Вапцаров:
реабилитация и канонизация
Неотдавна във форума на www.litclub.com за кратко се разгоря малка дискусия относно поезията на Вапцаров. Поводът беше един постинг, чийто автор казваше, че допреди половин година въобще не си е и помислял да отваря Вапцаров, а сега ето че го отворил, и останал изключително приятно изненадан. Последвалият спор се въртеше в общи линии около идеологията във Вапцаровата поезия и какво да правим с нея. Някои потребители предлагаха да я слагаме в скоби и да я отместваме встрани, други твърдяха, че можем да я обезопасим, ако я поставим в историческия контекст. Тази дискусия съдържаше в себе си два интересни проблема. Първият, доста общ и мъгляв, е: как да четем литературния текст - в историческия му контекст или, обратно, стремейки се да елиминираме този контекст? Вторият, съвсем конкретен проблем, е частен случай на първия: какво да правим с поезията на Вапцаров в пост-соц епохата? Как да я четем? Можем ли (и трябва ли) да се абстрахираме от комунистическата й идеология?
Очевидно е, че при рязка смяна на политическата система и идеологическите парадигми, властващи над обществото, на същата рязка смяна подлежи и литературният канон. Единствено учителките по литература все още вярват, че канонът съдържа в себе си "вечното и непреходното" в една литература, текстове с надвремева ценност, които "все ще се четат" и които са попаднали в канона просто по силата на своето въздействие и високата си художествена стойност. Във всеки момент от историята на един национален литературен канон има изключителни текстове, които не влизат в него, както и нискокачествени, които влизат. Канонът постоянно се конструира и реконструира от институциите (преди всичко образователните) така, че да бъде в тон с "идеологическите императиви на епохата". В първите години от налагането на тоталитарната власт се извършва тотална подмяна на литературния канон. От него са изхвърлени Пенчо Славейков и символистите като "индивидуалисти", за кратко "на бунището на историята" отива и "шовинистът" Вазов. На тяхно място се появяват пролетарски и партизански поети, класово осъзнати социалистически реалисти: Димитър Полянов, Крум Кюлявков, Георги Караславов... С уталожването на революционния жар канонът бива предоговорен: Пенчо Славейков и Георги Караславов си стисват ръцете и застават рамо до рамо вътре. Поляновци и Кюлявковци биват тактично преместени на по-задните редове. Естествено, това предоговаряне не минава без някои уговорки. Прекалено "индивидуалистичните" произведения от иначе канонизирани автори (например "Химни за смъртта на свръхчовека") са маргинализирани. Автори, в които трудно се открива поне малка "прогресивна" жилка (Теодор Траянов, да речем), продължават да се гледат с подозрение и не попадат в канона. Хумористичните произведения на иначе "сериозни" автори също остават извън списъка: мястото на хумора в канона е въобще проблематично.
Логично беше новият революционен жар след 1989 да се саморазправи със соц-канона. От него бяха изчистени десетки посредствени писачи, примитивни идеологизатори и придворни шутове (макар че последните се оказаха жилави и някои още си седят). Понеже покрай сухото гори и суровото, от "кораба на съвременността" изхвърчаха също автори с немалко талант, текстове, нелишени от художествени достойнства. Но големият проблем на революционния жар беше с двама автори, които са просто прекалено добри, за да бъдат изхвърлени на боклука: Смирненски и Вапцаров.
Революционерите се видяха в чудо. Какво да се прави с тези автори? Да ги обявиш за безстойностни - смешно. Да ги включиш в новия канон - трудно. Имаше опити да бъдат ликвидирани. По-паметливите сигурно все още си спомнят някои нелепи "разстрелващи" писания, които постигнаха единствено литературното унищожение на собствените си автори. Смирненски и Вапцаров някак се оказаха прекалено голяма лъжица за революционната уста, също както се бяха оказали навремето Пенчо Славейков и Яворов.
И все пак мястото им в днешната представа за канон остава под въпрос, особено това на Вапцаров. Връщаме се към въпроса от началото: как да четем Вапцаров? Как да помирим недвусмислените му комунистически лозунги с отрицанието на комунистическата идеология? Как да се абстрахираме от биографията му на партиен функционер? (Впрочем, ние все още нямаме начин, по който да мислим въоръжената съпротива по време на войната: тя "добра" ли е или "лоша", можем ли да я "европеизираме", като я сродим, да кажем, с френската съпротива, или не можем?) Всъщност биографията на Вапцаров се оказва дори по-проблематична от текстовете му. Текстовете - какво толкова? В края на краищата говорим за поезия, а в поезията "всичко е позволено". Повечето му послания лесно могат да бъдат преквалифицирани от комунистически в общочовешки. Литературоведите могат сръчно да го откъснат от пролетарската традиция и да го пренасочат към други. Лично за мен това е по-скоро глупаво (ако всички автори пишат все за едни и същи общочовешки неща, то къде е разликата между тях?), но, изглежда, целта оправдава средствата. Как обаче да се справим с биографията му? Вапцаров е осъден на смърт по процеса срещу ЦК на БРП по обвинение в организиране на бойни ядра и чети, снабдяване с оръжия и взривни материали, извършване на саботаж и пр. За соц-канона дори само това би стигало. За "демократичния" канон тъкмо това е големият препъникамък.
Фактически проблемът идва тъкмо от липсата на официална историческа позиция по въоръжената комунистическа съпротива. За тоталитарния режим Вапцаров е "поет-революционер", "герой на въоръжената антифашистка борба". За авторитарната военновременна диктатура, служеща си със Закона за защита на държавата, Вапцаров е терорист, който в свободното си време драскоти стихове.
Очевидно е, че в днешните условия нито един от двата шаблона не работи. На любителите на канона и ясните етикети е нужен нов шаблон - но какъв? Как да бъде изработен той, ако нямаме ясен шаблон за дейността, която е извършвал Вапцаров като партиен функционер? Не можем ли някак да го отдалечим оттам, да се преструваме, че не е вършил такива работи? Ако противоречието не може да бъде разрешено, то трябва да бъде елиминирано. И тук на помощ идва Главният прокурор на републиката. Ако Вапцаров бъде реабилитиран, това ще разсече възела на неговата присъда. Нет расстрела, нет проблемы. Все едно, че не са го разстрелвали, все едно, че не е бил комунист...
Реабилитацията принципно е смешна работа: тя се практикува в гузни общества, в общества, които не могат да се преборят с историята си, в общества, които не могат да приемат миналото като минало. Какво би означавала реабилитацията на Вапцаров? Че поетът има право да върши терористична дейност? Че поетът е над законите? Днес за никого, освен за шепа фанатици и оглупели реститутки, няма спор, че Законът за защита на държавата е пределно потиснически и мракобесен. Въведен през 1923, той е постоянно изменян и допълван, обикновено с оглед още повече да се затегне примката. Най-свирепите поправки са наложени през войната, когато почти по всеки член предвиденото наказание във военно време е смърт. Отменен е чак на 16.Х.1944. И все пак, независимо дали ни харесва или не, законът си е закон. Ако един закон бъде отменен, това не означава реабилитация със задна дата на всички, осъдени по него. А избирателната реабилитация е още по-абсурдна: на какъв принцип избираш кого да реабилитираш? Според това дали е писал стихове?
Естествено, Главният прокурор не пасе трева. Той иска преразглеждане на делото на основание, че материалните доказателства, събрани срещу Вапцаров (и само срещу Вапцаров) са недостатъчно, за да се произнесе присъда. Демек - той изобщо не е вършил тези неща, за които го съди царският съд и за които го възпяват комунистите. На пръв поглед - хитро. На втори - прозрачно. Не съм нито юрист, нито историк, но доколкото ми е известно, доказателствата във вреда на Вапцаров са повече от достатъчно. И това едва ли би могло да ни учудва. При неговата изключителна убеденост, при сляпата му вяра в каузата на комунизма, какво странно има, че е участвал активно в действия, чието значение ние още не можем да договорим, но чийто характер е несъмнено терористичен - ако и да са насочени срещу безмилостен държавен тероризъм? Възможните варианти на развитие са два. В първия българският съд си свършва работата и е принуден да потвърди присъдата над Вапцаров. Това би било не само катастрофа за новите канонизатори, това би съсипало окончателно образа и репутацията на Вапцаров, би хвърлило тежка сянка върху текстовете му. Във втория вариант съдът подхожда волунтаристично и произнася оправдателна присъда. Вапцаров бива абстрахиран от комунистическата съпротива и безопасно интегриран в новия каноноподобен списък от автори, с цената на правните принципи.
Трудно ми е да преценя какви са мотивите на Главния прокурор да иска тази реабилитация. Той може да е загрижен за мястото на Вапцаров в канона, може да е негов личен почитател и да желае отмяната на присъдата му, може да се стреми към разграждане на мита за държавата, убиваща своите поети. Може и зад всичко това да стоят някакви политически интереси, които целят реабилитацията не толкова на Вапцаров, ами на Н.В. цар Борис III. Това в случая не ме и интересува особено. По-важното за мен е, че случаят "Вапцаров" е нагледен пример как оценката на даден автор постоянно се договаря и предоговаря; как всяка нова власт се стреми да създаде удобен образ на автора и удобен прочит на неговите текстове; как канонът служи едновременно да манипулира текстовете и да манипулира чрез същите тези текстове.
Впрочем, сещам се за един бегло подобен пример, но с обратен политически знак, извън българската литература. Езра Паунд, бесуващият модернист и реформатор на поезията, през Втората световна война става отявлен защитник на фашизма. После не го разстрелват, но го тикват в лудница. Мястото му в канона обаче не е под въпрос, защото на хората, които го четат и изследват, не им пука за канона.
Наистина, смешното в цялата тази история е, че тя слабо вълнува другиго, освен учителките по литература. Нито за сериозния изследовател, нито за компетентния читател има значение дали произведението, което чете, влиза в канона. Свободният читател не се интересува каква е официалната версия за комунистическата съпротива и разстрела на Вапцаров, нито какъв е официалният прочит на неговите стихове, защото има своя собствена версия и може да избира от навярно безкрайна редица прочити. Аз лично предпочитам да го чета в контекст и да не се правя, че не забелязвам комунистическата му идеология, но абстрахиращото обобщение също е валиден прочит. Някой може да го чете единствено като исторически документ, може и да преекспонира идеологията към положителния или отрицателния полюс според това дали вярва в нея, или я ненавижда. А ако иска, може да чете и като Петрушка: за да гледа как от буквите стават думи. Какъв изобщо е смисълът от ревизия на канона, след като самата идея за канон е компрометирана, а навярно и вече ненужна?

Ангел Игов

Ангел Игов е роден на 3 юли 1981 г. в София. В момента следва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на сборника с разкази "Срещи на пътя" (2002, изд. "Лодос"), с който печели Голямата награда в категорията проза на конкурса "Южна пролет" (2003). Носител на награда от конкурса "Рашко Сугарев" с разказа "Всичко" (2002). Носител на наградата "Клет" за Факултета по класически и нови филологии (2003). Освен в "Култура", има публикации в "Литературен вестник", в. "Сега" и др. Доскоро участваше в редколегията на уебсайта "Литературен клуб".