По пътеките на наративната граматика

В началото на тази есен от издателството на Токийския университет излезе книга със заглавие "Лекции по наративна теория". Книгата би могла да събуди интерес не само с това, че авторът й Фуджии Садакадзу е един от най-влиятелните професори в областта на класическата японска литература, а и защото представлява един от все още редките опити да се мислят заедно литературната теория и изследването на класическите японски произведения, опит, чрез който професор Фуджии се е опитал в последната си академична година (2003/4) да систематизира под формата на 18 лекции резултатите от многогодишната си работа.
Да се мислят заедно теорията и изследванията в конкретната област в случая не означава просто да се прилага определена теоретична рамка върху даден материал - занятие и лесно, и скучно, а да се преначертаят две полета, за да се очертае нова област, в която проблематиките на двете полета се вплитат около все още белите места на новата карта. Традиционно японските изследвания на класическата литература (под което се разбира, нека кажем грубо, японските художествени текстове от VIII до XII век; пример за тази литература, наличен и на български в прекрасния превод на Цветана Кръстева, е "Записки под заглавката" на Сей Шонагон) не проблематизират теоретичните предпоставки, върху които стъпват и често изглеждат по-скоро като исторически анализи или упражнения по старояпонска граматика, отколкото като мислене върху литературни творби. Последното десетилетие внесе (в буквален смисъл: чрез японски изследователи, работещи зад граница, най-често в САЩ) запитването за изграждането на канона на класическата литература (най-често приписвано на филологическите изследвания на Мотоори Нобунага от края на XVIII век) със съответното внимание върху идеологическите основи на канонизацията, но внимание към теоретичните проблеми, които представят самите текстове, все още до голяма степен липсва. В този смисъл книгата на Фуджии е важно изключение.
Като се спира на въпроси за японските диалекти, произхода на метриката на японското стихосложение, устната литература, връзката на митология и разказ и други, японският учен подхожда към темата за определянето на наратива от една нетипична гледна точка, ала това е следствие от нуждата за предефиниране на самия наратив, което да позволи включването на класическите японски моногатари (букв.истории за събития, но със същата дума се превежда терминът "наратив") в полето на наратологията. Ето и новата дефиниция: "Наратив е всяко (описателно или разказвателно) представяне, което посочва начин на биване (състояние или събитие), основан върху езиково действие, включило другия/другостта". Тази донякъде енигматична дефиниция, която разширява много полето на наратологията, всъщност е опит да се мисли разказването на нивото на разказаното, което според Фуджии определя литературния наратив. Така всеки разказ ще разказва и за себе си или по-скоро всеки разказ ще разказва себе си. Това произвежда инстанция на разказването в самия текст, която е различна от разказа и от всеки от героите, но не се намира на друго ниво. В този смисъл тази инстанция е включването на другото и това друго, както вече е станало ясно, е функцията на разказвача. Проблемът за разказвача е от големите проблеми при анализирането на класически японски текстове и Фуджии е намерил интересно разрешение. Като изхожда от етимологията на думи за разказ, обозначаващи казването и така разговора, той е воден в мислите си към едно разширяване на граматическото описание на разговора, което да включи и особеностите на разказа. В това мислене на наратива на граматическо ниво е подпомогнат от изследванията си на устната литературна традиция на айну, едно от малцинствата в Япония. На езика на айну има отделно граматическо лице, 1-во лице множествено число, което се употребява в епически песни, при което говорителят не се включва в действието. На български вероятно най-добре може да се предаде с начина, по-който се подканват малките деца да свършат нещо: напр. "Хайде да си лягаме вече", без да се има предвид говорителят да извърши действието. Но трябва да се отбележи, че в езика на айну става въпрос за действия на трето лице и освен това има друга форма за 1-во л. мн.ч., която се използва в нормални ситуации. Фуджии вижда структурна аналогия между това лице и начина, по който присъства разказвачът в моногатари и това е причината да определи ново, 4-то лице, което назовава наративно лице. Когато разказвачът не се появява, той присъства граматически като нулево лице.
Разбира се, подобно граматическо разбиране за разказа донякъде редуцира херменевтичния момент, но находката на Фуджии има много по-голям залог, а именно продължаването на истинския разговор между теорията от една страна и работата с конкретни произведения от друга.

Дарин Тенев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Фуджии Садакадзу, Моногатари рирон коги, Токио Дайгаку Шуппанша, 2004