Красота срещу Истина
Струва ми се, че книгата "Марионетки" на Чавдар Мутафов предлага един от най-ярките модернистични примери за особеното обръщане на изкуството към себе си, което обръщане обаче не остава при максимата "изкуство за самото изкуство", а прави невъзможната крачка към отиването отвъд тази максима в опит да се посочи самият корен на изкуството - корен, който бихме могли да мислим единствено като липсата на основа, без-основността, из която изкуството израства. Такива творби не са много и всяка от тях е, в определен смисъл, единична, неповторима в този свой опит за невъзможното. Книгата на Мутафов прави невъзможната си крачка чрез въвеждането на динамиката на една привидна опозиция, опозицията красота/истина. Всъщност, отношението между тези два термина не е на противопоставяне, тъй като границата между тях пресича всеки от тях, минава през тях и така изборът на едно от двете е нереален, доколкото всеки от термините не просто се нуждае от другия, а го е вписал в себе си. В тази трудно представима конфигурация смисълът е на страната на красотата, а истината е в неговото сърце като недостижимо безсмислие. Това означава преди всичко, че истината не се появява. Но каква би могла да бъде тази истина? Красотата, която в разказа има функцията на репрезентация въобще, се обръща към себе си, за да стане репрезентация на репрезентацията, без да премине на някакво мета-ниво: и с това визира своята безкрайност - като липса на изход, постоянно повторение на себе си. Едновременно с това обаче, като показва, че не може да бъде снета, за да се премине към истината, тя визира и собствената си крайност. Това е показано чрез образите, които конструират творбата. Тези образи, удвоени и вгледани в себе си като единствен начин да посочат онова, което остава отвъд тях, но което е същевременно тяхна същност, правят разказа неосъществим, но не позволяват и чистата картинност. Тази крайност като невъзможност на крайност е смъртта, единственият начин да се справим с която е нейното постоянно фигуриране. Удвояването тематизира самото фигуриране, което прави образите нетрайни и разкрива безформеното като тяхна основа. Тази основа е тяхната истина, може би Истината, но тъкмо Истината като вписване на смъртта, не може да се появи, не може да е, което и разкрива основата като без-основност. Резултатът е едно разбиране, което не може да разберем, разбирането за живота като фикция.

Дарин Тенев