Киномания 2004
И най-злонамереният черногледец не би отрекъл, че Киномания тази година де факто си оправда названието - филми имаше за всеки вкус. Нашите игрални премиери "Изпепеляване" на Станимир Трифонов и "Откраднати очи" на Радослав Спасов напълниха зала 1 на НДК (и се оказаха достойна българска рамка в контекста на фестивала). Същото стори и американското документално предизвикателство "Фаренхайт 9/11" на Майкъл Мур. PR-акцията за безплатните корейски прожекции (със съдействието на Посолството на Република Корея) в "Люмиер" съблазни дори пенсионери, не стъпвали на кино вероятно от времето на "Кръстникът", и предизвика почти кръвопролитие.
И най-доволният от тазгодишното издание постоянен анализатор на Киномания обаче не би отрекъл досегашните неколкогодишни усилия от страна на НДК (предимно Еми Азарян) да разкърши стереотипа "есенна проверка на софийския афиш" с филми нарочно за събитието. Натрупаният "киномански" опит на НДК с неизбежните дистрибуторски хитове, традиционните френски и корейски гастроли, зареден с фестивалната енергия на Арт фест (Стефан Китанов и младежи), действително нажежи София с филмови преживелици. Друг е въпросът доколко бяха стойностни. И дали се случи "ренесансът" на едновремешните Световни кинопанорами - една от програмните цели на Кита, захващайки се с този проект.
Несъмнено Събитието на Киномания бе екранното запознанство с 31-годишния немски турчин Фатих Акин. Гледахме 3 филма (благодарение на Гьоте институт): "Кратко и безболезнено"(1998), "През юли" (2000) и "Солино" (2002).
Подобна заразителна радост от правеното/гледането на кино отдавна не съм срещала. Фатих Акин заслужава специално внимание.
Иначе най-амбициозна в посока "прокуждане на носталгията" бе програмата "Фестивал на фестивалите" - май от времето на "Диво сърце" на Дейвид Линч на Киномания не е идвал носител на "Златна палма" от Кан същата година ("Фаренхайт 9/11"). И още - прецедент е включването в най-престижната програма на още 2 документални филма: покъртителното занимание на Мур с американската оръжемания "Гимназията "Кълъмбайн" (Специална награда от Кан 2002, "Оскар" за пълнометражен документален филм, "Сезар", "Независим дух") и внушителната алпинистка възстановка "Докосване до пустотата" на Кевин Макдоналд (2003, Великобритания). Това е находка, разбира се, но и своеобразно размиване на програмния формат.
"Фаренхайт 9/11" бе зачакан от мига, в който журито с председател Куентин Тарантино единодушно му присъди "Златна палма", а журито на ФИПРЕССИ - своята награда (подобен случай с неигрален филм в Кан е "Светът на мълчанието" на Жак-Ив Кусто през 1956).
Е, след 1/2 година видяхме "Фаренхайт 9/11". Филмът е храбра и френетична разправа с президента Буш и обкръжението му (окастрените електорални права на цветнокожите, връзките му със семейството на Бин Ладен, дългите му почивки, атаките към компанията му Harken и особено към Halliburton на Дик Чейни и цялата бъркотия около войната в Ирак...). Повечето от кадрите и фактите са познати (не само от CNN), но има няколко чудесни находки, свързани с манталитета на американците, откъдето буквално клокочи обещание за преизбирането на Буш-младши. "Фаренхайт 9/11" е монументален политически жест, но като филм е хаотичен, тавтологичен и дразнещо тенденциозен - през май може и да е било симптоматично, ала през ноември е направо комично, че зад Буш застават единствено Бритни Спиърс и горда майка на войник в Ирак. Все пак филмът е изиграл своята роля - започнато е разследване на компанията на Чейни по обвинение, че взела обществена поръчка без конкурс. "Фаренхайт 9/11" тепърва ще бъде разпространяван по екраните в страната. Както, прочее, и прелестната забава от мъст и съспенс "Убий Бил 2" на Куентин Тарантино.
За сметка на това "Слон" ("Златна палма" и награда за режисура от Кан 2003) на Гюс ван Сант си отиде (едно от двете заглавия на HBO). Той е естетически антипод на "Фаренхайт 9/11" - минимализъм на езика и могъщество на посланието. Освен това, "Слон" е идеологически събрат на "Гимназията "Кълъмбайн" в отношението към оръжията, насилието и децата. Алтернативен филм от най-висока класа, заснет почти документално с актьори-студенти в гимназията на Луисфил, Кентъки (родното място на режисьора). През движение на облаци, лайтмотивно повторение на ученически срещи (и снимки) в коридора от различен ъгъл (най-често - в гръб) и Fur Elise, Гюс ван Сант представя момчета и момичета с разни занимания и мании в обикновен делник, шамаросва мимоходом безполезните възрастни и градира напрежение с предизвестена финална експлозия. Хигиенист в далечен план с неизменен парцал върху ослепителния под е само спомен за "Добрият Уил Хънтинг". Що за общество е това, където дете си поръчва оръжие по интернет и му доставят автомата като пица с единствения въпрос "Защо не сте на училище?". Не съм геймър, но проумявам филма по-добре, след като видях новата версия на компютърната игра Half-Life. С високия си кинематографичен стандарт в показа на дифузния ефект от неконтролируемото насилие, "Слон" свлича и последното упование в "американската мечта". На някои колеги симетрията му се стори стерилна, но според мен е филм на математически изчисления вулканизъм.
В корейския "На път към дома" (2002) на Лий Джунхян също става дума за дете, компютърни игри и агресия, но в друг цивилизационен контекст. От Сеул и кръшната си майка момченце попада в планинско село и глухонямата си, приведена одве баба. Детето, продукт на рекламната консумация и новите технологии, изживява културен шок от сблъсъка с примитивния бит. Реакцията му е агресия. Но бабата, мъдра, приветлива и неуморна, прави чудеса за сближаването им. Филмът притежава всичко пленително, свързано с корейското кино напоследък - интимно изящество, съзерцателен ритъм, деликатно остроумие, невероятни актьори (Ким Йълбун и Ю Сънхо)... От делничната екстремност "На път към дома" изтръгва емоционална възвишеност и философска дълбинност.
Общото между "Трупата" (2003, благодарение на Американския културен институт) на Робърт Олтман и "Ще танцуваме ли?" (2004) на Питър Чесъли е Америка, програмата "Международна панорама" и страстта към танца.
След като се изгаври със света на войната във "Военно-полева болница" (1970), на кънтримузиката - в "Нашвил" (1975), на киното - в "Играчът" (1992) и "Short Cuts (1993), на модата - в "Прет-а-порте" (1994), на гангстерите в "Канзас сити" (1996), на гинеколозите - в "Д-р Т и жените" (2000), на английския бомонд - в "Госфорд парк" (2001, видян на Киномания 2002), най-грандиозният и последователен сардоник на американското кино Олтман, на 79 ни представя хилав филм за модерния балет. Красиви кадри, импозантни декори и хореографии, а помежду им - кухо. През цялото време очакваш нещо да се случи и то наистина става, но чак на 112-та минута - главната героиня, балерина (Нийв Кембъл) се контузва на сцената, гаджето й-готвач - също, и най-сетне ще могат да се видят на спокойствие. Артфилм от най-тягостните. Но Олтман ще ни изненадва тепърва още - Paint е в постпродукция.
Затова пък комерсиалният "Ще танцуваме ли?" (римейк на едноименна японска комедия от 1995) бълбука от плам - латинотанци, Дженифър Лопес и Ричард Гиър (ужасно уплашен от остаряването).
"Американски разкош" (2003, другото заглавие на HBO) на Шари Спрингър Берман и Робърт Пулчини (Голямата награда в Сънданс, на ФИПРЕССИ в секцията "Особен поглед" в Кан...) Филмът е нестандартен, ала въздълъг дебют, посветен на живота, комиксите и премеждията на Харви Пекар, който се явява на екрана, коментирайки творчеството си и Пол Джамати в ролята на... Харви Пекар. Разведен комплексар, самотник и джаз-маниак (заринат е с плочи и книги), героят става знаменитост благодарение на дързостта да щрихира в комикси нищожния си животец в Кливланд през 70-те. Те се оказват неговата печеливша стратегия за оцеляване. Ситуациите напомнят ранния Уди Алън или късния Милош Форман, но преобръщането на клишета и наслагването на интерпретативни техники е любопитно. Типичен независим филм. Киното на съседите бе представено единствено от "Гъше перо" (2004), довел за пореден път Любиша Самарджич в София. Живото му присъствие се оказа далеч по-симпатично от режисьорското - филмът му е с претенцията за мелодрама с народопсихологични претенции на фона на Първата световна война с дежурния любовен триъгълник, опозицията бедни-богати и гъски. Иначе си е нескопосан костюмен водевил с пачанга а ла "Зона Замфирова".
Далеч по-сериозно е заниманието с Първата Световна война в "Стаята на офицерите" (2003, Франция) на Франсоа Дюпейрон. Въпреки че поема от екстериорни масови сцени и отчаян хотелски екстаз, действието е почти изцяло затворено в болница, където с години се лекуват ранени фронтоваци с размазани лица и осакатено самочувствие. Деликатно наблюдение върху параметрите на героизма, честта, страданието, приятелството, реализирано през силни актьорски присъствия (Ерик Каравака, Дени Подалиде, Грегори Деранжер, Андре Дюсолие) и пастелна визия...
Ексцентричният трилър "Басейнът" на Франсоа Озон закри 8.София Филм Фест, но тъй като е също заглавие на "Арт Фест", в Дома на киното сега бе показан 6 пъти, а в "Люмиер" гледахме рекламната му ролка 2 пъти дневно. Но поне си проличаха натрупаните килограми на Людивин Сание в "Малката Лили" на Клод Милер (Франция/Канада, 2003). Ако в "Басейнът" младата актриса е разпищолено-симпатична хулиганка, тук е леко простовата лолитка. "Малката Лили" е сластна и досадна съвременна вариация на Чеховата "Чайка", дислоцирана във Франция, с елегантна фактура и нетърпим Константин/Жюлиен (Жан-Пиер Мариел). Филмът заслужава да се изгледа най-вече заради финала - по-ефектен дори от този в "Басейнът".
Миналата година точно на Киномания най-сетне тук видяхме филми на японския гений Ясуджиро Одзу и отново - на Райнер Вернер Фасбиндер. Сега ретроспективите бяха също две и мощни: "Мирослав Ондржичек - Милош Форман" и "Кшищоф Кешловски". Те като че ли най-отчетливо (за пореден път) консолидираха пристрастията на поколенията зрители - възрастните ги гледаха от любов, младите - от любопитство. И всички бяха щастливи.
Рекапитулацията от есенната Киномания 2004 е, че има амбициозен опит за приближаването й до формата "Фестивал на фестивалите", какъвто беше онзи на Световните кинопанорами, ала стигането му май е утопия. От друга страна, Киномания вече е "обяздена" и няма да прави дори плахи опити за надпрепускване с пролетния София Филм Фест и мащабния ентусиазъм на Кита. Но тъй като и двата столични филмови маратона се организират съвместно от Арт фест и НДК, въпросът за бъдещето на Киномания остава да виси.

Геновева Димитрова



18. Световна кинопанорама/
Киномания
се проведе официално
от 5 до 14 ноември, а фактически - до 21
в зала 1 и кино "Люмиер" на НДК, Дом на киното, кината "Център" и "Одеон". Рекапитулацията -
62 заглавия,
38 непоказвани на голям екран в София,
27 с щемпел "само на Киномания"
(недомислица е, че сред тях фигурират българските "Изпепеляване" и "Откраднати очи", тъй като първият веднага тръгна по екраните, а на втория му предстои). Ако "Младият Адам" (вж. "Култура", бр. 39 от 2004) не бе застъпен толкова разточително в Домa на киното (21 прожекции), вероятно програмата би била по-функционална. Но не можем да се сърдим - Домът на киното се стопанисва от Арт фест, разпространител на "Младият Адам" и за първи път - съорганизатор на Киномания.