Симптом

Да допуснем, че сте сред флуидната зрителска група на Народния театър. Купувате си билет за последното представление. После програма. Сядате в залата. Четете мислите на режисьора, с които е прието да ви въведе в спектакъла. Научавате, че човекът е същество с един нос, две очи и уши, чието тяло е нещо като лабиринт с ясен изход - секс. "Защо винаги се получава така?" е основният философски въпрос, който вълнува режисьора и той обръща взор към миналото. Там съзира пиесата на Уичърли - фарсова шега с пуританското лицемерие на салона от времето на Реставрацията в Англия. Въоръжени с основната идея, започвате да следите представлението.
Въведение. Един мъж, със слава между дамите, и неговият лекар се разбират да пуснат слух, че на потентността на въпросния "славен мъж" вече не може да се разчита. Това са Андрей Баташов и Стоян Пепеланов, обути в раирани панталони (ще бъде комедия?). Те (особено Баташов) старателно се кривят като в много лошо шоу от кабеларка, за да е смешно. Дали пък не сте сбъркали сцената? Рано е, не бързайте. Следва песничка и танц. "Аха, мюзикъл!", си мислите вие. Но нищо подобно. Ни мюзикъл, ни квазиоперета, ни шоу. А мъка. Дори стъпките в без друго семплата хореография не се уцелват с музиката, не са добре синхронизирани. Текстът на песничките, когато се чува, е потискащо пошличък и жалък.
Влизат дамите. Няма промяна. Те също неудържимо се кривят. Около вас някои започват да се смеят.
Завръзка. Идва жената от село (Мария Сапунджиева). И тя, заедно със довелия я мъж (Стоян Алексиев), се включва в безвкусното кривене. Актьорите се спасяват, позакърпвайки свои трикове, хватки, клишета с видимо насилие над себе си. Без каквато и да е сценична логика, те подскачат в пошлички сценки на тема "секс". Дамите въртят ханшове, мъжете се хилят предвзето-вулгарно, песничките продължават в същата "оставил си ръцете" стилистика.
Удря вторият час. Представлението окончателно е прескочило в неудържимата безвкусица и в притеснителна за един професионалист безпомощност. Озадачаващите размисли на режисурата върху метафизиката на секса, с които се запознахте в програмата, ви гледат от сцената, онагледени в услужливо ухилената долница, развихрена в жалки опити за забава.
Завеса.
Нямам никакво намерение възмутено да възклицавам, че подобен жалък опит за забавление се появява след "Хъшове". Сцената на Народния театър не е имунизирана срещу несполучливи спектакли - историята й е пълна с такива. Но.
Гореописаният накратко опит за "естрада и забава", наречен "Да си вземеш жена от село", не е неуспех. Той изпада от професионалното театрално знание и добрия вкус. Нещо, което, за съжаление, доста често може да се види и по някои от софийските, но най-вече по извънстоличните сцени. Занимавам ви с него, защото е в Народния театър.
Допускането на подобен факт в Народния театър е симптом за начална ерозия на ключови ценностни за театралната ни култура нива, които този театър символизира.
През последните 10-15 години Народният театър вече е създал сред наличната театрална публика своя "група". Тя е флуидна. Тя е и доста хибридна. Голяма част от нея посещава и други софийски театри. И все пак това е публика, която в този период е съчленила своя представа за националния ни театър. Тя знае, че колкото и да изглежда подобен на другите, този театър охранява някакъв тип театрална територия, която е натоварена с повече значимост за националната ни култура.
Тази представа също е флуидна. Тя е също доста хибридна. Но тя е споена от идеи, разбирания, ценности, сред които поне две основни.
Първо, Народният театър символизира отложеното, наслоеното в България, професионално усвоеното знание за модерното театрално изкуство. Затова неговите представления не могат, не бива да паднат под нивото на базови в професионалното знание за модерния театър маркери.
Второ, Народният театър като институция участва във възпроизвеждането на високия пласт в театралната култура, във възпроизвеждането на един "висок модернизъм", който, дори и при най-либерален естетически "режим", му придава винаги консервативен профил. Високият пласт може да бъде периодично атакуван и преосмислян на сцената на този театър, както се случи с представленията на Морфов. Те атакуваха символната конструкция на "високия театрален социализъм" върху собствената му сцена, но постепенно те оформиха представа за актуалното "високо". Затова, въпреки всичко, през последните 10-15 години не бе допусната в Народния театър масовата развлекателна популярна култура.
И при възход, и при падение представленията в Народния театър в своята противоречива сплетеност са символизирали и символизират тъкмо тези високи нива.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Да си вземеш жена от село от Уилям Уичърли. Режисьор Никола Петков. Сценография Мария Диманова. Музика Любомир Денев. Хореография Румяна Маркова. Участват Андрей Баташов, Христо Чешмеджиев, Стоян Алексиев, Йосиф Шамли, Михаил Петров, Ернестина Шинова, Александър Митрев, Мария Сапунджиева и др.