянския свят - като научната революция, Ренесанса, Реформацията и Просвещението, - или от съпътстващите ги драстични икономически и обществени промени, по необходимост влагат различни значения в представите за национализъм. С особена сила това важи за балканските народи, живели в продължение на векове под мюсюлманска власт.
След което Шугър изразява своята изненада от забележителното достижение на българския монах отец Паисий, който през 1762 г. пише оказалата по-късно огромно влияние "История славяноболгарская". Доколкото нови представи и идеи могат да се откриват и пренасят само от грамотни хора, а по това време повечето хора на Балканите не четат нито английски, нито френски, Шугър пише, че те "получават знанията си от втора ръка през немски или руски". При Отец Паисий обстоятелствата са още по-неблагоприятни. Той работи в един атонски манастир и няма достъп до никой от водещите западни автори, било то в оригинал или в превод. Нещо повече, той даже не владее техните езици. Именно затова Шугър остава изумен от написаното от него произведение, което "ни го показва като националист в съвременния смисъл на думата". Шугър oбaче не прави никакъв опит да обясни нито собственото си учудване, нито самото явление. Ако беше разглеждал света на XVIII и XIX век през обединяващата призма на модерността и ако го беше измервал с часовник, настроен за относителна синхронност, той едва ли щеше да бъде толкова изненадан.
Mоделът на Шугър идва директно от Ханс Кон, постулирал основополагащото различие между западния и източния национализъм: западният национализъм градял нацията в политическата реалност и борбите на настоящето без особена сантименталност към миналото, докато източният национализъм създавал идеалното отечество, често родено от митове за миналото и блянове за бъдещето, и затова тясно обвързано с миналото, лишено от каквато и да било непосредствена връзка с настоящето и пропито с очаквания един ден да се превърне в политическа реалност. Това чисто механично раздвояване на европейското пространство на специализирани производствени области - западноевропейска, показно стъпила в реалността, за която е характерно производството на модерни принципи (като самоопределението), и източноевропейска, която, напротив, е обсебена от производството на исторически митове, се подема от последователите на Кон и продължава да се възпроизвежда, упорито задавайки една от най-постоянстващите тоналности в източноевропейските изследвания. Излишно е да казваме, че тази редукционистка дихотомия не само пропуска да обясни невероятното западноевропейско производство на митове за основополагане, етногенезис, исторически литературни фалшификации и т.н.; тя забравя и това, че натрапчивите опити за легитимация от страна на новите източноевропейски държави идват в отговор именно на западноевропейското вторачване в правата (или тяхната липса) на "исторически" и "неисторически" народи.
Балканите в частност са нарочени заради това, че имали особена склонност към митове. Според един друг модел на немския историк Холм Зундхаусен тези митове включват "златния" предосмански период, мита за "турското робство", мита за чистата и органична нация, мита за националното възраждане, мита за Косово, мита за хайдутите и виктимизиращите митове. С една дума, този модел постулира съществуването на балканска идентичност, за която е характерна склонността да произвежда митове. В структурно отношение обаче тези митове много трудно могат да се различат от "златния" мит за античността, мита за мрачното Средновековие, мита (и практическото приложение) на Нюрнбергските закони от 30-те години на XX век и кръвното право, ius sanguinis, от мита за Рим (както в римската република, Римската империя и папската държава), мита за биткитe при Поатие, мита за Валкириите, мита за обсадената от враговете крепост (както в Масада, така и в германската военна доктрина през Първата световна война). Макар да признава, че много от тези характеристики са специфични не само за Балканите, този модел твърди, че именно тяхното натрупване безпогрешно определя балканската специфика. Това постулиране на диахронно стабилна еволюция, натрупваща определени характеристики, води до статичен анализ, който пропуска да обърне внимание на това, че макар да съществуват и постоянно да се препредават посредством образованието или други културни и политически канали, тези митове се възпламеняват и задействат само в определени периоди. През последните години това стана в Югославия - в една разпадаща се държава, обхваната от гражданска война. Характеристиките на необичайното югославско състояние бяха изведени като външен белег и съвършено безоснователно се поднасяха реторично на политическата класа и на широката публика като типична балканска черта.
На практика всички автори, с които се зaнимaвaм, споделят широко разпространеното конвенционално схващане, че идеи като Просвещението, националното самоопределение, индивидуалните свободи и т.н. са присъщи за Запада, докато на Изток се присаждат на чужда почва. Тези ботанически метафори са склонни да пренебрегват постепенния и неравен процес, с който същите идеи се налагат и на Запад. В крайна сметка, както блестящо показва Йожен Вебер, селяните са се превръщали не само в гърци, сърби или българи, но и във французи. Дори днес, когато някой французин се приобщава към Волтер, той трябва да го изучава наново, а не го носи в кръвта си. С какво този процес на приобщаване е по-различен за поляка или унгареца? Преди време на един концерт, където чернокож музикант дирижираше симфония на Малер, дочух думите на придружаващ ме българин, за когото изглеждаше някак ненормално чернокож да интерпретира музика, въплъщаваща според него европейската същност. Придружителят ми беше достатъчно великодушен и нямаше възражения срещу професионалната подготовка на музиканта (в края на краищата конкретно този човек се беше "позападнячил"), но самата сцена му се струваше прекалено еклектична, тя с нещо обиждаше чувството му за естетическа чистота. Обикновено бихме определели това като расизъм. На същия човек изобщо не му хрумна, че повечето западноевропейци или северноамериканци вероятно виждат подобен парадокс, когато балканци или други източноевропейци слушат музиката на Малер или изповядват "западни идеи", като либерализъм, индивидуализъм, демокрация и т.н. (разбира се, с поредното великодушно изключение за конкретни лица, които са се "позападнячили"). Действително, би било изненадващо да се види селянин с калпак на концерт на Малер. Но не по-малко изненадващо би било сред публиката на Малер да се видят характерните носии на Lederhosen и Dirndl. Така или иначе, привеждам този пример, защото наред с други неща идеално илюстрира представата за хроничен алохронизъм - незападният човек винаги живее в друго време, дори когато е наш съвременник; от друга страна, ние си присвояваме Малер или когото и да било от някакво друго време, което харесваме, и го вкарваме в собственото си време по начин, който бихме могли да наречем изохронизъм.
Предлaгaм преформулирането на национализма като дълговременен цикъл с относителна синхронност. Прaвя го не в името на политическата коректност или дипломацията, а за да защитя един методологически подход. Некa видим как тoзи подход действа при анализa на сходни категории.
Ако вземем друга представа - индустриализацията, - тя ни изправя пред сходно предизвикателство. Тя не само обхваща цяла Европа в продължение на няколко века; дори в самото й сърце, Англия, трябва да минат няколко столетия, за да завърши и да проникне в различни области на страната и в различни промишлени отрасли (XVIII-XIX век или, според друга интерпретация, от XVI до XIX век). Разбира се, механизмите на процеса и социалната цена на различните етапи са различни (като всеки има своите първопроходци и изоставащи), но въпреки това никой не поставя под въпрос епистемологичната уместност те да се описват в рамките на един и същ общ процес (и съответната категория). Можем да се заиграем и с още по-грандиозен пример, като разпространението на земеделието от Месопотамия навред из цяла Европа в продължение на много хилядолетия. Земеделието възниква в Месопотамия приблизително преди 10 000 години. Както доказва Луиджи Кавали Сфорца, то се разпространява от Югозападна Азия през Балканите и оттам към европейския северозапад със скорост от 1 километър годишно, т.е. трябва да минат 4000 години, преди земеделието да достигне Британските острови. Не трябва ли да опишем това като дълговременен процес, вместо да го представим като телеологична дейност, устремена към някаква крайна цел? От друга страна, след като процесът е приключил, има ли някакво значение къде и от кого се е зародил? Представете си само Саддам Хюсеин, който коментира вторичната природа на земеделието на Британските острови...
С една дума, в обобщаващи и далекосрочни категории негласно се таи опасността от есенциализъм, телеология, детерминизъм. Можем да я избегнем, ако правим задълбочени изследвания, чувствителни към спецификата на съответното място и време. Като учени обаче най-малкото, което дължим на своите читатели, е да бъдем последователни. Или прилагаме тези категории (с необходимите уговорки и съзнателно поемайки всички рискове) към всички (било то Балканите или който и да е друг регион, преминаващ през сходни процеси, обвързани в пространството и времето); или веднъж завинаги разчистваме всички категории, обявяваме неизбежния солипсизъм и изпадаме в епистемологична нирвана.
Бих искала отново да се върна към идеята за относителна синхронност в рамките на longue duree. Тя ни позволява не просто да опишем даден период като линеен низ от последователни развития, а като процес, подчертаващ неговата диалогична природа. Отбелязвано е как след Втората световна война национализмите от Третия свят вливат демократични и дисидентски течения в национализмите на Първия свят. Кризата в aмериканския национализъм през 60-те години на XX век, предизвикана от движенията срещу империализма, расизма, сексизма и хомофобията, би била немислима без борбите за национално освобождение в Третия свят: Как може да се опише историята на движението, водено от Мартин Лутър Кинг, без Ганди и независимостта на новите национални държави в Африка, или пък антивоенното движение без Виетнам и Хо Ши Мин?
В подобен вътрешен европейски диалог много от романтичните страсти на Джордж Байрон и Александър Пушкин не могат да се разберат извън влиянието на гръцкия национализъм; многократните подялби на Полша и последвалата ги мобилизация на полския национализъм създават вълни, вдъхновили най-различен отклик, от философи и писатели начело с Русо до изкристализиралата специфична русофобия, обхванала Европа през XIX век, която обстойно обяснява спецификата на европейските международни отношения; не можем да обясним немската обладаност от фолклора без сръбската връзка; въвеждането на моралния принцип (макар и не непременно морала) в британската политика на Гладстон без тласъка, дошъл от българското национално движение и неговото жестоко потушаване; като изобщо не искам да засягам връзките между Балканите и новия световен ред с неговото войнствено миротворчество.
Ако трябва да сравним особеностите на усещането за изостаналост и съзнанието за недостиг в т.нар. нации от Третия свят през XX век - като Индия, Пакистан или африканските държави, и страните в Източна Европа, ще изпъкне един любопитен, макар и не задължително основополагащ белег. Естествено, всички се основават на презумпцията, че Западът е модел за подражание, както и че модернизацията се схваща като наваксване, при което времето ускорява своя ход. Съответно основните категории за анализ на миналото са свързани с някаква празнота - липса, отсъствия, т.е. какво не сме, незавършеност, изостаналост, наваксване, неуспех, самоизключване, негативно съзнание, и т.н. При това и в двата случая причините за изоставането са външни.
Докато в Третия свят обаче причинител на изоставането е именно Западът, в Източна Европа не е така; там, в зависимост от обстоятелствата, на Османската империя, Руската империя или комунизма във вида, наложен от Съветския съюз, се вменява винaта за прекъсването на процеса, описван като еволюция на Източна Европа в рамките на собственото й по-широко органично пространство, каквото е Европа. Така изоставането е изкуствено, то е забавянето на процес, който се рисува като автентична собствена еволюция. С една дума, наваксването, ускоряването на времето в бъдещето се развива спрямо нашето собствено "какво можеше да бъде". Европейското минало се превръща в органичното, а не подражателно източноевропейско бъдеще. Разбира се, това е само една от многото различни историографски оценки, но твърдя, че тя преобладава в повечето източноевропейски национализми.
Може би заради това, а и защото националната идея на Балканите започва да се развива относително рано - от втората половина на XVIII век нататък - отбранителните нагласи спрямо Европа не се срещат в етапите, когато се формират тези национализми. Всъщност някои балкански национални движения изпреварват с почти цяло поколение други източноевропейски национализми - финския и другите балтийски национализми, словашкия, украинския и др. Като цяло те са връстници на немските и италианските движения, а при гърците и сърбите постигат по-ранна, макар и орязана държавност. Отбранителните нагласи се разгръщат напълно едва след създаването на независими балкански национални държави и продължават и до днес, когато недостигът на богатства, институционален опит и човешки капитал в тези общества се усеща като болезнен дефицит. Не така стоят нещата в етапите, когато се формира балканският национализъм. В характерния език на националистическата реторика не става въпрос за заимстване на идеи от чужд съсед (Запада), а за преодоляване на увреждащите и забавящи последици от чуждото потисничество от друг съсед (османците), за да се влезе в естественото семейство (християнска Европа). По подобен начин българите през XIX век се борят срещу т. нар. двойно чуждо иго (политическо от страна на османците и религиозно от страна на гърците), но националната им идеология се схваща като равна, а не подражателна на най-напредничавите идеи в Европа по това време - национализма на Мацини, републиканските идеи и дори първите повеи на социализма.
Що се отнася до темпоралния аспект, изразен в представата за първородство, в епистемологично отношение той има смисъл само дотолкова, доколкото може да се установи някакво пряко влияние и могат да се демонстрират модели за неговото пренасяне - като несъмненото влияние на чешката култура върху словашкото общество, или гръцкото влияние върху българското. Извън това първенството във времето няма особено значение. Доста различен е въпросът как се оценява то, особено от онези, които се хвалят, че са първи и настояват за авторско право. Както вече посочих с примера за земеделието, това е безсмислено, след като даден продължителен процес завърши, или когато все още не е завършил в световен мащаб, какъвто бе примерът с индустриализацията.
Накрая ще повторя, че се опитах да покажа как Източна Европа като цяло и в частност проблемът за източноевропейския национализъм в историографията се конструират като исторически предмет за изследване до голяма степен по подобие на етнографски обекти. Йоханес Фабиан ни дава великолепна критика на, така да се каже, "първородния грях" на своятa дисциплина: "Антропологията възниква и се утвърждава като алохроничен дискурс; тя е наука за други хора в друго време. Тя е дискурс, чийто референт е отстранен от настоящето на говорещия/пишещия. Това "окаменяло отношение" е скандално. Всъщност антропологическият Друг са хора, които са наши съвременници." При един оптимистичен и повърхностен порив може да ни се стори, че историографията е отмината от този грях: нали в крайна сметка тя е по определение алохроничен дискурс, действително разглеждащ други хора в друго време.
По-близкият поглед обаче ще ни излекува от този оптимизъм; само разобличението му става по-трудно. От самото начало западнaта историография (източноевропейската е нейно разклонение) е белязана от логиката на настоящето. Тази тенденция да се тълкува миналото с езика на настоящето "придобива по-проблематичен уклон, когато през XVII век започва да се налага представата за "модерното". С течение на времето модерността става мерило за оценка, спрямо което по-голямата част от миналото, дори западното минало, може да се окаже не на очакваната висота." Тук неподправеният и принципно правилен алохронизъм спрямо собствените предшественици е пронизан от оценъчно превъзходство, а нагласата към незападните съвременници разкрива всички жалони на антропологичния алохронизъм: тези хора са отчайващо изостанали във времето дори спрямо собствените ни недотам съвършени предшественици.
Фабиан оплаква факта, че макар еволюционизмът да бе почти повсеместно отхвърлен като властваща парадигма в антропологията, схващанията за времето, за чието налагане спомогна, остават непроменени. Опитах се да покажа как действа това в исторически анализ, който прилага структурни модели на "теории и методи извън времето" и изважда пред скоби времето като измерение на междукултурните изследвания. Опитах се да защитя тезата, че има начини да се избегне тази грешка: идеята за относителна синхронност в рамките на longue duree изглежда особено плодотворна, без да пренебрегва важни аспекти на историческия анализ в по-кратка перспектива. Ще завърша със силните заключителни думи на самия Фабиан, че "има начини да срещнем Другия на една и съща земя, в едно и също време".

Мария Тодорова



Академично слово на професор Мария Тодорова от Университета на Илинойс Урбана-Шампейн, произнесено на 11 ноември т.г. при удостояването й с титлата "Доктор Хонорис Кауза" на Софийския университет "Св. Климент Охридски".