Unplugged
Не искам да лъжа. Нито да бъда двулична. Не би било честно спрямо уважаемите читатели на този вестник. И без това в България са останали може би само шепа хора (сред които, смея да се надявам, са и вашите читатели), чиито интереси да се простират по-надалеч от "Хамър"-а на Слави Трифонов, гъза на Азис и чепиците от змийска кожа на ватмана-"слуга на хай-лайфа", за да поискам да бъда поредната личност, която ще хвърля в лицето им лицемерни и предвзети лъжи за себе си, подценявайки по този начин интелектуалната им способност сами да преценят дали предметът на разговора изобщо си заслужава.
Две седмици след като Корпорация "Развитие" обяви тазгодишните носители на Голямата награда за неиздаван български роман и името ми се оказа сред тези на тримата наградени (въпреки някои съмнения на журито относно това дали произведение, което веднъж вече е станало достояние на широката общественост чрез интернетски сайт, може да се смята за неиздавано), получих e-mail от в. "Култура" с молба да напиша статия, в която да изясня какво послание съм искала да отправя чрез романа си "Unplugged" към читателската аудитория. Дано обаче редакторите на вестника не започнат да съжаляват за решението си да се обърнат тъкмо към мен с подобна молба, след като разберат, че всъщност послание няма. И не е имало дори в онази ранна фаза от раждането на романа (някъде в самия край на 90-те години), когато целият ми творчески потенциал, мотивите и амбициите ми са се ограничавали до баналното социопатично състояние на неизчуканата колежанка (или, за да бъда по-конкретна - неизчукана от най-желания обект, понеже другите, които са на разположение, но не са така желани, не се броят, нали така!). И ако сред вас има такива, които дори след хилядите прочетени страници на Гьоте, Балзак, Толстой, Хамсун, Пруст, Набоков и Вонегът, все още не са разбрали, че добрата литература - тази, вълнението от която трае по-дълго от полета ви София-Виена или, което е по-лошо, от сандвича ви с шунка, не се изхлузва от божествения ректум на писателя в резултат на някакво планирано интелектуално напъване. Истинската литература не е красиво дете с арийски къдрици, което звънко и с апломб скандира социално-значими лозунги през рупор към дрогираната тълпа. Напротив, тя често е плод с генетични деформации, заченат в момент на лудост, ярост и самота. Затова, когато някой писател сериозно твърди, че е написал книга с цел непременно да каже някому нещо, той трябва да е или много заблуден относно собствените си качества на писател, или пък е Том Круз, който лъже и сменя маските си, понеже това е част от сценария в "Мисията невъзможна - 3". Защото веднъж произведен, един литературен текст престава да принадлежи на автора си - текстът се превръща във врата към пуста планета, на която се заселват зелените човечета от други планети.
В началото на XXI век романът не може да си позволи лукса да бъде многословен, обстоятелствен, обемен. Вместо това той трябва да притежава трите основни характеристики на чашата силно кафе - късо, горещо, отрезвяващо. Или на половинка екстъзи... В зависимост от вкуса на модерния читател. А той, тъй като не разполага с време за много неща, разчита най-вече на експлозивни, но и краткотрайни емоции - бърз секс, бърза кола, fast food... И мисля, че "Unplugged" действа точно така - наркотик в не-бонбонен цвят, покачващ опасно адреналина. За щастие обаче, не и холестерола...

Мая Вуковска

Мая Вуковска (1973, Благоевград) завършва Американския университет в България. Тя е щатен преподавател по английски език към катедра "Международни отношения", Правно-исторически факултет на Югозападния университет в Благоевград. Освен това е временно изпълняващ длъжността ръководител на Норвежкия академичен център. В Университета в Осло провежда академично изследване върху творбите на норвежкия писател Кнут.