За превода и смисъла

Книгата на Мари Врина започва с препращане към Мишел Фуко, неговото разбиране за археологията и описанието на дискурсите. Като тя не просто цитира Фуко, а се оказва вярна на разбирането му, че всяко познание на миналото е проблематично, но и всяко усилие за влизане в това минало и за конструиране на фрагмент от него, си струва. И колкото по-маргинална, но и гранична, бележеща обрати, е темата на този фрагмент, толкова повече шанс има за набавяне на нови смисли както за миналото, така и за настоящето.
Фрагментът, който "Отвъд пределите на превода" избира да запълни, историята, която решава да разкаже, е история на западноевропейското писане и мислене за езика, на западноевропейската култура, видяна през на пръв поглед периферната тема за превода.
Много стриктно и добросъвестно, с много вярност към източниците, с широка ерудиция и размах книгата проследява различните схващания за превода и преводачеството, като се почне от античността, мине се през арабската традиция, средновековието и се стигне до ден-днешен. Но пак ще кажа, тук не става дума за линеарност и хронология, а за наслагване на картини, за умело вписване на епохите една в друга, за оригинално препращане от идея към идея. Държа да подчертая и че в цялата тази амалгама от разбирания, картини, примери, присъства и българското, факт, който едва ли ще изненада някой, като се има предвид колко направи и продължава да прави за българската литература, а и за културата ни като цяло, Мари Врина.
Спокойно мога да кажа, че "Отвъд пределите на превода" е европейска книга, която е насочена не просто към професионалната аудитория, която не само представя различни теории за превода и преводачеството, не само сблъсква с различни концепции за езика, набавяйки знания, не само следи различните спорове, различните концепции за превода (придържането до буквата или улавянето на душата на текста, който се превежда, питането какво е преводачът - буквалист или тълкувател, съдия или свободен играч, разпалил въображението си), но и показва как става формирането на националните традиции, на националните езици, показва как Европа в последна сметка е родена в превода и от превода.
Преводът е част от общата европейска памет, от общото минало, от бавното отваряне и приемането, от свикването с мисълта, че другите не са варвари, че си струва другият да бъде опознаван, а това опознаване няма как да не мине през езика. Преводът е част и от образованието, от културата. Той е свързан с посланията от миналото, с традицията, с контекстите. Няма по-надежден начин от превода, за да се сбъдне мечтата за път, пренасяне във времето (за машина на времето), за установяване на диалог между различните епохи и култури.
И така, историята на превода според книгата на Мари Врина е история на културната мрежа, на срещите с чужденеца, на научаването да опитомяваме, не да асимилираме чужденците. Всеки човек е учил чужд език и всеки е бил в ролята на преводач, макар и непрофесионален. Затова и - казва книгата - няма по-добро училище от това да се научиш да подчиняваш волята и желанията си, предразсъдъците си в името на чуждата мисъл, в името на коректността и достоверността. Трудно е да се оставиш на волята на чуждото въображение, но е много важно. Защото само така можеш да потиснеш себе си, да овладееш отговорността. Преводът в крайна сметка е великолепно училище за набавяне на дисциплина и толерантност. Училище, което позволява и на собствения език да набъбва, а на мисленето - да се разширява, за да се случи и историята на собственото автентично проговаряне.
И накрая, специална похвала за издателство "Колибри", сетило се своевременно да издаде тази чудесна и важна книга.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Мари Врина-Николов. Отвъд пределите на превода. Историята на една дихотомия. Превод от френски Румяна Мл. Станчева.
ИК Колибри,
С., 2004.