Отворената порта на разказа

С текстовете от "Видрица" на поп Минчо Кънчев Пламен Марков работи през последните 5-6 години. Ще припомня, че в процеса на тази работа се появиха спектаклите му "Зидарите и попът" и "Попове и вещици", в които той включи и други текстове както от възрожденската литература, така и от пиеси на българската класика, като тези на Петко Тодоров например. Бих го нарекла проекта "Видрица или Българската история и литература, представена в лични разкази".
Както е известно, видрицата е качето, в което циганките са събирали изпросеното ядене. Веднъж "изпросени" и описани, било от поп Минчо Кънчев, било от Балчо Нейков, тези разкази отварят врата към непознатия, неканоничния, немитологизирания свят на българската култура от Възраждането. Като лична история или просто като странна, любовна история от далечни времена Пламен Марков интерпретира и "Майстори". Така той дедраматизира пиесата на Рачо Стоянов, изведе я от класическия й романтичен висок свод и я включи в същия проект, във "видрицата" на личните истории. Накратко, той се зае да покаже чрез различни сценични разкази, тоест с различни спектакли, "неосветените дворове", както би казал Радичков, на личния свят на българите от Възраждането и от времето след Освобождението. Подобен културологичен прочит, подобен траен опит на сцената да се прочете българската литература чрез оптиката на личния свят се прави за пръв път. Той изглежда на някои може би не особено ефектен и "театрален" от гледна точка на най-актуалните алтернативни търсения в театъра, но неговото ключово значение е в защитените възможности на театралното изкуство да рефлектира ценностни ядра, основни представи в българската култура за нейната идентичност и по един въздействащ и интелигентен начин да ги постави във фокуса на зрителското внимание, да ги постави на дискусия в личния хоризонт на зрителя.
Целта на тези спектакли е засичането на непознатите лични истории и познатите високи разкази за формирането на българската нация и "българския характер". Класическият за драмата конфликт се реализира не на територията на сцената, а на територията на възприятието. Зрителят сравнява, сблъсква различните гледни точки, сам се налага да си сглобява българската "идентичност", историята й и своето място в нея.
В разказа, предложен в спектаклите, режисьорът особено държи на историческата гледна точка, на ясно въведената историческа дистанция - чрез костюма или езика например. Това е от особено значение за възприемането на "автентичността" на показвания разказ. В същото време той има обикновено и леко отчуждаващ ефект - чрез ирония към представянето на отделните сцени-разкази, тоест чрез ясното въвеждане на игровото начало, подчертаването на театралността, на представянето.
Всичко това е валидно и за последния спектакъл от този проект "Сънища наяве", който Пламен Марков постави със студентите си по актьорско майсторство.
Представлението е композирано от три части: "Видрица", "Момчо и Драгана", "Историята на Ески-Заара". Разказът се води от "внуците" - момчетата са потомците на Попчето, на Тодор Колев, Къньо Колев, Стоян Колев и пр. Играта се води от Попчето и в нея показването на историята на "дядото" се превръща в част от личната биография на разказващия. Някои от историите (любовната например) са доста стъписващи.
Да се запалят студентите в усвояването и доброто сценично използване на архаичния език на поп Минчо Кънчев и Балчо Нейков; изобщо да се въвлекат в изработването на сценични образи чрез използването на автентични, недраматични текстове от българската книжнина от преди повече от век, е вече успех.
Не по-малко важно е, че въпреки известната "ученическа" скованост, актьорите са вдадени, посветени на усилието да покажат, да представят "малките" истории на тези далечни от нас хора, да разберат техния свят и да видят какво общо те/ние имаме с тях. А това означава, че живият разказ на театъра за това как сцената чете собствената ни култура, без да възпроизвежда клишета и идеологизирани митове, съвсем не е приключил.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Сънища наяве по текстове от "Видрица" от поп Минчо Кънчев и "Факийско предание" от Балчо Нейков. Адаптация и режисура Пламен Марков. Сценография Мира Каланова. Музика Александър Каланов и Йордан Борисов. Дипломен спектакъл. Учебен театър при НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".