Отвъд видимото

Движещи се силуети, проектирани върху стена. Свят на сенки, разгръщащ се върху екран. "Отвъд видимото" на Нина Ковачева и Валентин Стефанов извиква у мен образа на Платоновата пещера.
У Платон стената-екран е единствено достъпната гледка за зрителя-затворник. Затворът в пещерата е и невъзможност за промяна на позицията, за отместване на погледа.
На площада пред Бобур ситуацията е парадоксално преобърната. Зрителят е отвън, "на свобода", волен да избира сред множество възможни гледки. "Светът на сенките" сякаш е затворен - в онази стая, чийто прозорец виждаме.
Минувачът (аз) като че може да избира без принуда къде да задържи погледа си. Силуетите на прозореца са сред множество от възможности. Но този свят от движещи се сенки е толкова "затворен" в стаята с прозорец, колкото и аз съм свободна сред гледките.
Делничното пространство е визуално задръстено от реклами, плакати, транспаранти и билбордове, информация и витрини, които притеглят, съблазняват, "продават". Поток от минувачи - поведения и външност - прекосява погледа ми.
"Отвъд видимото" е процеп, пукнатина във визуалния делник. Процепът се представя като прозорец - оптическа измама. Играта с мащабите ме предпазва от грешки. И все пак там има прозорец. Но преграден от екран. Не гледка между затвор и свобода, а невъзможност за контакт между вътре и вън, непреодолима граница, осуетяваща всяко преминаване. Сюзан Зонтаг прави алюзия за съвременната й ситуация на привидно познание и привидна мъдрост сред фотографските образи с Платоновата пещера (Пещерата на Платон. В: За фотографията, 1977). Визуалното владее представи и убеждения, още повече в нашата ситуация със стотици ТВ програми, интернет, големи екрани с рекламни и инфо клипове във всякакъв род публични пространства. Визуализирането "без граници" укрепва затвора в пещерата.
Призрачните лица от екрана се държат призивно, викат ме без глас, предизвикват ме без слова, съблазняват ме с жестове. Стремят се към моите мисли и фантазии. Но те не предлагат и не обясняват нищо. Тук визуалният делник се пропуква и пропадаме в друго пространство.
В онази стая няма хора - няма и стая. Твърди се, че зад прозореца е ателието на артистите. (Аз дори съм го посещавала.) Но тези призрачни, неръкотворни силуети излизат и влизат в друго ателие, без топос и време.
Наблюдавам сенките (разпознавам някои лица), докато хора (множество) преминават край мен и ако отвърна поглед от екрана, виждам как се движат, чувам как говорят, усещам ги в границите на моето тяло. Но ето че на екрана-прозорец силуетите се променят. Потокът от хора сякаш преминава през него директно от паважа при парижките Хали. Сега сенките са в града, а аз навярно съм вътре, на онова място, в "ателието". И сякаш ги наблюдавам от някакъв (от моя) прозорец. Дали и те ме гледат?
Присъствието на копнеещите общуване сенки се заменя/измества от крачещите силуети, които навяват отсъствие. Уголемените лица, в стремежа им към общуване, са инсценирани. Множеството, в неговото безразличие, е документално заснето.
Инсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов създава възможности за интерпретация в различни насоки. Можем да мислим за напускането на традиционни за визуалните изкуства места - филм извън кинозала, артистично видео извън галерия. Площадът, и то пред Бобур (място на всякакъв род импровизационни изяви), подсказва също сходства с традиционния уличен театър.
Технологията, позволяваща появата на артистични "пукнатини" на неочаквани места, ни дава още възможности за дискутиране и свързвания. Под въпрос е поставен статутът както на "високото", така и на "масовото" при визуалните творби (сред опита на художествени и документални филми, на артистични видеоклипове и реклами).
Какво има отвъд видимото? - е въпросът, който ме засяга близко. Мога ли да проникна оттатък? В страховете - своите и на другия; в агресиите - към себе си и към другите? Сред плашещото в безразличието си множество, нахлуващо в моето пространство? Или в моята стая/ ателие-пещера, в която другите сякаш не ме виждат? Мога ли да правя преградите проницаеми, да създавам отношения? Да преобразувам в артистична споделимост моите страхове от вездесъщата видимост - ефекта на паноптикум, и угнетяващата невидимост - състоянието на алиенация?
Нина Ковачева и Валентин Стефанов ни включват в идеите си. Останалото са сенки.

Ирина Генова





Видеоинсталация на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, октомври-декември 2004, площада пред Центъра Жорж Помпиду в Париж.