Да не сакрализираме прехода
От началото на българския преход измина десетилетие и половина и е нормално този отрязък от българската история да предизвиква нарастващ интерес - дошло е времето за осмисляне. Признавам обаче, че това внимание ми изглежда малко прекалено, макар и лесно за обяснение, защото интересът за пореден път е предизвикан от политиката - не толкова отминалата, колкото бъдещата, сиреч обърната към следващата изборна година. Но тъй като днешната политика е утрешна история (макар и само в опростения й политически вариант), чувствам се длъжна и аз да дам своята дан в обсъждането на българския преход.
Предизвикана съм от липсата на историческата гледна точка в дискусията. Но най не ми харесва опитът да се сакрализира настоящият български преход, да се превръща той в изключителен, съдбовен, екзистенциален акт за българската нация като европейски културен продукт, да се оценява като същностен успех или неуспех за всеки и всичко в България. Аз виждам нещата доста по-прозаично, вярна на подхода, наричан някога от философите "пълзящо-емпиричен" (като историчка, сиреч с професионална деформация (зло)паметност, ще припомня, че това определение за историците датира от времето, когато бяхме в общ Философско-исторически факултет в Софийския университет).
Първата ми "пълзящо-емпирична" забележка е, че историята е процес, в който хората и обществото се променят, а характерът на тези промени ни кара да наричаме развитието еволюционно или революционно, като в годините на прехода революционният път беше отречен като лош и заменен с други понятия, едно от които беше и преходът. С което съвсем не искам да кажа, че всяка революция е преход или обратното - говоря само за промените, осъществени в България през последните две десетилетия, които измениха напълно икономическите, политическите, социалните и културните условия за живот на българите.
Втората ми "пълзящо-емпирична" забележка е, че сегашният български преход съвсем не е уникален и несрещан в модерната българска история. Напротив, първият преход или преминаване от едно състояние на обществото към друго, е осъществен при трансформацията на българските земи от провинции на Османската империя в национална европейска държава. Подобен преход можем да открием и в периода след националните катастрофи, изживени от България през войните от 1912-1918 г. - тогава страната се опитва да се приспособи към съвременната епоха на масови партии и движения и на социално експериментаторство, което в нашия случай добива специфичния облик на опита да се изгради аграристична държава (съсловната теория на Александър Стамболийски е несъмнено аграристична). Ако има нещо уникално в съвременната българска история, то е именно управлението на Стамболийски, тъй като аграристични (не просто земеделски или аграрни) партии в Европа има много, но нито една от тях, дори и когато участва в управлението, както е в Чехословакия или Полша, не се опитва да реализира аграристичната теория. Прави го единствено БЗНС, колкото да докаже утопичността на подобен модел в условията на индустриално общество.
Следващият ясно различим преход е свързан с преврата от 19 май 1934 г. Тогава вярващите в "управлението на елита" звенари искат да трансформират изостанала икономически и разкъсвана от партизански партийно-политически борби България в организирана и целенасочена държава. Образец за тях са вече създадените италианска фашистка и германска националсоциалистическа държава, но не със своя репресивен модел, а с импулса за ускорено развитие. Този преход само започва, защото е прекъснат от надигащото се европейско и световно противопоставяне, завършило със следващата голяма промяна в българската история - преходът към социализъм, каквото и да разбираме под това твърде широко и общо понятие.
Ако наистина искаме да оценим как се справяме с днешните предизвикателства на прехода (а не просто да вярваме в своята уникалност), най-добре е да сравним сегашните си усилия с нещо вече бивало, например с предходния преход. Защото следвоенният преход от недемократичен (със засилен през войната репресивен характер) и недоразвит капитализъм към недемократичен и недоразвит социализъм от съветски тип в най-голяма степен отговаря на днешния ни преход, макар че се движим в обратната посока. Всъщност тогава българското общество по геополитически причини попада в съветската "сфера на влияние" и е принудено да следва съветския следреволюционен модел (от третата руска революция от октомври 1917 г.). Нагласи за подобно развитие в България има - те са на комунистите и в много по-малка степен на техните съюзници от ОФ. Сегашният ни преход беше стартиран пак от геополитическа промяна, но за разлика от предишната - по-скоро като "революция отгоре", отколкото като "революция отвън и отдолу". Нагласи за промени съществуваха както във властта (БКП), така и в обществото (дисидентите, но не само), а и пак, както след 9 септември 1944 г., посоката беше най-обща и неконкретна - тогава се говори за "демократизация" и "народна власт", сега за "парламентарна демокрация" и "пазарна икономика". Едва през последвалите години и в резултат на политическите и икономическите изменения посоката се изяснява - в първия случай тя е социализъм от съветски (Сталинов) тип, а във втория - капитализъм от неопределен в началото тип, който практически се налага като първичен и недоразвит.
Мисля, че по същия начин трябва да подходим и при определянето на края на прехода. Доколкото си спомням, в документите от следвоенния период никой не говори за край на прехода към социализъм, а за изкачване на следващи стъпала - "социалистически производствени отношения", "материално-техническа база" на социализма, а после и на комунизма. Докато днес всички искат да знаят кога преходът най-после ще свърши. Може би защото българското общество продължава да вярва в постъпателно-еволюционното развитие, което ни обрича на прогрес, и е достатъчно преходът да завърши, за да попаднем сред всеобщото европейско благоденствие. И само погрешните ни действия могат да попречат на тази перспектива. Но това е утопично-пожелателно мислене, което е твърде далеч от реалностите на прехода.
След като през ХХ век България прави няколко неуспешни опита за ускорение, днешните българи са вече по-скептично настроени към "светлото бъдеще", затова и то е значително по-минималистично - свежда се до членство в Европейския съюз, очакванията от което непрекъснато намаляват. По това приликата с периода на социализма е несъмнена - и тогава вярата в крайната цел намаляваше с всяка изминала година.
Каква е продължителността на преходите в модерната българска история? Въпреки историческото своеобразие, може да се приеме, че като национална държава България вече е изградена при управлението на Стефан Стамболов (1887-1894 г.) - това прави между 9 и 16 години за създаването на изцяло нови държавни органи и администрация, формирането на партийно-политическа система, борбата за собствено място в международните отношения. По пътя към социализма преходът е осъществен с различна продължителност в различните сфери - само 3-4 години са необходими, за да се наложи еднопартийната система, макар и с придатъка БЗНС. Малко повече трае икономическият и социалният преход - национализацията е осъществена в края на 1947 г., а индустриализацията започва с първите петилетни планове, докато социалната държава се изгражда паралелно. С други думи, за 10-15 години (1954-1958 г. - Шестият и Седмият конгрес на БКП) България вече е добила облика на социалистическа държава от съветски тип. Това е историческото време за "прехождане" и вероятно затова на 15-та година от днешния преход толкова много говорим за неговия край.
Но патосът, който придружава днешното говорене, ми звучи твърде пресилено. Ще го срещнете и в много документи от миналото, независимо дали става дума за "възправянето" на българската държава в края на ХIХ и началото на ХХ век, за навлизането й в "новата ера" на световния фашизъм или на световния комунизъм, или за "историческото й възсъединяване" с Европа днес. Ако се обърнем към "пълзящата емпирия" обаче, ще видим, че става дума за поредния опит на България да се впише в европейската реалност; че този опит е изпълнен с трудности и проблеми, но това е нормален процес, а не "титанично усилие" на едни или други герои на нашето време.
Искам да припомня и популярната фраза на Збигнев Бжежински (като не забравяме, че той е един от ветераните на Студената война), че пътят ни към демокрация е уникален, защото е опит да направим от омлет цели яйца. Но десетилетие и половина след лансирането на този ярък образ на невъзможното няколко бивши социалистически държави, между които и три съветски републики, вече членуват в Европейския съюз, а на България и Румъния им предстои да го направят скоро. Дали това означава, че "цивилизованият" свят живее в омлет, или че трябва да внимаваме с метафорите? Убедена съм във второто, защото не виждам непреодолима пропаст между нашия "социализъм" и европейското общество, а преходът е просто приспособяване към победителите в състезанието.
Затова съм категорично несъгласна с опитите за сакрализиране на прехода. Разбирам младите хора, чийто съзнателен живот е преминал в годините на прехода и за които днешните предизвикателства са най-важното им самодоказване. Когато обаче го правят хора от средното поколение, подозирам други мотиви - от рода на това да се въздейства на българите с нерационални доводи, за да се формира бъдещото им поведение. Така сложната реалност се опростява и насочва в желана посока. А аз мисля, че просто трябва да вървим по своя европейски път, както сме правили в историята си.

Искра Баева



По повод дискусиите в медиите, както и публикацията на вестник "Култура" (бр.43 от 12 ноември т.г.) "Разглобяване на 'фасадната' революция", разговор между Борис Попиванов, Георги Киряков и Марин Бодаков около книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев "Какво се случи? Разказ за Прехода в България (1989-2004)".