Деконструктивизмът е мъртъв, да живее...?
В някои монархически държави кончината на краля се е обявявала с възгласа "Кралят е мъртъв, да живее кралят!" (Le roi est mort, vive le roi). Простодушен човек от други краища на света може да запита: е как така, хем е мъртъв, хем да живее? Ще му обяснят,че едната и съща дума "кралят" означава две лица: вече усопшия крал и мигновено поелия властта престолонаследник. Монархическата институция виждате, е устойчива, вечна и в някакъв смисъл надчовешка. Ако между простодушните питащи се случи българин, ще му обяснят работата с жив пример: нали вие, българите, викнахте: "Цар Тодор от Правец е мъртъв, да живее цар Симеон от Мадрид!".
Кой управлява и кой ще управлява България, става все по-ясно, все по-безинтересно и маловажно. Ето защо предлагам да се обърнем към нещо по-съдбовно за нацията: състоянието на литературознанието, по-точно на деконструктивизма и още по-конкретно - съпоставката между деконструктивизма в Съединените щати и... България.
Преди да стигнем до тая съпоставка обаче, налага се да се вслушаме във възгласа "Деконструктивизмът е мъртъв!". Какво значи това? Не желая на свой ред да огорчавам опечалените деконструктивисти, нито пък да влизам в спор мъртъв ли е вече или не, затова ще заместя "деконструктивизъм" със "структурализъм" и ще кажа "Структурализмът е мъртъв". За него поне няма вече кой да жалее, нито пък да каже "Не е вярно!"
Една литературоведска концепция може да умре по два начина: социално и интелектуално. За първия начин е спорно да се определи кога по-точно се е състояло произшествието, за втория - дали изобщо се е състояло.
Социалната смърт на концепцията настъпва след по-дълга или по-кратка агония и е ясно измерима дори в числа.
Концепцията престава да привлича свежи интелектуални сили, съчиненията й стават все по-рутинни и досадни, а редакторите и издателите все по-негостоприемни. За нея се говори все по-рядко, а за новопоявили се концепции все по-често. Краят е още по-очевиден, когато концепцията е прераснала в школа, тоест когато около нея са се обединили хора, най-често от един и същи град, и извършват някаква организирана и представителна дейност. В такъв случай сдружението тихомълком или шумно се разпада. Така например преди няколко години немската школа Емпирично и неконсервативно литературознание (Никол) официално обяви, че се саморазпуска.
Тъжната литературоведска вест може да бъде разпространена и с некролог - в буквалния смисъл на думата. Преди некролога, естествено, се появяват други литературоведски жанрове. Когато една концепция започне да се самоосъзнава, тя може да оповести раждането си със свое програмно съчинение. Чист образец за този непроучен литературоведски жанр са добре известните "Тезиси" на пражкия структурализъм (1929 г.). Ако не го стори, някое нейно съчинение може да бъде с обратна дата обявено, че е програмно. Руският формалист Борис Ейхенбаум например обявява статията на Виктор Шкловски "Изкуството като похват" за "нещо като манифест на формалния метод" - без тя да има жанровите белези на манифест.
А когато във или около една концепция замирише на пръст, може да се появят и некролозите. Пишат ги обикновено странични наблюдатели, лоялната конкуренция, но може и нейни предани поддръжници. Упомената статия на Шкловски вижда бял свят в книга 1925 година. В същата година се появява статията - или некрологът - на формалиста Юрий Тинянов "Формалисткият метод: вместо некролог", самокритичен анализ на стореното през изминалите десет години (за начало на руския формализъм се сочи 1915 година). Ако приемем, че статията на Шкловски е програмна, тя е закъсняла, ако приемем, че статията на Тинянов е некролог, тя в 1925 година е малко подранила. Така е в живота на литературоведските концепции - кога започват и кога завършват е много спорна работа. Затова и с много уговорки и задръжки може да обявим "Деконструктивизмът е мъртъв."
Към предпазливост настройва и случилото се с концепцията Ново литературознание (New Criticism). Тя възниква, както за разлика от други я виждам аз, в края на 30-те години на ХХ век в Съединените щати. През 40-те трудно, но успешно се налага в университетите, в издателствата, сред читателите. Новото литературознание беше и комай първото американско литературоведско творение, което стигна до Европа, включително и до България. После, към края на 50-те години, работата осезателно удари назад, така че в 1974 година в статия на Джералд Граф за Новото литературознание се говори в минало време: "What was New Criticism?". По-късно, в 1980 година, се появява книгата на Франк Лентрикия, която още със заглавието си - "След Новото литературознание" - запраща тази концепция в миналото, а вътре пространни пасажи звучат като некролог в нейна памет. Погребалната камбана е ударил, разбира се, Дерида, и с нея е събудил тамошното литературознание от сънния формалистки унес (slumber), до който го е докарала въпросната концепция. Днес в Щатите се стесняват от тези велеречия на Лентрикия, но казаното казано.
Всичко това добре, но в същата година излезе и книгата на авторитетния американски литературовед Пол Бове "Разрушителна поетика", в която (стр. 92) с нескривана изненада се констатира, че Новото литературознание, уж вече отдавна погребано, продължава да живее. И не че Бове тачи или жали за Новото литературознание - според него то е дехуманизирало литературата и, за да не се мине без погребални метафори, влиянието му е било умъртвяващо (deadening). А в статия, издадена в 2000 година, изследвачът на американското литературознание Язон Дюел твърди: "Новото литературознание упадна в края на 60-те години, а в края на 70-те вече го нямаше." На кого да вярва човек? На никого. Все пак две неща проличават от тези различно датирани заупокойни. Едното: в полето на литературознанието с полуприкрито задоволство и с неприкрита прибързаност обявяват кончината на която и да било концепция. Поривът към сблъсък и промяна се оказва живецът на литературознанието. Другото: социалната смърт на една концепция е така трудно определима във времето, както е трудно да се определи нейното начало, пък и всичко останало в литературознанието.
Тази трудност изглежда свързана с трудността да се очертае границата между социален и интелектуален край на концепцията. В 1987 година Ханс Роберт Яус обяви пред аудитория, че рецептивната естетика като школа вече не съществува, но че някои от идеите й продължават да живеят и действат. По същото време (1986 г.) излезе шестият том на внушителната - поне с начетеността си - история на литературознанието от Рене Уелек, според която (стр. 144): "Днес Новото литературознание, казват, е изтикано, изхвърлено от употреба и мъртво" (superseded, obsolete, and dead), но дори и да е така, някои негови идеи продължават да живеят и да се прилагат. Опитвам се чрез тези два случая да очертая границата между социална и интелектуална смърт на концепцията. Структурализмът, Новото литературознание, Деконструктивизмът може да са изтикани и изхвърлени от университетите и издателствата, от интересите, дейността и дори мисленето на хората, но дирите им остават в литературната памет и продължават да въздействат, отблизо или отдалеч. Дали, кога, къде и за кого ще престанат да въздействат, тоест ще преминат в интелектуалното небитие, е вече въпрос на литературоведска мистика.
Само след такива уговорки може да се присъединим към хора от гласове, който се носи по света: "Деконструктивизмът ли? Ла комедия е финита.".
Осъзнае ли се, че една работа е вече финита, идва ред на равносметките и съпоставките. Равносметка може да се направи за деконструктивизма в Щатите и България, а съпоставката може да разкрие любопитни прилики и различия. В Щатите литературознанието живее с реалната даденост и недотам приятното усещане, че е вносно - вносно в двойния смисъл на думата. Внасят се идеи и концепции, внасят се и хора, техни приносители. Някои от водещите фигури на тамошното литературознание са европейци с европейска литературоведска закваска - Роман Якобсон, Рене Уелек, Лео Шпитцер, Любомир Долежел, Мишeл Рифатeр, alius Майкъл Рифaтер. Богат внос, а износ? Какъв литературоведски "продукт" бе изнесен от Щатите през ХХ век? Новото литературознание стигна до Европа, възбуди интерес, но бе оценено като детински наивен изолационизъм. Големият експортен успех дойде по-късно, с деконструктивизма, воден в Щатите от знаменитата йейлска четворка. Успех небивал, само гдето и първокурсниците знаеха откъде е дошъл тоя декоструктивизъм и че това не е износ като износ, а реекспорт.
В Щатите деконструктивизмът предизвика и въодушевление, и ядове, а накрая и чувство за неловкост. Най-дребна, поне в очите на европейците, причина за безпокойство е била, че от така силно влияещите французи почти никой не е бил "човек от кариерата", тоест не е бил постоянен университетски преподавател, а това в Щатите може би е значело повече, отколкото в Европа.
По-сериозно основание за безпокойство беше подозрението, че внасяното от чужбина в новата си среда е криворазбрано и изопачавано, че, докато прекосяват Атлантика, и най-добрите френски идеи, както и най-добрите френски вина, малко нещо се повреждат. Мисля, че такава нагласа е глупаво педантична и безплодна. Ако една идея отиде на друго място и си остане същата, по-добре е изобщо да не отива там. И ако сега декоструктивизмът наистина е в две основни разновидности - френска и американска - мисля, че от това културата само спечели. Не зная дали така мислят в Русия, където без особено удоволствие признават, че Фуко, Лакан, Дерида са стигнали до руснаците не пряко от Франция, а в американска преработка. Покрай раздразнението на едни, стигна се и до шеги: "Дойде време французите да научават какво мислят от американците" (Джон Райх).
Оттук нататък започват по-сериозните основания за недоволства и ядове в Щатите. По едно време ги обхвана усещането, че се превръщат в културна колония на Франция. Около тях французин до французин: Юлия Кръстева (ladies go first), Жак Дерида, още един Жак, този път Лакан, Фуко, Бодрияр, Барт, Лиотар... Нашествие, същинско нашествие, каквото светът не помни от времето на Наполеоновите войни. Осъзнат, на тази процес бе дадено и име - "пофранцузване на американския интелектуален и литературоведски живот". Той разчопли стара рана, от която страдат и някои литературоведи в Англия: всичко, което правим, е донесено отнякъде - и то не е за свое добро. Появи се и въпросът: "Какво толкова сме се втренчили във французите? От целия свят и от цяла Европа не можахме ли да видим нещо повече, та се пофранцузихме чак дотам?". Въпрос на самочувствие и на комплекси, на които е безсмислено да се отговаря.
Но да допуснем, че втренчването във Франция, в Дерида и подобните му е станало по силата на стария израз faute de mieux, по липса на по-добро, и че това добро е наистина много добро. Звучи ободряващо, но твърде далеч от реалността. Бързо се разбра, че във Франция мнозинството е останало твърде скептично към деконструкциите на Дерида, че в Германия и някои от славянските страни в най-добрия за Дерида случай не му обръщат внимание и че, най-сетне, и убедените му съмишленици и почитатели не могат да се отърват от усещането, че в писането му има нещо шарлатанско. Работата стана още по-неприятна, когато Пиер Бурдийо уведоми американците, че се кланят на френски философи, които в самата Франция минават за хора от втора и трета ръка.
Приближавайки се до съпоставката с България, допълвам, че френското нахлуване в Щатите не остана без съпротива - толкова по-раздразнена и разпасана в езика, колкото по-бурно бе нахлуването. Човек от старата гвардия, Абрам Меирс (роден 1912 г.) смъмри бащински и недотам бащински йейлските деконструктивисти и предизвика хаплива полемика. Камила Палия изживя пофранцузването като робство и мечтаеше някой да прогони Дерида и да изведе от килиите на свобода хилядите университетски бели роби (1991 г.). Преди това Джералд Граф обясни, че деконструктивизъм ще рече да стържеш на кемане (fiddling), докато Рим гори. Според Роберт Хюс Франция внася в Щатите вода, за да я лочат "блеещите стада постструктуралисти". И прочее от подобен род и стил. И минавайки най-сетне към България, нека заключа: в Щатите френското действие срещна ако не равно по сила, то поне равно по примитивност противодействие. А какво стана с деконструктивизма в България? За жалост, отговорът трябва да започне твърде отдалеч. Имаше някога едно велико полигамно семейство - на социалистическите народи. Гранитно непоклатимо, както казваха, но всичките му членове по един или друг начин отвориха ядове на кремълския pater familias. Всички - с изключение на България. Имаше някога и едно литературознание, което по-точно може да се определи като съветско, отколкото като марксистко. В тези страни това беше наложено или възприето като единствено правилното и допустимото. В Чехословакия, Унгария, Полша (за другите страни нямам сведения) бе посрещнато с явна съпротивителна независимост. Най-дълбоко преклонение и най-слаба съпротива съветското литературознание намери отново в България.
Това литературознание беше безлично и в буквалния смисъл на думата - в него не можеха и не можаха да се обособят индивидуалности, хора с личните си имена. И когато се появиха, от безличието се мина към някакъв култ към личността.
В 1964 година излезе в Москва книгата на Георги Гачев "Ускорено развитие на литературата", едно от малкото и тогава, и сега чуждестранни изследвания върху българската литература. Книгата бе посрещната с възторжена изненада и започна да се прилага като панацея към всякакви проблеми на литературната история. В книгата на Гачев - което рядко се случва в литературоведските трудове - има изобретателни, остроумни и дръзки построения. В книгата та Гачев - както се случва на всеки литературоведски труд - има мнения, които другомислещи биха оспорили или направо отхвърлили (между тях понятията "закъсняло и ускорено развитие на литературата", моделът "от-към" в литературния процес, примерно от фолклор към литература, от разказа и повестта към романа). Възраженията, откъслечни и вяли, дойдоха късно, след като възхитата от Гачев вече беше горяла и прегоряла като циганска любов.
После дойде Бахтин. Същият възторг, същият порив да се решават чрез него всякакви литературни и нелитературни проблеми - и същата безкритичност. Гачев и Бахтин са трудно сравними величини, но по белега безкритичност литературознанието в България ги постави рамо до рамо.
Идеите на Бахтин обходиха света и в много случаи биваха посрещнати без критика, а с възторг, който българската реч кой знае защо свързва с телето. В Русия Михаил Риклин (роден през 1948 г.) нарече това "бахтинский бум", в България го нарекоха бахтинопоклонство. А прочетете ли елейния предговор на Уейн Буут към "Проблеми на поетиката на Достоевски" (1984), ще се уверите, че и това определение е слабо. Със случая Бахтин литературознанието по света показа, че гладува за свои герои - а знае се в какви състояния се появява този глад.
За чест на литературознанието имаше и немалко случаи, в които съгласието и възхищението пред Бахтин се преплиташе с тежки критики и възражения. Ще упомена само книгата на Цветан Тодоров "Михаил Бахтин - диалогичният принцип" (1981 г.). Там за Бахтин е казано, че е le plus grand theoricien de la litterature au XX siecle, но ясно е показано, че и за най-големия литературовед на века може да се говори аналитично и критично.
Приключвам тази част с почти реторичния въпрос: "А в България критични гласове чуха ли се?"; и преминавам към крайната задача: Съединените щати, България и деконструктивизмът.
Върнах се към българското минало, първо, защото то говори за манталитета на част от българската литературоведска и нелитературоведска интелигенция и, второ, защото е не само минало, но и светло настояще.
Подобно на Щатите, и България се намери дълбоко в полето на френската хуманитаристика. За първи път в нашата нова културна история Русия и Германия отстъпиха така рязко пред Франция. За разлика от Щатите обаче, където явлението със или без тревога бе осъзнато и със или без насмешка му беше дадено име - пофранцузване - у нас то остана неназовано и един бог знае доколко осъзнато. Е, обявихме се за франкофонски народ (това пък какво ли значи?) и приключихме официалната част от "пофранцузването" си.
Знае се, че в Париж, на Ке Д'Орсе, не жалят духовна и финансова енергия, за да възпират упадъка на френското културно влияние по света. За наше щастие сред целите им е и България. И не само за наше, но и за тяхно, защото едва ли някъде са прониквали така леко и безпрепятствено. И ето другата голяма разлика между Щатите и България. Щатите, казват, бяха най-гостоприемният и най-мощният център на деконструктивизма. В този център обаче деконструктивизмът срещна и много силна съпротива. От многото, което се изписа против него, подбрах само най-популярното и най-пиперлията. В България деконструктивизмът бе посрещнат с "мълчанието на агнетата". И в това има нещо обезпокоително. Не защото деконструктивизмът се появи у нас. Той раздвижи местното литературознание, на негова основа бяха създадени отлични анализи и други видове съчинения. Обезпокоителното е другаде. Ако е нормален, литературоведският живот се разтърсва от конфликти, идеите и концепциите се пораждат, живеят и добиват смисъла си в сблъсъка с другите. В него, както е казал Томас Хобс, литературоведът за литературоведа е вълк. В тоя смисъл в живота на деконструктивизма в България имаше нещо агнешко. Малкото възражения бяха насочени към неговия жаргон и не може да бъдат възприети като съществени, защото всяка концепция идва със свой речник и стилистичен маниер, създаден сякаш за да дразни околните. И не в него е първостепенният проблем.
Продължават разликите между Съединените щати и България. Тамошните деконструктивисти със или без гордост наричаха себе си деконструктивисти и в програмни или непрограмни съчинения обясняваха на света що е деконструктивизъм. Български литературоведи прилагаха явни деконструктивистки подходи, но срамежливо премълчаваха какви са, коя концепция прилагат и какво представлява тя. Повтори се историята със структурализма в България през 60-те и 70-те години на ХХ век. Но ако тогава подобна откритост бе практически невъзможна, какво й пречеше в края на века? Може би българските литературоведи не желаят да се самопричисляват или да бъдат причислявани към един или друг "изъм"? Ако е така, нежеланието им има много добри страни.
В близко съседство с тая разлика идва още една. В Щатите не само имаше самопризнали се и признати деконструктивисти - те се сдружаваха в представителни групи, най-представителна сред които беше йейлската четворка (на един от тях, Джефри Хартман, се преписва каламбурът "деридадаизъм"). Принадлежността към дадена концепция и още повече школа може да вдъхва на литературоведа чувство на увереност, устойчивост, колегиална и дружеска съпричастност, но може да се случи нещо и в противоположна посока. Както казва Петер Яних, такова членство води човека до двойно изпростяване. Когато за йейлците започна да се говори събирателно, някои от тях взеха да "се цепят от колектива" и да обясняват, че са нещо самостоятелно и че мислят със собствената си глава. Милър обяви, че няма деконструктивизъм изобщо, а деконструктивизми и че в Йейл е имало приятелска размяна на гледища - и нищо повече. Наистина не им е лесно на чуждестранните литературоведи - дето казват хората, ни тъй, ни инак.
За литературоведите в България няма "ни тъй, ни инак". Сдружаването в школи, групи, кръгове е старо минало и малко вероятно бъдеще. И най-малко можеше да се случи около деконструктивизма. В България литературоведите са самотни бегачи на дълги разстояния, а разстоянията стават все по-къси, защото около пистата има толкова много текстови и извънтекстови съблазни.
И в Щатите, и в България за Дерида се изрекоха много хвалебни слова - надявам се, заслужени. Необявеното състезание по хвалебстване спечелихме все пак ние. Както се знае, някои българи обичат да пишат думата "учител" с главно У и да я отнасят я към Петър Дънов, я към Вълко Червенков. С главно У беше удостоен и Дерида. Имало в София една научна конференция и "в нейния център застана говорещият философ - Учителят", застанал със своето "устно писмо", а то "е нещо, което идва от Учителя", а "при него Учителят не е скучно напътстващ, говоренето на Учителя не е еднопосочна улица". Не зная в каква улица се намерих аз, докато четях това мило интелектуално блюдолизие, но в ушите ми натрапчиво звучеше едно известно някога стихотворение. То прославяше Вожда и Учителя на цялото прогресивно човечество другаря Сталин и започваше със същите думи: "Когато ти говориш..."
Според първоначалния замисъл тая статия трябваше да завърши с няколко думи за литературоведската футурология (това понятие предложих неотдавна от страниците на вестник "Култура") и за реконструктивизма. Минах обаче през историята, от съветското литературознание през Гачев и Бахтин, стигнах до цитираното челобитие пред Дерида и ми се стори, че не ни е нито до реконструктивизъм, нито до футурология, а до възгласа, пък бил той и обречен:
"Деконструктивизмът е мъртъв, да живее чувството за критичност, независимост и достойнство сред литературоведите в България!".

Никола Георгиев



(в памет на Жак Дерида)