Масовият вкус не е оправдание
- Как се стигна до установяването ви тук?
- С продуцентската си къща Arion Productions участвах като копродуцент на филма на Петър Попзлатев "Нещо във въздуха" (1992). Много силен е споменът ми от срещата със сценариста на филма Константин Павлов в Киноцентъра. Знаете, че тогава в България доста трудно се снимаше. Въобще атмосферата тук бе доста сива. Но това по някакъв начин имаше връзка с нещата, които бях направил. Веднага след като пристигнах тук, се сприятелих с хора от киното, свързани помежду си, голямата част от които бяха франкофони. Чрез тях успях да създам много познанства в България. Започнах да получавам покани за участие в проекти. И всъщност точно това направих - опитвах да докарам тук някои режисьори, да осигуря добър превод на сценариите и т.н. Това бе период, в който всички, включитлно и аз, имахме доста трудности.
- А защо избрахте именно България?
- През 1994 осъществих един проект с режисьорката Валерия Сармиенто, съпруга на Раул Руис. Става дума за "Тя" - римейк на филма на Луис Бунюел "Той" от 1952. Снимките трябваше да бъдат в Мексико, но това не стана - тамошните копродуценти се оттеглиха. Много държах да осъществя този проект, тъй като харесвах предишните два филма на Валерия. Когато дойдох, си дадох сметка, че България, чисто географски, е доста подходяща за снимките на "Тя". И тъй като нямах достатъчно опит тук, помолих Петър Попзлатев да ми помогне като съпродуцент. Постепенно контактите ми в България нараснаха значително - повечето от тях категорично надхвърляха чисто професионалните отношения. Въпреки че по това време още непрекъснато пътувах между Париж и София, успях да помогна на много български приятели от киносредите. Все пак достатъчно се задържах в страната ви и мога да твърдя, че съм съпреживял напълно трудностите, характерни за периода. Във Франция вече се радвах на немалка популярност в бранша - бях известен най-вече с готовността си да работя върху рискови проекти. До момента не бях влизал в ролята на изпълнителен продуцент, но, благодарение на моите френски приятели, започнах да премествам снимането на доста проекти в България. Така се стигна и до работата ми по "Изток-Запад" на Режис Варние. Понеже не можех изведнъж да направя самостоятелна фирма, търсех някаква форма на съдружие. В този момент обаче нямаше много български частни продуценти - може би двама-трима. Един от тях беше Кирил Кирилов, когото много уважавам. Благодарение на него започнах да работя с "Гала филм". Осъществяването на грамадния проект "Изток-Запад" ми помогна да докарам тук дори "Гомон". Всички бяха доволни, още повече, че се отвори възможност за работа на много българи - технически лица, актьори и т.н. Разбира се, днес професионалното ниво на тези хора е много по-високо - тогава срещахме немалко трудности с тях. Въпреки всичко, филмите се правеха, и то на доста прилично ниво. Постепенно започнах да работя със сравнително постоянен екип и това всъщност ми помогна да осмисля мисията си в България, а именно да развивам киното. Нещо, което преди това никога не съм имал желание да правя. Смея да твърдя, че в голяма степен съм професионализирал начина на работа тук. По-късно направихме самостоятелна фирма - Софилм ЕООД. Това, разбира се, изискваше солидни инвестиции - офис, обучени в спецификата на дейността хора, знаещи по два-три езика и работещи постоянно, дори когато няма филм. Фирмата постепенно се разрасна - отворихме офис и в Париж. Започнах дори да обучавам и да давам работа на млади хора от университетите. Развихме известна интерактивност.
- Президент сте на фестивала "Международни медийни събития" в Албена. Лесно ли съчетавате тази роля с работата ви като кинопродуцент?
- Фестивалът, разбира се, е далече от моя кинобизнес. Това е нещо, което правя абсолютно доброволно. "Международни медийни събития" спокойно може да играе ролята на своеобразна витрина на България. Защото, реално погледнато, тук няма много световни личности (като Кристо Явашев, който обаче живее в Щатите). Няма вълна от нови хора, които да разчитат на международна известност. Примерно, както Емир Кустурица пресъздава образа на Босна - филмите му обикалят цялата планета, всички знаят кой е той. В областта на индустрията също няма някакви впечатляващи чисто български неща. Вероятно скоро ще се появят. Представянето на страната в Европа е много деликатно - процес, изискващ огромно внимание и постоянни грижи. Моята професия е киното, аудиовизията. Така че аз вярвам, че мога да помогна чрез усилията си в едно по-стриктно и функционално професионализиране на образа на България. Изобщо нямам желание да купувам фестивала в Албена - виждам моето присъствие там изцяло в името на една мисия. Защото всъщност смисълът на дейностите ми не е в бизнеса, печалбата, а в творческия процес, породен от контакта ми с хората, за които знаеш, че очакват много от теб. Това е същността на професионалните връзки. След двайсет напрегнати години в Париж, изпълнени с работа по много сложни и рискови проекти, тук се чувствам прекрасно. Епизодът "България" в крайна сметка се оказва един от най-ценните в моя живот. Мисията да помагам на кинаджиите да направят своите филми не е затворена сама по себе си. Тази дейност представлява деветдесет процента удоволствие за мен. Естествено, не всички могат да бъдат доволни. Има хора, с които съм работил и повече няма да действаме заедно. Но това е наистина малка част от контактите ми. По принцип държа на хубавите спомени и никога не се поддавам на негативизма. Тук дори имам втори чифт дробове - Витоша. Аз съм човек, който много държи на здравословното бягане и в този смисъл планината е едно от най-ценните неща в битието ми. Особено, когато тя се намира на пет минути от дома ми. Може би два пъти съм обиколил света, живял съм в много от големите градове и поради това не изпитвам голям интерес към столицата ви, но Витоша е безценна. Много силно усещам липсата й, когато ми се налага да прескоча до Париж. Всъщност природата и хората са истинските причини да избера България. Смея да твърдя, че съм се заобиколил с нещо като "представителна извадка" на най-прекрасните хора тук - с чувствителност не само към материалните неща, а с много по-духовна нагласа. Именно те подхранват моето желание да стоя тук.
- Не сте работил с български режисьор от доста време насам. За последно това се случва през 1996, когато участвате като копродуцент във филма на проф. Христо Христов "Суламит". Има ли някаква конкретна причина да избягвате родните режисьори?
- Има, разбира се. И то не една. В България все още няма добра възможност за обучение на продуценти. Повечето са директори на продукция. От друга страна, дихотомията "режисьор, демиург - продуцент, т.е. човек с пари" тук е много силно изразена. За мен обаче нещата не стоят по този начин - притежавам богата базисна култура, която не ми позволява така простовато да разделям нещата на "изкуство" и "пари". Изключително трудно ми е да обясня характера на моята професия на хора, които смятат, че режисьор или продуцент те прави дебелата пура в устата и скъпия автомобил, паркиран пред дома. Това е първата и основна причина да не работя главно и само с български режисьори. Втората се състои във факта, че от близо двайсет години съм вложил безкрайно много ценна енергия в т.нар. "луди" проекти, свързани с постоянен риск - редица дебютни филми, пет български заглавия и т.н. Мисля, че съм заслужил малко почивка и спокойствие. Така или иначе, се превърнах в жонгльор спрямо българската икономика. Но не мога да разделям нещата на сектори - интересуват ме хората като цяло, не само кинаджиите. Работя с безкрайно много българи и в морален аспект това ме задоволява напълно. Никой тук не си дава реална сметка какво означава да продуцираш един дебют в страна, която не е Италия или Русия. Това, което правя от пет-шест години, е "рекламата" на една много съществена стратегия за създаване на филми: отхвърляне на идеята за големи бюджети и кинолента. Днес много хора тук най-после осъзнават тези неща и вече повтарят думите ми отпреди няколко години. Но аз все пак не съм престанал да се интересувам от българските режисьори - например преди време уредих предавания по ARTE да се снимат от българи. Също така имам икономическо участие в "Писмо до Америка" (2000, реж. Иглика Трифонова) - под формата на инвестиция в развитието на сценария, т.нар. film development. Просто реших приятелски да помогна на продуцента Росица Вълканова.
- Тази година Софилм като копродуцент и изпълнителен продуцент реализира проекта "Последният бей на Балканите" - четири серии по 90 минути, предназначени за излъчване по ARTE и France 2. Българските зрители ще имат ли шанса да ги видят?
- Съвсем скоро планирам частна прожекция, на която ще бъдат поканени всички журналисти, желаещи да видят филма. Иначе съм в преговори с една българска телевизия, чието име засега предпочитам да не назовавам. Безкрайно съм щастлив от крайния продукт. Режисьорът на филма Мишел Фавар е изключителен професионалист. Също така романът на турския автор Некати Кумали (1921-2001) "Зюлфикар бей, последният бей на Балканите" (1994) е уникално произведение - мащабен епос, актуален спрямо модерната история на Балканите. Това, разбира се, не е филм, който дискутира македонския език например. Приоритет имат чувствата, емоциите, духовният катарзис на героите. Искам да използвам възможността и от страниците на "Култура" да благодаря на българския екип, който извърши чудеса - операторката Светла Ганева, сценографите Анастас Янакиев и Пролет Георгиева, директора на продукция Филип Филипов и въобще всички българи, участвали по един или друг начин в реализирането на проекта. Държа да подчертая и още нещо много съществено - безкрайно съм привързан към екипа си в България. Мисля, че той е най-добрият, който някога съм имал. И сериозно ви казвам - ако трябва да сменя страната, ще взема хората с мен. Това е колкото професионален, толкова и морален избор.
- С оглед на все по-елементаризиращото се съдържание на телевизионните канали, смятате ли, че сериалът ще представлява интерес за зрителите и конкретно за българските? Предполагам знаете, че тук най-голям рейтинг имат предавания като "Big Brother" и "Шоуто на Слави"...
- Нормално е най-гледани да бъдат подобни продукти. Но това изобщо не ме отчайва. Във Франция и Германия например ARTE има очевидно малко почитатели - едва 2 процента от телевизионната аудитория. Но масовият вкус не е оправдание за творческо бездействие. Тези 2 процента са достатъчно силна причина, за да продължа да правя филми.

21 октомври 2004

Разговора води Олег Константинов


Патрик Сандрен отдавна си е извоювал имиджа на достатъчно популярна фигура сред хората, занимаващи се с кино у нас. Пък и не само сред тях. Академичното му образование включва пластични изкуства, архитектура и история на изкуството в Париж и Бурж. Професионалният му опит е не по-малко разнообразен: асистент-режисьор в театъра; артистичен директор за рекламните агенции Publicis, Eurorscg, DDB и др.; създател на фотостудио в Париж и две продуцентски филмови къщи (Arion Productions и Les Films du Cyclone); съсценарист на филма "Rome Romeo"(реж. Ален Флешер); режисьор на "Nouvelles de Santiago" за ARTE; режисьор също на множество клипове за Polygramme (Sony Music)... През 1994 създава фирмата Софилм ЕООД. Изпълнителен продуцент и копродуцент на над 20 филма в България: "Изток-Запад"(1998, реж. Режис Варние), "Версенжеторикс" (1999, реж. Жак Дорфман), "Нещо във въздуха" (1992, реж. Петър Попзлатев), "Търкалящи се камъни" (1995, реж. Иван Черкелов), "Приятелите на Емилия" (1996, реж. Людмил Тодоров), "Суламит" (1996, реж. Христо Христов), "За хората и мечките" (1996, реж. Елдора Трайкова)... От тази година е президент на фестивала "Международни медийни събития" в Албена. Последните за момента заглавия в продуцентската му филмография са "Последният бей на Балканите" (2004, реж. Мишел Фавар, 4 серии по 90 мин.) и "Премълчавана любов" (2004, реж. Кристиат Фор).
Разговор с
Патрик Сандрен