Майките
1. Започнах да пиша "Майките", след като през пролетта се случи онова убийство в Пловдив, когато две четиринайсетгодишни момичета убиха своя съученичка. През есента последваха други убийства, извършени от деца - в Перник, Блaгоевград, Стара Загора. За мен това не са обикновени убийства - като тези, които свикнахме да гледаме по улиците на България или по холивудските филми, или по криминалните хроники на вестниците. Тези убийства са знак, че в обществото ни се случва нещо, което до този момент не се е случвало. Че сме преминали някакви граници, които не могат да бъдат преминати. Цялото общество е настръхнало от ужас пред това, което се случва. Всеки си дава сметка, че то може да се случи и със собственото му дете. Че никой не е защитен. Всички повтаряме до втръсване - обществото ни е болно. Обществото е жив организъм, който боледува. Всеки един от нас е свързан с това боледуване, колкото и да емигрираме навътре в себе си.
Започнах да пиша "Майките", защото исках да си обясня какво става. Не предполагах, че това обяснение ще прерасне в роман. Не предполагах, че ще последва взрив от детска престъпност.
Опитах се да открия корените на зверството. Не зная дали съм успяла. Това, което със сигурност разбрах, е, че не децата ни са виновни.
Тези четирнайсетгодишни деца убийци са родени през 1990 - фактическата година на свободата ни. Това са децата на Прехода. Те растяха, докато родителите им по цяла нощ чакаха на опашки за мляко, подскачаха по митингите, обикаляха улиците с шествия и лозунги, опитваха се да оживеят с двайсетдоларовите си заплати или изгубваха работата си и заминаваха за Америка, връщаха се, пропадаха, издигаха се, забогатяваха, пропиваха се, отчайваха се, себеизгубваха се в пари или в липса на пари; тези деца растяха, докато родителите им вряха в този казан като наказани грешници, които трябва да изкупят вината на знаем кои; тези деца израснаха с някакви трескави хора, със зачервени очи, които нервно и безсмислено се стрелкаха напред и назад, вечер се втренчваха в телевизорите си и започваха да се карат за политика; или ако не се карат - да псуват пак по повод на политиката; тези деца - децата на Прехода, израснаха с едни хора, които все повече се смълчаваха, ставаха все по-затворени, все по-начумерени; след няколко години на тези хора дори нямаше да им се гледа телевизия, дори нямаше да им се псува. После децата тръгнаха на училище и видяха: учителите си с извехтелите им дрехи, с потъпканото им самочувствие; съучениците си с мобилни телефони колкото едногодишната заплата на същите тези учители; децата видяха богатите - къщите им, наглостта им, самоизтребването им; видяха и бедните - с разширени очи, остaнали без думи и без дъх...
Случайно дочух един разговор - заможна майка на две деца обясняваше на приятелката си: "Не зная какво повече да правя за тези деца! Толкова са неблагодарни! Всеки ден им давам по десет лева, водя ги на море, през зимата ги водя на ски, какво повече!". Наистина, какво повече за едно дете, освен по десет лева на ден, ски и море!
Дочух и друга реплика от една женица с избелял шлифер, не по нейна мярка: "Аз не мога със себе си да се справя, та камо ли с децата!"
Оставихме децата си. Забравихме ги, улисани в глупавите си неща. Отнехме им пашкула от любов, с който са предопределени да растат. Без тази защитна обвивка от обич и грижи децата остават оголени като нерв.
И започват да поемат нашите енергии. И нашите енергии се натрупват в тях. Нашето недоволство. Нашата неудовлетвореност. Нашата намръщеност. Нашата балканска озлобеност. Нашата агресия, с която ние все някак успяваме да се справим.
Но те не успяват. Те не са устроени така, че да могат да поемат огромната липса - липсата на радост, на влюбеност, на празници, на приятелство, на смях, на доброта. Нямат защитни механизми, които да компенсират тези неща. И самотата им става по-голяма от нашата. И незнанието им за добро и зло - по-голямо от нашето. И мълчанието им - по-страшно от нашето.
Защото ние не захранихме тези деца, родени във фактическата година на свободата ни, със свобода. Защото комунизмът не си отиде тогава. И все още не си е отишъл. Той остана в бездарието ни да обичаме. В безбожието ни. В липсата ни на чувство за магистралност, огън, размах. Комунизмът остана и живее в злословието, подозрителността, завистта ни. Това са зловонните енергии, които децата на прехода поеха в себе си чрез своите майки, бащи, съученици, учители, компютри, телевизии, медии и бигбрадъри. Взривът от детска престъпност е кондензиран израз на тези енергии. Това сме ние. Това е, което направихме за тези петнайсет години.
2. Струва ми се, че в този болен момент писателят е длъжен да бъде връзката между обществото и отделния човек. Когато един човек отдели пет лева, за да си купи книга или билет за театър, то книгата или представлението са длъжни да му помогнат - по един или друг начин. Те са длъжни да направят нещо конкретно за него, за отделния човек - да го накарат да не се чувства толкова сам и объркан, да го заредят със състрадание и усещането за общност.
3. Мисля, че това се дължи на темата за детската престъпност, за която се разказва в романа. Без да го очаквам и без да съм го търсила, "Майките" се оказа тревожно, печално актуален.

Теодора Димова

Теодора Димова (1960, София) завършва английска филология в СУ "Кл. Охридски". Автор на пиесите "Фюри", "Стая N48", "Ерикепайос", "Калвадос, приятелю", "Замъкът Ирелох", "Игрила", "Платото", "Неда и кучетата" (през 1999 последните три излизат в самостоятелна книга). През 2000 пиесата й "Стопър" печели Първа награда на прегледа на Нова българска драма в Шумен и Специалната награда на името на Маргарит Минков на Третия национален конкурс по драматургия.
През май 2001 излиза първият й роман "Емине".