Две луксозни преживявания

Първото е в сферата на креативното и се прояви за пореден път на авторския концерт на проф. Димитър Тъпков. Ето един творец, който действително като обсебен продължава да рисува, най-напред за себе си, а след това (при възможност) и за публиката си, знаците на своя стил. Навремето Тъпков бе определян като непроменящ се глас.
Определението визираше тъкмо способността на големия композитор да проясни стила в себе си. Защото ако приемем, че "тайната на стила е спомен, заключен в тялото" на композитора, то при Тъпков елементите на този спомен продължават да привличат, да изненадват по отношение на детайла и идеите. Подобно на по-комплицираната уловимост в хайку-поезията, тук е важен всеки микроелемент. Защото Тъпков не е само афористичен, както сам се определя; Тъпков все повече като че ли досътворява легендата за майстора, който се състезава сам със себе си; който иска по най-съвършения начин - а за Тъпков това означава малко време в достатъчно пространство - да фиксира звуците, които чува в себе си. Да ги задържи. И да ги сподели. Така прозвуча и отлетя неговото Интермецо, което чухме за първи път - въздишка сякаш (концертът не случайно бе изнесен от Пламен Джуров с Камерния ансамбъл "Софийски солисти" и певицата Росица Панайотова-Григорова); другата световна премиера бе "Квазирапсодия" (2000), в която към струнните се добавиха два кларинета и ударни за подсилване на звуково-визуалното. В агресивния хаос на комерсиализацията Димитър Тъпков упорито настоява на рядката възможност за кодирано общуване; за тишина при размяната на мисли; за чистота в емоционалното отражение на аз-а - в "Четири миниатюри за глас и струнен оркестър" по стихове на Александър Геров (втора редакция от 2004) и "Възпоминание", една молитва за загиналите деца в "Индиго", женският глас (много премерено и с вкус участие на Росица Панайотова) е избран сякаш заради способността си да изрази сковаването на мъжа от страха, от желанието за по-разбираема емоционална реакция. И заради преоткрития феномен на самотността. Или по-точно - заради преоткриването на "формулата на стила на самотността". Тъкмо творци от ранга на Тъпков ми осигуряват лукса да потъвам в предположенията си, т.е. да летя мислено в звуковия лабиринт на мисълта му. Всеки негов нов опус е все по-чист "предмет на съзиданието", в който майсторът ти подарява лукса на съ-извисяването.
Второто е в сферата на интерпретативното. С щедростта на младостта руският диригент Марк Кадин ни дари цял концерт "раритети" от руската музика (не апокрифи, както бяха неуместно назовани в афиша тези произведения). Марк Кадин за трети път се среща с радиооркестъра и резултатите от техните взаимни дела очертават неотклонно възходящо движение. Марк Кадин носи в себе си най-добри професионални белези на руската диригентска школа. На пулта той е извънредно стабилен като присъствие, усещането за дълбинно познаване на творбите, които интерпретира, владее залата и заради това води "желязно" оркестъра с творби, които у нас не са изпълнявани от десетилетия - може би защото не са "гастролно очарователни". Като истински търсещ артист, Кадин бе поел риска, благодарение на който публиката се озова в луксозната атмосфера на по-редки звуци от композиторите Чайковски, Прокофиев и Шостакович, които не само българските меломани, но и музиканти считат, че добре познават.
"Коронационен марш" и симфоничната балада "Воевода" са две творения, които наистина могат да дойдат тук само "от извора". Музика на медния блясък, в която на оркестъра бе дадена възможност да се представи. Маршът е написан за коронацията на Александър III (1881); а баладата "Воевода" действително не блести с познатите качества на композитора, но от отделни нейни страници "просветват" красиви лирични моменти, а развитието й носи всички белези на симфонизма, едро изведени от диригента. Историята на Третия клавирен концерт е интересна; за първи път у нас той е бил представен преди 25 години от Михаил Плетньов. Тодор Петров бе солистът сега и това бе, според мен, несполучлив избор - и по отношение на чисто инструменталните (не)възможности, които бяха демонстрирани особено тягостно в каденцата на творбата; и по отношение на звуковата култура, която пианистът, иначе с внушително написана биография, някак реши да "прикрие", да опази от публиката на този свой концерт.
Кулминацията на вечерта дойде с шедьоврите на Прокофиев и на Шостакович, които бележат част от велика епоха в руската (съветска) музика. И Симфоничната сюита, оп. 60 "Поручик Киже" на Прокофиев, направена след музиката към едноименния филм на ленинградския режисьор Файнциммер (за който анонимният автор на програмата към концерта ни съобщава, че не е бил никога заснет - бил е!; а към готовата лента музиката на Прокофиев дирижирал през 1933 г. начинаещият композитор Исак Дунаевски), и сюитата из балета "Болт" на Шостакович създават изчерпателна представа за естетическото пространство на съветската музика, преди да получи оглушителния идеологически шамар - впрочем балетът "Болт" бил свален навремето от репертоара. Което показва, че съветските другари не са били съвсем глухи за жестоката ирония на композитора. В тези две сюити Марк Кадин показа неизчерпаемата си инвенция по отношение на красноречието на щриха, многозначителното завършване на фразите, предизвикващите открит смях жанрови приумици, елегантната игра с темпа, динамики и темброви акценти. Беше наистина фойерверк, осъзнато музикантско свещенодействие. В него участваше равностойно и с голяма радост, преоткрил себе си очевидно след тежък труд, радиооркестърът - виждаше се просто с какъв кеф всички споделят радостното си усещане в артистично свободно музициране.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо