Депресивни бягства,
енергично кино
Унгарското кино отдавна е запазена марка за естетско интерпретиране на действителността. За разлика от нашето или руското, то като че ли все се е отскубвало от официозния маншон и все се е взирало отвъд мътните стъкла - на историята или съвременността. В екстраординерността - на пластическия изказ или на разказа, величавoто унгарско кино на Золтан Фабри, Миклош Янчо, Ищван Сабо, Петер Бачо, Марта Месарош, Карой Мак и другите навремето ни вцепеняваше. С универсален размах разравяше индивидуални и национални, екзистенциални и политически катаклизми. И ни респектираше с полифонията от стилове - от стройна наративна класичност до екстремно поетичен експеримент.
След 1990 унгарските филми, подобно на полските, чешките или руските, изчезнаха от българските кина (както, прочее, и самите кина по-късно). Изкушените имат възможност да ги гледат на видео в Унгарския културен институт или да мернат по филм-два годишно на фестивален екран ("Любовта е лудост", Дни на европейското кино или София Филм Фест). За разлика от мижавата българска продукция обаче, тези спорадични емисари са само бегли щрихи от профила на днешното унгарско кино. Защото, вместо да се откажат най-глупашки от стабилната си организационно-финансова структура като нас, върху наличния фундамент в Будапеща изградиха автентична филмова индустрия с поне трийсетина заглавия годишно. Приеха полезен Закон за киното. И резултатите са видими, стига да имаш възможност да ги погледнеш.
Узнаването за аспектите на унгарската филмова индустрия през последните години тук се случва предимно през Вера Найденова - нейния постоянен и страстен "резидент" у нас. Тази година тя издаде книгата "Унгарското кино 1968 - 2004/Критически дневник" (2004, изд. "Славена", Варна) - респектиращ алманах на трупано с десетилетия общуване с филми, автори и тенденции (вж. "Култура", бр. 26 от 2004). А статията-поанта на книгата, вдъхновена от тазгодишната Седмица на унгарския филм в Будапеща, Вера Найденова публикува малко преди това именно в "Култура" (вж. "Национално кино по време на глобализация", бр. 11 от 2004). Там четем: "В значителна степен е решен най-трудният въпрос - за духовното и артистичното обновление на унгарското кино. Ако се съди по създаденото през последните две-три години, а най-вече по картината, представена на упомената по-горе Седмица, пропорциите между филмите с развлекателен код и другите, в които водещи са анализът на действителността или търсенията в областта на филмовия език, са добре уравновесени. Големите майстори на кинематографичната изразност остават верни на уникалните си стилове (осемдесет и три годишният Янчо показва нов филм почти всяка година). Появиха се и техни млади следовници (Соболч Хайду, Бенедек Флигауф и др.) Една дузина начинаещи, родени някъде в средата на 70-те, осъществяват дебютите си в разнородни стилове и жанрове, при смело новаторство най-вече в областта на видеокиното."
И така, след фестивални гастроли на величествения "Съншайн" на Ищван Сабо (1999), кошмарния "Последен блус" на Петер Гардош, (2002, Унгария/Полша/Италия), грапавия "Приятни дни" на Корнел Мундруцо (Голямата награда МСФФ 2003), остроумния "Хлъц" на Дьорд Палфи, носталгичния "Уикенд в Буда и Пеща" (2003) на Карой Мак (награда за женска роля на Мари Тьорьочик от "Любовта е лудост" 2003), обсесивния "Хаос" (2003) на Бенедек Флигауф, тръпния "Цветът на щастието" (2003) на Йожеф Пачковски и още дузина унгарски филми, посветих няколко октомврийски дни на младите унгарски режисьори. Доверих се на опита на Вера Найденова и на собствените си, изгладнели за унгарско кино, рецептори.
За мен филмите се оказаха 6 ("Сезон" и "Тамара" изгледах у дома) - все тревожни рефлексии върху днешните параметри на националната идентичност. С изключение на комедията "Монтекарло", те изследват социума през концентриране в натрапчивата асоциалност на героите си, предимно младежи. Обществото е маркирано като флуиден фон на техните налудности, та дори да става дума за житейска емпирия, представена строго, почти документално. Героите са интелигентни - понякога до цинизъм; свободолюбиви - до аутсайдерство, обсесивни - до деструкция... До един те реагират на уж подредената действителност чрез единствено възможната алтернатива - бягството. Тази корелация вероятно се дължи и на съпричастието на авторите към будапещенското кинообщество Madzag ("Връвчица"), чиято история започва през 1995, когато е приет класът на Шандор Шимон (Даниел Ердеи, Габор Фишер, Диана Гроо, Чаба Фазекаш, Соболч Хайду, Бенце Миклаузиц, Ференц Тьорьок, Дьорд Палфи). Той ги учи да снимат филмите си, опирайки на събития и факти от всекидневието. Всеки свой час той завършвал с думите "тук свършва връвчицата". След смъртта му през 2001 неговите ученици пожелават връвчицата да няма край - създават своето общество. Основната цел на обединяването им е професионален форум, където участниците да си обменят идеи, съвети и конкретни действия. Да си оказват помощ един на друг. Да се критикуват. Разбира се, тук не става дума за естетическа конвенция а ла Догма'95, а за етически жест, по принцип характерен за унгарското кино - там, за разлика от нас, работят заедно и без комплекси не само младите, а и всички поколения.
И така, бягството в 6-те филма е колело, ескалатор, кола, казино, ферма, влак, село, наркотик, смърт... Всеки от режисьорите го е структурирал в своя си жанрова матрица - колкото естествена, толкова и радикална: клипово-елегична трагедия в "Дилър", притча-трилър в "Контрол", психоаналитичен трилър в "На следващия ден", ситуативна комедия в "Монтекарло", road movie в "Сезон", психодрама в "Тамара".
Три от октомврийските ми филми са на хора от Madzag, а всичките са носители на награди - национални и международни.
След черно-белия си дебют "Хаос" ("Гора" или "Дебри"), в цветния (превесно монохромен) "Дилър" Бенедек Флигауф продължава търчането с дигиталната камера подир младите с техните травми. Но сега е още по-радикален - няма друга терапия, освен дрогата. И ако в "Хаос" пропадахме из психоаналитични или реални дупки, тук наративът е почти документален. И е безмилостно суров. Младеж (Фелициан Керестеш, по професия лекар) с къса подстрижка, фин профил и неизменно колело обикаля мълчаливо наркомани с мисията на хвърковат "лечител". "Кой, по дяволите, може да спи?" - пита го бинтован приятел, овъглен след делириум в солариум. Моли го за последна доза. Завещава му същия този солариум... Клиника. Неони. Бели престилки. Старец с огромен корем на операционната маса. "Клизма!" "Не може, защото е религиозен водач". Върху търбуха - доза... Занемарен дом на младата, чорлава Ванда, където му отваря аутистчето Боги. "Според социалните тя не говори, защото майка й е жалка наркоманка. Дай ми Depridol. Имаш ли stuff? Дай ми хероин. Приготви го, моля те". Приготовление. Дилърът взема Боги със себе си на колелото... "Идвам при Драган". Хале, тъмно. "Какво носиш?" "Пица". Нахвърлят му се, стискат му лицето... Ошашавена тинейджърка в душен апартамент. "Много ти благодаря, че ни намери. Но стана голям гаф с Линда. Изядохме гъбите. Беше много гот". Момиче, проснато на канапе, хрипти... Тъмна стая. Бивш баскетболист му говори за "Бог на слънцето"...
Кошмарът се донаслагва и в срещата с баща му, въобразил си, че гробът на майката-чистофайница, паднала от прозореца, докато го миела, когато дилърът бил дете, е на улицата. Синът: "Няма да поздравявам една локва". В своята почти безплътна телесност и механизирано-меланхолична "всеотдайност" към "пациентите" си той изглежда метафизичен. Единствените същества за нормално общуване са проговорилата заради него Боги и приятелката му Барбара. След нейното обещание да се грижи за детето, дилърът поема. Към салона на приятеля. Бие си акуратно доза, запалва цигара, включва солариума, затваря, оставя пролука за ръката си. Тя изсъхва бавно и се смалява - до точка. През мрак, мобилни звънци, ирония, несретници, цигари, телевизори, обиди, едри планове, легла, съученик-огромен кътник, алеи, панорами, дълги планове, депресивният кръг се затваря. Огромните пространства - каменни, ветровити, градски, езерни - са клаустрофобични. Кадърът е без хоризонт. Студената визия изсмуква енергията от лицата и жестовете, а дръзко мудният монтаж се впива в подсъзнанието. Флигауф е създал паралитично-безнадежден филм за глобалното отравяне. И няма антидот.
В "Контрол" бягството е в метрото - най-населеният топос на Будапеща. Из ледения неон на ъндърграунда, между играта и бруталността, сме натикани в бесовете на параобщество - пасажерите "от горе", контрольорите "от долу", неуловим злодей "встрани". Представете си нещо като "Инцидент" на Лари Пиърс, "Метро" на Люк Бесон и "Ъндърграунд" на Кустурица. Е, в този паноптикум от ненавист, хъс и смях се шляе на воля чудното момче Булчу (Шандор Бадар). Пресича лукавства и заплахи с меко лице, защото се чувства нормално. Влюбва се в момиче-мечка, оказало се дъщеря на ведрия машинист Лаци, за когото метрото е по-уютно от дома. Общувайки с него, Булчу научава най-тъпите вицове на света, но далеч по-тъпи са враговете му - алтернативните контрольори и гадните ченгета (Дьорд Черхалми е в ролята на полицай с червен белег на лицето). Е, финалът е по Чаплин, а момичето е вече пеперуда.
Абсурд, боеве, нежност, кръв, съспенс, вероломство, мотриси, каскади, апатия, карнавал, релси, хумор, тунели, любов... - колкото черен, толкова и сияен свят. Нимрод Антал, роден в САЩ и завършил кино в Будапеща, е конструирал поразителен микс от днешните унгарски обсесии, MTV-естетиката и постмодерната притча. "Контрол" е един от най-адекватните и забавни филми за човешкото самоизтребление, създадени напоследък.
В "На следващия ден" сценаристът Андраш Форгач и режисьорът Атила Яниш представят подсъзнателно бягство - безличен гражданин (Тибор Гашпар) попада в затънтено унгарско село. Връчват му колело. С него обикаля сомнамбулно този страховит ареал на разрухата - търси наследената си къща, показва я на снимка на всеки по пътя, вижда я в разни вариации... Хората са малко, но пък - злокобни откачалки. Всеки е враг за другия. Пришелецът - още повече. В началото на своето бродене той става свидетел на мъжка заплаха към витално момиче. И лепкавият прахоляк се наелектризира от съспенс. Изведнъж маранята е пробита от гонитба на момичето в царевичака. Убийство. Няма да издам финала. "На следващия ден" е разделен на 4 части: "Небето", "Прахта", "Вятърът", "Пътят". Изтънчен меланхолично-стипчив трилър, разполовен между Хичкок и Фройд, чиито морни пейзажи се вият като при Киаростами. Тъкмо този филм е носител на тазгодишната голяма награда в Будапеща.
В "Монтекарло" (посветен на Шандор Шимон) бягството е пародийно - подир чудото на хазарта. Днешно будапещенско училище плаче за ремонт, но пари няма. Смотанякът Роби (Роберт Колтай, известният режисьор), кокетката Анна-Мари (Герда Пикали) - влюбени педагози, и техният директор (Золтан Мучи) решават да ги набавят. От полусухо шампанско, през гигантски молив, целувки, дини, костенурки, майчини сандвичи, бягства, спомени за Янош Кадар и Съветския съюз, кражби, пътуване до Монте Карло с раздрънкан бус, елегантно дегизиране и хазартни екстази, та до катастрофа, хрупане на листа и happy end с кабрио. Дебютантът Габор Фишер се будалка с всичко по пътя, а синьото доминира - коли, ризи, пешкир, бутилки минерална вода... Предпочитам по-софистицирания хумор. Но и не си спомням да съм гледала майсторска унгарска комедия.
В "Тамара" Соболч Хайду ни въвлича в бягство-в-себе си - фоторепортер-звезда (Оршоя Тьорьок-Илеш) се отказва от кариерата си. Гъне се в самотна къща с двор, магаре и гъски. Жертвоготовната съпруга (Агнес Ковач) го облича дори, а брат му (Домокош Сабо) търчи, за да лекува мъжкото си его. Ексрепортерът тъне ли, тъне в депресия - без малко да я лепне и на зрителя. Енигматичен и претенциозен, "Тамара" си струва да бъде видян заради маниашкия дизайн.
В "Сезон" е единственото бягство, съизмеримо с българско филмово занимание - "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров. Трима младежи (Золт Наси, Юдит Резес и Ервин Наги) не могат да си намерят място в града и поемат към Балатон и туристическия бизнес. Влакове, девойки, барове, спорове Риналдо-Ривалдо, мутри, сервитьори, уволнения, барманска майка-стоматолог, порно, булчински секс в тоалетна... Нахакано, младежко road movie, но сякаш минало през стерилизатор. С всичките си пробойни "Емигранти" е далеч по-хомогенен и по-темпераментен. Актьорите му са далеч по-харизматични. А и е създаден доста преди "Сезон".
За мен младите унгарски филми са все още преживяване. Дори след десетките изгледани заглавия на Киномания. Вероятно се дължи и на ценния им културен бекграунд, и на държавата, надмогнала харча си, и на освободения естетизъм на авторите им, но поне "Контрол" и "Дилър" са категорични (като заглавията си) завоевания на кинематография със самочувствие.
Надявам се от моя критически синкоп да сте уловили своеобразните рими, плуващите образи, отчетливите отсъствия... в шестте неравностойни филма. Ако не сте, здраве да е - по-важно е да се покажат на някой от следващите наши фестивали. Както и новите предизвикателства на ветерана Миклош Янчо. Крайно време е.

Геновева Димитрова



От 25 до 28 октомври т. г. в Унгарския културен институт бяха показани 4 игрални филма ("Дилър", "Контрол", "На следващия ден" и "Монтекарло") под логото "Избрано от последния фестивал на унгарското кино - Будапеща 2004". Въпреки че съвпадна с Фестивала на Ингмар Бергман, събитието привлече своя публика.