Възродителният процес
в игралното кино - първо приближаване


Уникалното вероломство "смяна на имената/идентичността на българските мюсюлмани" през 80-те доживя своето художествено въплъщение. "Откраднати очи" закри Киномания. На 14 ноември, въпреки бурята и дъждовния порой, филмът събра близо 4000 нетърпеливи зрители. Не усетих някой да напуска пълната зала 1 на НДК.
Той е първи за нас в поне 6 аспекта: 20 години след т. нар. "възродителен процес" и след десетина документални заглавия, свързани с него, най-сетне се появи и игрално; създателите му са от двата етноса (Радослав Спасов и Нери Терзиева); Нери Терзиева се пробва в киното; копродукцията е българо-турска с мажоритарно наше участие (ГАЛА ФИЛМ и YAKA DDE FILM), гласуването в EUROIMAGE е 28:1 гласа; озвучен е на DTS-Digital.
Всичко започва от бляскавата идея на Нери Терзиева: "Иван и Айтен се влюбват в психиатрична болница. По-късно по време на терапията те откриват, че болестта им е една и съща. При сблъсък по време на "възродителния процес" той - тогава войник, прегазва с бронетранспортьора си дете, което се оказва момиченцето на Айтен. От този момент тя иска да го убие..."
Кинематографист с животинска интуиция, Радослав Спасов провижда в тези четири реда уникален шанс за Филм - междуетническа любов по време на политически бяс. И се запретва да го реализира. Преди 7 години с Нери Терзиева написват сценарий за игрален филм. Проектът преживя сума ти обструкции: обществени (загрижено за етническия мир в страната отворено писмо по повод опасен, ала нечетен сценарий (вж. "Култура, бр. 22 от 2001), институционални (отпусната държавна субсидия едва при второ кандидатстване през 2001), физически (счупване на крак на Валери Йорданов на 25 септември 2003)...
Готовият филм е коректен и почтен: и към историческите факти, и към етносите, и към публиката. (Такъв впрочем беше през 1993 и "Сирна неделя - ден за прошка" - многострадалният режисьорски дебют на големия оператор Радослав Спасов, посветен на екзистенциалните и идеологически ями по време на тоталитаризма).
Не е за подминаване и фактът, че "Откраднати очи" е искрено, макар и позакъсняло художествено репродуциране на политическо зверство и житейски травми, причинени от него, за разлика от пъргаво обслужилата го мащабна дилогия "Време разделно" (1987) на Людмил Стайков, чийто съсценарист и оператор е пак Радослав Спасов. "Откраднати очи" не притежава размаха на едновремешната държавна поръчка, но е не по-малко покъртителен в своята полюсна позиция. Действително се е получил "филм - лек за душата", според съвета към екипа на стария учител Мехмед, етнически турчин от с. Равен, Кърджалийско (вж. "Култура, бр.40, 2003).
Разказът е флешбек, както и в "Сирна неделя". Но ако в първия реалност и визион се редят по авторски капризи, в "Откраднати очи" реставрацията на факти и чувства на героите е мотивирана и, общо взето, нормално разказана. Филмът започва с дядо Ибрахим и неговия саз (Ицко Финци от най-висока класа) - единственият обитател на село с църква, джамия, вековни дървета и къщи-руини. Завършва с Айтен (изненадващо женствена и невинаги органична в резоньорската си роля Весела Казакова) и Иван (бляскав Валери Йорданов) в наново построената от него къща (между църквата и джамията); брат й Халил (ефектен Неджад Ишлер) се отказва от мъст, а дядо Ибрахим е все на своя пост, със своя саз (въздействащата музика на Божидар Петков е писана специално за турския инструмент).
"Откраднати очи" обема "възродителния процес" в двата му етапа: "смяна на идентичността" и "голямата екскурзия". Неведнъж съм писала за колапса ни от видяното на живо сбогуване на тези хора през юни 1989 край Каварна (по време на снимките на "Лагерът" на Георги Дюлгеров). Радослав Спасов обаче не само помни, а и е източил от емоционалната си памет цели епизоди, плиснал ги е в колизиите на екрана. Разбира се, за катарктичния автентизъм на събития и реакции (гласът на Тодор Живков, върволиците претоварени коли на границата, опипването на момчешките тестиси по време на донаборна комисия, бронетранспортьорите, разравянето на турски гробове, жените с кукли, митингът край чешмата), са спомогнали и спомените на Нери Терзиева, и фолклорът, и архивите...
В по-голямата част на "Откраднати очи" съкровените човешки преживявания са изобразени с внимание, деликатност и нежност. Изградена е автентично-поетична атмосфера през темпераментна визия (внушителна фактура, вдъхновени портрети, червеното като доминанта), асоциативен монтаж, актьорска отдаденост...
Строгата достоверност на разказа е взривявана от интензивни метафори - например в прелестния епизод със строените като шахматни пешки дървени главички на печатите е постигнат смислов код през пластична находка. Радослав Спасов обаче отново, както в "Сирна неделя", често елиминира логиката за сметка на патетиката: агресивна като ръченицата на героинята на Мария Каварджикова - солова акция а ла "Хоро" на Страшимиров, нелепа като терористичния жест с патрондаша на Айтен, сякаш изскочил от лош партизански филм... Атракционите в психиатричната клиника (голите девойки зад храстите, "Офелия" на Албена Ставрева, празният басейн, немотивираното присъствие на Рангел Вълчанов, иначе цар на импровизацията) пък сякаш са лепнати от друг филм. Изобщо преекспонирането на лудницата (с арт-терапията) като паралелна реалност или резерват за различни е не само n-тично, а и безвкусно. Дори подчертано нормалното поведение на лекарката (Илиана Китанова) не е печеливш ход.
"Откраднати очи" е важен филм - в контекста на носителите на "Златна роза" 2004: експеримента "Мила от Марс" на Зорница София (приличат си по възстановяването на къща и отношенията деди-внуци) или класическия разказ за любов по време на тоталитаризъм "Изпепеляване" на Станимир Трифонов (приличат си по дивотиите на властта, персонифицирани от Деян Донков, по екстазността на болката и по отсъствието на хронология). Просто зверски ме е яд, че липсата на режисьорско самочувствие му е отнела шанса да се превърне в мощна "политическа мелодрама", която да надскочи локалността на посланието.

Геновева Димитрова





От пръв
поглед


Откраднати очи, България/Турция, 2004, 111 минути, режисьор - Радослав Спасов, сценарий: Радослав Спасов и Нери Терзиева; продуценти: Галя Тонева, Кирил Кирилов, Атила Аджер и Керем Алту; оператор - Пламен Сомов, музика - Божидар Петков, художник - Георги Тодоров-Жози, костюми - Боряна Семерджиева, в ролите: Весела Казакова, Валери Йорданов, Неджад Ишлер, Ицхак Финци, Илиана Китанова и др.