Бира, BMW и Байерн
Мюнхен има един център, а не като София - "много". Центърът на Мюнхен, освен това, е реален - за разлика от софийския, който, ако се съди по обявите за имоти, е все идеален. И там по средата на голям площад се намира старото кметство. Прилича на църква, понеже е в готически стил и има часовник с фигури, които се движат. Баварците обаче са ударили пражкия часовник в земята - сцената под стрелките, която се разиграва, е далеч по-пищна. За късното Средновековие това е било нещо подобно на "Междузвездните войни" на Лукас. Сигурно гражданите са тичали в 5 часа на площада, а чужденците са си гълтали езиците и са си казвали (предполага се, наум): "Брей, тия немци каква технологична нация са!".
И едните, и другите са виждали следното:
Крал и кралица стоят на най-високото, пред тях минава шествие от шутове и слуги под съпровода на камбани. След това двама рицари на коне се мъчат да се набучат с копията си. Обаче не успяват и се разминават. После пак минават шутовете и слугите. После рицарите правят втори опит. Този път успешен - единият рицар се килва назад с яко скърцане (японците на площада са във възторг).
Шутовете и слугите минават трети път, обаче това не е всичко. Под тази група фигури има нещо като втора сцена. Там един диригент в карирани дрехи започва да размахва палка. Следва дискотека. Мъжки танцов ансамбъл прави няколко обиколки, въртейки се около оста си.
Като се изключи кралицата, жените са зле представени на този часовник. В танците никакви ги няма. Затова пък в съседство се намира Фрауенкирхе или Женската църква. Това е популярното й название. То произхожда от двата съмнителни купола, които навремето са впечатлили силно населението. Въпреки това би било крайно несправедливо да оприличим баварките с църкви. Изобщо, тази история, че били яки като товарни коне, за да носят по 12 еднолитрови бири, е една долна инсинуация, пусната в обращение от някой или много сляп, или много куц, или чех. Освен че са красиви, те се напиват заедно с мъжете на ежегодния Празник на бирата - Октоберфест. Това е стар земеделски празник, превърнал се в местния еквивалент на карнавала в Рио де Жанейро, на който градът печели за една седмица толкова, колкото нашето Черноморие за четири месеца.
Събитието протича по следния начин. Всички се редят от сутринта на бирените палатки и към вечерта настъпва голямо оливане. Това трае една седмица. За целта кметът, който открива празника, е осигурил линейки. Все пак събитието си има и някои недостатъци. Така например, за да се вредиш в нещо по-централно, трябва да стоиш на опашка от сутринта. Освен това цената на бирата, вместо да пада, се вдига. Единствената логика е, че продавачите вадят каймака на собственото производство, дето го правят специално за случая и го водят запазена марка.
За бирата в Бавария трябва да се каже или всичко, или нищо. Най-точният коментар е на един от героите в "Под игото", който обяснява, че там от всяка чешма тече бира - нещо, което Хюсни бей възприема напълно сериозно и не греши.
Класическите мезета, с които баварците поглъщат бирата, не са едно-две, но по-важните са следните: вайсвюрстелн и швайнхаксе. Първото представлява бели наденици, които всъщност са сиви. Най-интересното е, че се белят, понеже немците не си падат по черва и карантии като нас. Много сос и мазно също не обичат. А и хляб не консумират в достатъчни количества. За сметка на това имат солено-сладки гевреци със симид, които могат да послужат за заместител.
Та въпросните бели наденици се поднасят във вряла вода, вадят се, белят се и се заливат с един странен сос - нещо средно между горчица, сладко и ръж. С бира това как върви, не е истина.
Колкото до швайнхаксе-тата, това е добре известният нам свински джолан. Обаче баварците го осоляват като за презокеанско пътуване и картофите в гарнитурата - също. Това истинско цудо-цудо, колкото и да го въртиш, колкото и да го дупчиш, няма неосолено място. С други думи, не е предвидено за наяждане, въпреки размерите. Което постепенно навежда туриста на мисълта за истинското му предназначение. А след това и до ужасяващия извод, че наличието на такава порция мезе предполага нуждата от бира в несметни дози.
Но да се върнем на площада в центъра, където под двете сцени от часовника може да се види още една. Качени върху скеле, работници закачат на готическата фасада грамаден плакат: "Самоличността на Борн" (в главната роля Мат Деймън). Понеже Мюнхен, освен с бирата, е свързан и с Хитлер, човек си дава сметка, че ако Хитлер навремето е харесал този град, понеже му се видял консервативен и не толкова разхайтен или шарен като Виена, то днес Мюнхен е не по-малко космополитен от Виена, Берлин и Ню Йорк, взети заедно. През 1923-та обаче тук е нямало разни сецесиони и модернизми, в градския транспорт е нямало натурализирани турски гастарбайтери, които се молят, докато се возят, а самоличността на Борн е нямала нищо общо с Холивуд. Но кръчмата "Хофброй" е съществувала. И от нея Хитлер решил да започне шествие по италиански образец, което да стигне до Берлин и да свали Ваймарската република. Представителите на Ваймарската република обаче имали ясна представа за успешния поход на Мусолини. Затова взели своевременни мерки. Строените армейски части сложили край на мюнхенското шествие - 16 души били убити, настъпила паника и Хитлер бил арестуван. Съдията и прокурорът обаче проявили симпатии и разбиране към този тъй млад и амбициозен човек, който уж пийнал малко повече, но иначе безспорно имал право да се бунтува срещу тези продажници в Берлин. И изобщо, баварците открай време се имали за нещо самостоятелно - имали си били държава, крал, кралица, военни успехи, кметство с часовник и т.н. Така че Хитлер бил осъден на девет месеца затвор, които уплътнил, написвайки "Майн кампф". Нататък историята е известна, понеже започва да се развива и извън Бавария.
По-интересното е, че в Хофброй всякакви исторически намеци за събитието са грижливо изтрити. Въпреки това на входа туристите питат келнерката: "Тази ли е онази кръчма?". Таксиметровите шофьори също са ориентирани за кое точно бирхале става дума.
Иначе всичко останало - меню, интериор, облекло на персонала - е както едно време. Музиката е 100% маршове в изпълнение на духов оркестър. Последното се явява сериозен културен шок за българина. Немската чалга представлява маршове от горе до долу. Маршове за любов, маршове за раздяла, маршове за пролетта, есента, за кокичето, включително и маршови кавърверсии на "Набуко". Веселбата на бавареца също буди известно недоумение. При публиката няма солови изпълнения, както у нас в БИАД - жени да танцуват по масите. Хората, както си седят, започват да се клатят в синхрон - всички наляво, всички надясно. Ако парчето им хареса, чак тогава се надигат и ръкомахат, но продължават да го правят в синхрон. Наляво-надясно. Накрая се прегръщат и си показват О.К. Синхрон и колективизъм отвсякъде. При това у хора, които са на градус. Според мен няма нищо чудно, че са завладели навремето Европа - немците просто са се напили и са излезли навън с маршова стъпка. Когато са изтрезнели, вече са били стигнали Пиренеите и Ламанша. Този факт винаги е убягвал на военните историци, които, вместо да се взрат в колективистичния им дух, търсят причината за военните успехи единствено в някаква особена организация на армията или в пиетета към техниката.
Разбира се, днешните немци категорично отказват да ги асоциират с онези немци. Милитаризмът е табу и по-точно е трансформиран в нещо като индустриален милитаризъм и строителна грандомания. На една от централните улици има издигната арка, посветена на загиналите немски войници. На нея стои надпис, че победата е на този, който, съсипан от войната, не търси отмъщение, а мир. В първия момент звучи някак прекалено рутинно, точно като за паметник - моралната победа, мирът е по-ценен от войната и т.н. В първия момент си казваш: много ясно, че когато са съсипани от войната, едва ли ще започват нова (поне първите 10-15 години). Но надписът е по своему мъдър. Той намеква, че немците са завладели повторно света чрез Сименс, BMW, Тисен, AEG, Мерцедес.
И музеят на BMW дава ясна представа за какво става дума. Изложени са различни модели от 1929 до днес, които мъжете се надпреварват да щракат, а жените наблюдават тавана. Тук историята е приблизително следната. През 30-те автомобилите на BMW поставили еди-колко си рекорда на "Монца", моторите пък изобщо нямали конкуренция. През 40-те произвели първия реактивен двигател, а днес може да се види модел с водороден двигател. Хем развива над 250, хем не замърсява околната среда. Единственият проблем е, че за да го подкараш, ти трябва водород, който го няма по бензиностанциите, а и в природата не се среща в свободно състояние.
Всъщност, оказва се, че фирмата BMW 25 години е била в криза и не само е стояла далеч от луксозните модели, които днес познаваме, но в някои моменти дори не е произвеждала автомобили. В края на Втората световна война американците разрушили фабриките, а руснаците задигнали техниката и инженерите. Между другото се изисквало и специално разрешение от окупационните власти да произвеждаш пак автомобили. Така че след войната BMW правили известно време велосипеди и тостери. После почнали да изкарват коли за масова употреба, но претърпели провал, тъй като конкуренцията на Фолксваген ги съсипвала. От този период може да се види триколесно BMW, от тези като италианските фиатчета, на които вратата се отваря отпред заедно с кормилото и педалите. Към края на 60-те работата съвсем се вкиснала и бордът на директорите си направил устата да ги купи Даймлер-Бенц. Легендата в музея гласи, че в този момент по-дребните акционери скочили и ударили по масата. "Какъв е тоя Мерцедес?! Долу Мерцедес. Да живее Бавария!" - така казали и извадили спестяванията. Това бил преломният момент. Фирмата стъпила на крака и почнала да изкарва на пазара онези модели, които днес са световноизвестни и които почитателите на Мерцедес скришом остъргват с пирон, като минават край тях.
След бирата и BMW Мюнхен е известен с "Олимпия щадион", който днес не се асоциира толкова с олимпийските игри от хиляда деветстотин и не знам си коя, колкото с "Байерн". Изобщо, в Мюнхен Оливер Кан се зъби кажи-речи от всяка будка. Плакатите и рекламите го показват как все нещо се кара и е недоволен. Също като Ицето, но и не съвсем, понеже се ограничава с едно постно шайсе. Бекенбауер също присъства на всяка втора реклама, но той по-скоро се е превърнал в пангермански символ.
"Байерн" крайно монополистки е завзел пазарното пространство на града. А не е да е единственият мюнхенски отбор. Другите два - "Борусия" и "Мюнхен 1860", които ние много добре ги знаем, имат по едно нещастно магазинче за сувенири в центъра. Всички останали предлагат екипи, ножчета, топки, шалчета, запалки и часовници на "Байерн". Цените по магазините са като в България, но с една малка разлика. Отзад, вместо лева, пише EU. Това кара нашенския турист да се почеше по главата и да се съсредоточи върху намаленията. Намаления, слава богу, има и радостта е неземна. Часовник Суоч може да бъде купен за 40 EU, нож Бауи - за 15 EU, разни горни дрехи от C&A - за 5-6 EU, кукла Щефи (немската Барби) - за 5 EU.
Обаче извън магазините и големите супермаркети (където впрочем могат да се видят хранителни стоки, по-евтини от нашите) по ресторантите, баровете и кафетата нещата стоят трагично. Джобът на нашенеца олеква със скоростта на светлината. За цигарите и козметиката да не говорим. По-добре е да се вземат от фрийшопа - нещо, с което международните шофьори се занимават активно от Сътворението и могат да ви посъветват бащински. Атаката на фрийшопа - една от забележителностите на Калотина, също е нещо, което заслужава да се види, особено когато три-четири рейса отворят вратите си едновременно.
В Мюнхен се намира и най-голямата зоологическа градина. Така пише. Няма по-голямо удоволствие за туриста да отиде в Лондон и там да види, че тяхната зоологическа градина е най-голямата, а след това да посети Виена и да открие, че австрийската е най-голямата, а след това да прочете, че берлинската всъщност е най-голямата, и накрая да стигне до Мюнхен, където отново се намира най-голямата. Това е остатък от онези времена, когато колониалните държави са се надпреварвали коя е по-велика. Който има най-богата колекция от животни, той е можел да претендира, че контролира най-много части на света. (А всъщност, най-голямата зоологическа градина е в България.)
Съществената разлика между нашия зоопарк и мюнхенския не е толкова в това, че нямаме пингвини и жирафи, а че там оградите са сведени до минимум. На практика клетки няма. Оградите са там и същевременно не са там - използва се принципът на рововете, плексигласа и водните прегради. Цялото пространство представлява гора, а на места зрителите свободно се разхождат сред животните. Идеята е да се създаде усещане като в Райската градина. Освен това се правят демонстрации с орлите и соколите. Соколари с ръкавици ги карат да пикират върху мишка. След това, докато птицата кълве месото, соколарите отговарят на въпроси на зрителите.
Изобщо, в Бавария не само сокол пие вода (бира?) край Вардаро. Тя е стар ловджийски район. Има музей на лова и риболова в самия център на Мюнхен. Покрай арбалетите, тризъбците и мускетите хитът тук е мегацерос от каменната епоха - двуметров елен с триметрови рога. Мечта и разочарование за снайперистите, понеже по негово време се е действало с копия. Другият хит е щука с ей такова око, уловена от баварския херцог Алберт (или май беше Арнолд?). Той е направил гипсова отливка на рибата и съвсем за да няма никакво съмнение, е съхранил черепа. Останалото вероятно е отишло за супа.
Всъщност, Мюнхен, както може да се досети човек, е пълен със забележителности - има Климт, Ван Гог, църкви в стил рококо, река с мостове и паркове, има и дворци, а такситата са все мерцедеси. Но може би най-голямата забележителност е градският транспорт. Той изглежда неприлично уреден за българина, който е свикнал да виси по разни спирки и да чете по седалките кой кого къде, че и кога. Ако например на спирката чака човек с инвалидна количка, шофьорът слиза, сваля от стълбището една платформа, избутва го по платформата, прибира я и продължава. Въпреки това няма закъснения. Но въпросът не е дори в закъсненията. Въпросът е, че няма как да се изгубиш. Няма точка, от която да тръгнеш и след една минута да не си на транспортен възел. Освен това отвсякъде тече информация, а при по-важните спирки за всеки случай и на английски. А покрай рейсовете, трамваите, влаковете и метрото немците имат т.нар. S-bahn. Той представлява нещо средно между метро и влак; по-скоро нещо, което в центъра е метро, а извън града - влак. И чрез него транспортната мрежа стига на 30 километра извън града. Също като да се качиш на "Александър Невски" и директно да слезеш в Перник.
Затова транспортът е скъп, обаче си струва парите напълно. Гратисът не е препоръчителен. В краен случай става, но трябва да се има предвид, че техните контрольори са във военни униформи и носят червени барети. Освен това умишлено гледат лошо и може би само на нас и на сърбите не ни прави впечатление.

Явор Лилов


Явор Лилов, доктор по социология, преподава теория на масовата култура в Софийския университет.
Почти пътепис