Модерната епоха
и художествените й образи
на Балканите
Все още не са много амбициозните начинания да се направят изследвания за епохата на интензивни общувания със Западна Европа, да се осмислят обществено-духовните ценности на Балканите в първите десетилетия на ХХ век. Оттук и приносът на новата книга на Милена Георгиева за разкриване на сродните явления в естетическия развой през тези десетилетия, за възсъздаване на общата картина на духовния живот в кръстопътния ни регион с присъщата му многоплановост.
Разкривайки хронологическите координати на южнославянската Модерна и проследявайки основните тенденции в нея (свързани с двете насоки, поставили началото на общоевропейското модерно изкуство - импресионизма и сецесиона), Милена Георгиева ни приближава до епоха на повишен духовен тонус, на дълбоки преобразувания в мисленето и ценностите - когато балканският кръстопът все още не е постигнал определена съвременна самоличност, но е навлязъл в по-зряла духовна възраст.
Още първата глава на книгата "Модернизмът в Сърбия, Хърватия, Словения и България - етапи на развитие, взаимна синхронизация и синхронизация със западноевропейския модернизъм", ни насочва към същността на изследването, а именно зараждането на модерното южнославянско изкуство. Заедно с разпадането на старите патриархални норми, мисловни структури, социални йерархии, историята вече "се случва" в съдбата на обикновената личност. А тя, личността, иска не само да се завърне към потенциите на европейските си корени, но и да се самоосъществи като свободна индивидуалност. (Макар постулатът, че някой може да избира сам, без да признава хоризонта на значимост извън собствения си избор, да е напълно илюзорен.) Шопенхауеровата идея за пронизващата цялото човешко битие воля с нейните неспирни индивидуални модификации вече има база и на Балканите. Успоредно с разрушаването на застиналите форми на живот бързо се утвърждават "изкуството на обществените отношения" и онези модерни практики, намерили най-ярък израз в западноевропейските общества. Именно това е епохата, предлагаща калейдоскопична пъстрота от естетически дилеми, един многолик период на контакти и усвояване на "чуждите" културни норми, на синхронизиране на балканските изобразителни и словесни традиции с общочовешкия културен дух. И колкото повече навлизаме в ХХI в., толкова повече изпъква актуалността на началото на миналия век, популярно не само с известното "самоцентриране на субекта в аза", но вече и с не малкото художествени постижения на Балканите, допринесли за континенталния идентитет на Европа.
Разпростирането на проблематиката на книгата върху новите процеси в българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватия и Словения в най-плодотворния естетически период от ХХ в. е сериозен принос за вникване в парадигмата на модернизма. То ни позволява да погледнем от нов и достатъчно широк ъгъл културно-историческия развой на Югоизточна Европа, типологично общото и специфичното спрямо европейския мисловен и естетически контекст. Изтъквайки значението на европейско-балканските синтези в изобразителното изкуство, трудът запълва празни ниши в съвременните балканистични проучвания и поставя свой акцент върху сложността на духовното битие на полуострова, върху все още недостатъчно интерпретираната проблематика на "периферните" за европейската същност балкански култури.
Ала какви са белезите на модернистичната ситуация на полуострова, където през средата на ХVIII век не завършва процесът на институционната консолидация, както е обичайно в големите европейски държави? Каква е ситуацията в страни, лишени от неуморното практическо осъществяване на рационалния човек от същия век? Известно е, че макар външните влияния да са съдба за ветровития ни регион, заедно с особените взаимопрониквания между "родно" и "чуждо", тенденциите на интегриране в западноевропейската духовна среда и на затваряне в балканските котловини са винаги налице.
Авторката на книгата отговаря на всички тези въпроси и утвърждава както спецификата на балканския "fin de siecle", така и осезаемото присъствие на импресионизма, символизма и сецесиона (правилно определяйки ги като предавангардна форма на модернизма) в българската, сръбската, хърватската и словенската художествена култура. Макар южнославянската Модерна да обема различни преплитащи се течения, Милена Георгиева умело извлича изводи за значимостта на изкуството в първите десетилетия на ХХ век, когато е силно изобщо въздействието на европейските стандарти и духовни стереотипи. Утвърждавайки сложния възел от регионално и универсално, изграждайки своеобразната, "странна" амалгама от "родно" и "чуждо", балканските художници огласяват волята си за намиране на място в европейския интелектуален свят и възприемат "европейското" като по-различно "свое".
Именно тази изключително сложна художествена картина в четирите балкански страни е обектът на труда на Милена Георгиева. Несъмнено за първи път така детайлно и в компаративен план са изяснени непознатите южнославянски художествени контакти в началото на ХХ век, ранното формиране и разгръщането на модернизма в изобразителното изкуство. Оригинално са анализирани чертите на един от структурообразуващите принципи и в европейската култура: отношението "свое-чуждо". Многоликата проблематика на книгата е наложила богато "разклоняване" на аргументите в полза на становището, че в отделните балкански страни съществуват модерни национални художествени школи.
Милена Георгиева обосновава прецизно факторите за културно сближение между южнославянските страни и България, разкрива връзките между българското изкуство и изкуството на трите нации в рамките на първото южнославянско художествено сдружение "Лада" (1904). Акцентувано е и значението на културни факти като създадения в София през 1906 г. по време на Втората южнославянска художествена изложба Съюз на южнославянските книжовници и публицисти, контактите между издателите и редакторите на модерни списания като "Српски книжевни гласник" и "Мисъл", "Нова искра" и "Художник" и т.н. На фона на културното отваряне и усилената рецепция на модерни стилове интересно е проследен и конфликтът между "младите" от дружество "Съвременно изкуство" и "старите" от Дружество на художниците в България, разгорял се около ревностното желание за присъствие на българските художници в Съюза "Лада". Очевидно е, че "старото" все повече ще се реализира като различие спрямо "новото" и "модерното". Същевременно от проникновено представения социално-художествен контекст читателят добре разбира, че това е епоха, когато се усеща осезаемо духът на едни и същи дирения в балканските страни, на стремежи за единение в полето на изкуството.
Важен е изводът на изследователката, че модерното изкуство и на Балканите "се ражда в конфликт", че новите естетически насоки събуждат резки симпатии и антипатии. Става ясно, че както в словесното изкуство под въздействието на предизвикателните доктрини на "чистите естети" и "прокълнатите артисти" радикалните модернистични търсения се разпростират из целия регион, така и в новото изобразително творчество, прокламиращо динамичното сцепление между "национално" и "европейско" модерността също все повече се налага.
В онази епоха могат да се набележат и много общи черти в йерархията от ценности, в раждащите се нови пластични похвати на художниците.
В третата глава "Модернизмът на южнославянското изкуство и българската художествена критика" голямата интердисциплинарна информираност на авторката, системността в натрупването на наблюдения, динамичното й отношение към критическата мисъл като поле, където си дават среща обществено-естетическите идеи на времето, стават основа на оригиналния й опит да се изгради модел на критическите рефлексии на южнославянските изложби, да се откроят основните белези на художествените оценки за тях. Прочее самото присъствие на тогавашните оценки (понякога наивни от днешна гледна точка) в духовното пространство на първите десетилетия на столетието насища културния живот с модерен дух, наелектризира атмосферата, разгаря полемики и спорове. Многобройните критически изяви в българската преса отговарят на хоризонта на очакване на новата публика, на изискванията за промяна и обновление във всички области на духовния живот.
Като много стойностни прояви бих посочила специално анализираните рецензии на Андрей Протич (с размислите му за необходимостта от национален стил), на страстния апологет на импресионизма Симеон Радев (автор на интересни сравнения между тогавашната българска литература и българското изкуство), на последователния в онова време поет символист Людмил Стоянов, който макар да разкрива предимно тематическите отлики на произведенията, набляга умело върху "езика на символизма". Авторката с основание твърди, че Людмил Стоянов се вълнува не от външните проявления на националното, а от вътрешния национален дух (характерен и за много от поетичните му прояви). Действително разсъжденията на поета за националното изкуство и академизма са едни от първите в българската художествена критика.
Милена Георгиева справедливо подчертава, че ролята на критиката в художествения живот на България не е пасивно отражателна, че "тя е много по-голяма, отколкото й се приписва в повечето изкуствоведски трудове". Тъй като текстовете на представителите на художествената (а и на литературната) критика стават своеобразен двигател за коренно преобразяване на изкуството. Радикализмът на критиците, изразители на съвременната чувствителност, се засилва и от балканския им комплекс за изостаналост. На практика критиката на полуострова в онази епоха, както убедително твърди авторката, се оказва наистина един от най-активните фактори за развитие на духовната култура. Последната глава "Модернизмът в южнославянската живопис и българските художници (1904-1912). Влияния и паралели" свидетелства, че изследването на Милена Георгиева отразява не само богатството на естетически факти в първите десетилетия на ХХ в., но и изследователското виждане те да се обхванат и разгърнат в посока на тяхното аксиологическо звучене. Тази глава също налага впечатлението за широка обхватност на предлаганата в книгата художествена картина. Налагат се ерудираният поглед и собственият ъгъл на зрение, интерпретационната независимост на авторката, от които се подхожда към проблемите за пленеристичните и импресионистичните влияния, за усвояването на нови жанрове, теми, мотиви от представителите на българската живопис.
Читателят навлиза в лабиринт от творби, внушения, сходства, различия, сполуки, аналогии, художествени ориентири и в крайна сметка подлага на оценка самата същност на модернистичните процеси, което е и намерението на Милена Георгиева. Способността й да намира физиономичното в изкуството на даден художник, умението й да улавя богатството от нюанси в платната му проличава най-много в разкриване на пряката рецепция на въздействие на южнославянската живопис върху Никола Петров (от словенския импресионизъм и хърватската модерна живопис), върху Атанас Михов (от словенеца Рихард Якопич), върху Антон Митов (от хърватина Влахо Буковац) и в долавянето на типологически успоредици между Стефан Иванов и сърбина Боривой Стефанович, Никола Михайлов и хърватина Целестин Медович, "Мюнхенския кръг" и българските художнички Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова, Иван Ангелов и хърватския пейзажист Фердо Ковачевич.
Албумът с картини към книгата, дооформящ богато нюансираните профили на художниците и индивидуално-специфичното за тях, говори за личните предпочитания в избора на Милена Георгиева и за собствения й нетрадиционен естетически вкус. Предстои издаването на книгата на английски език в превод на именития ни преводач Никола Георгиев. Тогава тя ще получи подобаващо признание не само в пределите на славянския свят, където вече го има, но ще изведе и популяризира опита на южнославянските художници в още по-широки интернационални научни рамки.
Актуалната тематика на труда, детайлизираната характеристика на южнославянското изкуство дават възможност да се направи изводът, че въпреки трудностите и терминологичните проблеми пред съвременния изследовател на модерността, е очевидна ролята на подобни проучвания, докосващи глобални проблеми като "Европа на другостта" и "художественото единство на Балканите". С убедителна логика авторката ни сугестира сложния път, по който се отразява европейската естетическа вселена и европейските норми за художество в устремите на балканските художници. Несъмнена е стойността особено на онези страници, които разкриват неизвестната за широката читателска публика история на Съюза на южнославянските художници "Лада". Анализът от съвременна гледна точка на специфичните черти в балканските художествени контакти, на фона на духовните общувания със Западна Европа, опровергава несъстоятелните тези за невъзможната идентичност на полуострова. Той хвърля светлина върху трудностите при формиране на духовните елити на полуострова, върху създаването на модерните традиции на неспокойния ни регион. Компаративното изследване на южнославянските и балканските художествени връзки е една значима задача особено днес, когато набират скорост глобализационните модели. Успоредно с всепобеждаващото разпространение на тези модели, с все по-честото смесване на реалното с виртуалното, с все по-настойчивия стремеж на хората за вътрешно единство расте ролята и на познанието за духовните традиции, на онова вглъбено, дори интериоризирано усещане за силата на вкоренените в културите ценностни системи.

Лилия Кирова


Ст.н.с. I ст. д.ф.н. Лилия Кирова е ръководител на секция "Културна история на балканските народи в Института по балканистика (БАН). Автор е на множество студии, статии, рецензии и на книгите "Литература и време" (1974), "Сходни процеси и явления в литературите на балканските славяни" (1988), "Югоизточноевропейски феномени" (2000).
Основните й изследователски интереси са свързани с българо-балканските културни взаимоотношения, със сравнителното литературознание и сравнителната културология.

Милена Георгиева. Южнославянски диалози на модернизма. Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватия и Словения (1904-1912).
София, изд. Български художник, 2003, 368 стр., 76 цветни и 106 черно-бели илюстрации.


Тази година се навършват 100 години от създаването на първото интернационално балканско художествено обединение - Съюзът на южнославянските художници "Лада" и неговата първа изложба (Белград, 1904), в които с авторитет участва и елитът на българските художници и критици. Като публикуваме рецензията за книгата на ст.н.с. д-р Милена Георгиева (Институт за изкуствознание - БАН), отдаваме почит към идеята и ранната реализация за наднационални ползотворни контакти и взаимодействия в полето на културата. Една идея, която след сложните трансформации в бивша Югославия, вярваме, че тепърва ще има своето позитивно балканско бъдеще.