Изтезания в аквариума
Като показа в Москва българския спектакъл по пиесата на Мартин МакДона, Фонд "Станиславски" сякаш неочаквано и за самия себе си взе изведнъж парче от хляба на два други фестивала, с които на пръв поглед "Сезонът" няма какво да дели - NET и "Нова драма". Между създателите на спектакъла няма носители на наградата "Станиславски" (а именно на тях е посветен фестивалът), но пък постановката на Варненския драматичен театър е сполучливо съчетание на умна съвременна режисура и оригинална съвременна пиеса. Славата на автора на "Пухеният", 33-годишния ирландец Мартин МакДона, още не е стигнала Русия, но в Европа той вече е успял да стане един от най-репертоарните нови автори, да получи престижни театрални награди и, освен това, добре да позабавлява лондонските сноби с ексцентричните си действия.
Господин МакДона чистосърдечно си признава, че се намира под влиянието на Дейвид Линч и Куентин Тарантино. За пиесата, представена сега в Москва, лондонските критици писаха, че тя не е така кървава, както предишните съчинения на драматурга. Те, разбира се, знаят повече, но и "Пухеният" не прилича много-много на коледна приказка - достатъчно е да си спомним кутийката с отрязаните детски пръстчета. Това е смес от криминале и фройдистка драма, от черна комедия и фантасмагория в духа на Кафка. Действието се развива в полицейския участък на някаква тоталитарна източноевропейска държава. Двама следователи разпитват писател, млад човек със скромен външен вид, когото подозират в серийни убийства на деца, случили се наскоро в този град. Аргументите на полицаите са базирани на странното обстоятелство, че злодеянията са извършвани точно в съответствие със сюжетите на разказите, написани от задържания.
Бързо става ясно, че престъпленията е извършил не писателят, а неговият слабоумен по-малък брат.
Когато братята остават насаме, по-големият убива по-малкия. Души го с черна възглавница, като по този начин напомня персонажа от приказката, която сам разказва и която е дала заглавието на пиесата: за човека-възглавница, който се явява на малките деца и ги убеждава да се самоубият, като по този начин ги отървава от ужасите на най-страшната приказка, наречена живот.
За да не караме читателя да се превръща в следовател и за да не помисли, че Мартин МакДона е обикновен манияк, е време да прекратим преразказа на сюжета и да кажем, че ирландецът отлично владее драматургическия занаят и изкуството на театралния диалог. Изобщо в "Пухеният" има места, на които се смееш от страх и по кожата ти минава смразяващ полъх, а има и такива, където просто се опитваш да фиксираш литературните или психологическите асоциации.
Първоначално ни се струва, че предметът, с който ни занимават, е правосъдието и творчеството. Първото е превърнато във фикция, защото полицаите в края на краищата просто застрелват писателя без съд и присъда. Но и второто е докарано до кошмарна неузнаваемост: жертвата е готова да бъде убита в замяна на призрачното обещание да не бъдат унищожени ръкописите й. Режисьорът Явор Гърдев справедливо е решил, че Мартин МакДона не е написал политически памфлет срещу беззаконието, още по-малко пък моралите за отговорността на твореца заради въздействието на идеите му върху читателите. Очевидно режисьорът е бил завладян не толкова от напрегнатия ритм на разследването, колкото от темата за болезнената натрапчивост и за абсурдните подмени на реалността с измислицата.
Режисьорът е намерил на пръв поглед просто, но много изразително решение за сгъстяващия се в пиесата кошмар. Явор Гърдев е решил да разиграе пиесата на Мартин МакДона в изолирана от зрителя голяма стая с остъклени прозорци. Два реда със зрители, разположени на неголяма височина, опасват стаята. Оттам зрителите сякаш надничат, като гледат персонажите малко отвисоко. Гласовете на героите се предават навън чрез микрофони. Измисленият от художника Никола Тороманов аквариум с тъмни стени и провесен от тавана строг абажур повече прилича на някаква диспечерска стая, отколкото на полицейски участък. Или на операционна - защото тук фактически се извършват операции, но от определен вид: коженото кресло с проводници и електроди не е нищо друго, освен съоръжение за изтезание с електрошок. Всичко изглежда много натурално, а и не може да бъде другояче при такава близост до зрителя.
Въобще с добрите актьори на Варненския театър Явор Гърдев е направил твърде суров (дори може да се каже - жесток) професионален експеримент. Те са лишени от обичайния и естествен обмен на енергии с публиката, лишени са от подсказването, от дишането на залата, на което толкова държат театралните актьори. (Между другото, актьорите дори не знаят дали пък зрителите не са си отишли, защото виждат публиката чак при аплодисментите, когато зад тонираните стъкла се включва осветление.) Зрителят също е ощетен: той няма възможност да предава емоциите, което натрупва в себе си. Режисьорът моли актьорите да работят максимално естествено, нищо да не форсират, нищо да не пресилват, поради което действието придобива някак плашещ документален оттенък. Получава се така, че намирайки се толкова близо до актьорите, колкото изобщо е възможно, публиката е безкрайно отдалечена от тях. Тя наблюдава дайствието, както ежедневно наблюдава по телевизора ужасите по света - на разстояние една протегната ръка, но в състояние на безопасност и безсилие. И само веднъж режисьорът се предава пред театралната условност. Когато изтезават писателя с ток, от нашата, на зрителите страна, се пуска високо музика. Така не чуваме виковете на нещастния. Струва ни се, че той само се гърчи в конвулсии и отваря устата си.

Коммерсант, 28 октомври 2004

Роман Должански