Ако Шерлок Холмс беше фотограф
С изложбата на Ървин Олаф Националната галерия за чуждестранно изкуство стана филиал на въображаемия музей на визуалните скандали. Прочутият холандски фотограф, под прегръдката на Мейпълторп, отдавна е влязъл там и каквото и да прави и където и да го излага, излизане вече няма. Дори като Хелмут Нютън да твърди, че най-много обича да снима цветя или направо да се отдаде на градинарство.
Резултатът от присъствието в този музей е, че ставаш известен, но малко познат автор. Защото светлината е толкова силна, че повече скрива, отколкото показва произведенията. И работата не е в играта на парадокси, а в рецепция на скандала. Тя вади желанията от убежищата на културата - представям си го в поетиката на самия Олаф: като бутафорен лов с кречетала. Погледът е предварително възбуден от ловуването, гледането е заприличало на пипане, придобило е вкус на забранен плод, а по устните се стича струйка гъст сок. Задействан е архетипът на срама. Зрителят се чувства длъжен да прибере еректиралия си поглед в невидими шепи и докато гледа, да се оглежда. Скандал-срам-разсеяност... Когато нашите палави предци вкусват от забранения плод на познанието, не познават нищо друго, освен голите си гениталии. И възмездието. Когато зрителите застанат пред скандално изображение, основното послание се оказва собствената им реакция. И евентуалната санкция на обществото. Като че ли няма много място за фотографа в скандалите, които сам е предизвикал.
Най-лесният начин да отклоним погледа от погледите на другите и да го насочим към Олаф е да превърнем скандала от отговор във въпрос: кое, всъщност, е скандалното в неговите фотографии? Тук, по която от разклонените пътеки на прочита и да поемем, ни предстои дълга разходка в компанията на артисти, мислители и митични персонажи. Пътеките се пресичат в една точка: там, където съвременният човек е скрил главата си в движещите се пясъци на културата - използва иконографията й, за да фалшифицира мотивите си и да унищожи уликите. Улики, защото става дума за културни убийства. Или по-точно за убийства, извършени от масовата култура. Фотографът ги разследва и прави своите скандални разкрития.

Убийство първо: на притежателя на тялото



Коронна роля в скандала, разбира се, се пада на голата плът. Въпреки че днес тя се изсипва на камари в центъра на публичността, християнският човек продължава да изпитва притеснение от срещата си с нея извън леглото. Новото е, че изпитва и притеснение от притеснението си. Терапия и за едното, и за другото притеснение са неизменните корсети на красотата, здравето и лукса, в които е стегнато публичното голо тяло. Олаф ги разкъсва наведнъж - с шум от разпаряне. Замества моделите, като че ли отглеждани, за да бъдат показвани, с голи уродливи, инвалидизирани тела, от които хората обикновено отвръщат глава. Сега те са застанали пред камерата самонадеяно в пародийни ритуални пози. Артистът в задочен диалог със Саудек настоява, че ние, колкото и да се мислим за отворени, нямаме свобода да виждаме голотата, а само визуалните клишета, създадени, за да я прикрият - по-плътно и от расо. Напомнянето става още по-скандално в серията "Жертви на модата", където лицата на голите тела са заменени от рекламни пликове на известни моделиери. Гилотинирани от модата, телата са останали без аз, способен да поеме отговорността за съществуването им. Гледките, снимани с някакъв естетизиран буквализъм, предизвикват морален ужас от срещата с тялото в любезното отсъствие на притежателя му. За масовата култура той е станал повече от излишен, превърнал се е в пречка, която трябва да бъде премахната.

Убийство второ: на самата смърт



Другата голяма тема, от която съвременният човек иска да се скрие, а Олаф не го оставя, е смъртта с изпреварващите знаци в остаряването. Възрастни жени с отпусната, носеща тиха отвъдност плът са влезли в едновременно стериотипизираните и фриволни маниери на моделите и манекените. Тъжните гротески "четат" обвинителния акт: масовата култура, за да се измъкне невредима от проблемите, които не може да реши, като този за смъртта и безсмъртието, убива. В случая - старите хора. Те, подобно на стареца от популярната народна приказка, нямат друго място, освен под стълбата. Разбира се, докато не дойде големият глад... Олаф се оказва класически хуманист и моралист.

Убийство трето: на звездите



В изложбата, темата за културните убийства, декорирана с красиви пръски кръв, се появява още веднъж, свързана с естествено традиционната жертва - звездите, Мерилин Монро, принцеса Даяна... Тези същества, преследвани от колективния поглед, които градят публичния си образ от интимната материя на частния си живот. В резултат, освен персонажите, които представят на сцената или в обществото, и собствената им съдба се движи от чуждите очаквания. С други думи, нямат такава. Като в разказа на Кортасар "Ние обичаме Гленда", където феновете на голямата звезда Гленда я убиват, защото е престанала да отговаря на представите, които сама е създала у тях.

Фотографиите на Ървин Олаф занимателно, на моменти дори направо смешно, разказват как рекламната индустрия напълно доброволно от наша страна ни отнема телата и самоличностите. За да си ги върнем, трябва поне за кратко - в поредица от кадри например, да се повреди митологичният й механизъм. И Олаф прави точно това, но съвсем не, за да отрече рекламата (той самият е един от големите й майстори), защото тя носи една непозната свобода за съвременния човек: разклаща индивидуалната идентичност и така всеки, вместо да я получи на готово, като дар паднал от небесата, има право да си я избере сам - от бога, в който да вярва, до пола, през който да обича.
Тези разклатени идентичности обаче, разклащат и увереността ни кой точно стои зад образите, които харесваме, и дали въобще стои някой. Може да са поредната гигантска симулация, особено тези на Олаф - какъв е той, създател на съвременни митове или критик на съвременната митология... Усещането за симулация отново измества погледа от фотографиите му, този път към тялото на автора им. За да видим фотографиите, най-добре е да пипнем тялото. Разбира се, много внимателно.

Георги Лозанов



Фотографиите поместваме с любезното съдействие на Списание 1.