Грация срещу Гравитация
В "Марионетки" хибридният талант на Чавдар Мутафов превръща езика в мястото на една метаморфоза. Твърдението на "марионетката" Денди, че "въздух, светлина и линии" са елементите, от които е сътворил жената от съня си, която и без друго е сънувана рисунка, трябва да се пренесе върху направата както на самия него, така и на останалите марионетки, така и въобще на света на "Марионетки". Предметите и персонажите са светлинно динамични и нестабилни; те се "разпиляват в хиляди зелени искри", плуват в "оранжеви и розови мъгли", текат "във виолетови отражения", разсипват се във "вихър от златни и медни кълба от светлина". Tрептене на "звънтящи струни от светлина" дърпа и води този свят на феерична безтегловност.
Но не са ли все пак марионетките на Мутафов направени от... думи? Да, но думи, които се стремят да бъдат "въздух, светлина и линии". Въздухът трепти, пренася звуци; езикът като изговорен е трептене на въздух. Но "въздухът трепереше в късчета от светлина": в "Марионетки" трептенето на въздуха, което предизвикват думите, е призма за рефракция на светлината. Светлината е модусът на безтегловността. Фотонът е частицата, която не притежава маса. Марионетката на Мутафов е фотонно същество и така то отговаря на изискването на Хайнрих фон Клайст за антигравност на марионетката (виж "За марионетния театър"). Ако според Клайст движението на кукловода съвпада с душата на танцуващата марионетка и ако това движение се съотнася към марионетъчния танц както асимптотата към хиперболата, у Мутафов марионетката се появява в клоненето на асимптотата на светлината към хиперболата на езика. Струва ми се, че това клонене е най-радикалният проект на българския модернизъм.

Миглена Николчина