Лилов
и нашето постдясно бъдеще
Някои книги имат способността да привличат читателите със своите заглавия, други - със своя автор, трети - със своето оформление. Струва ми се, че новото съчинение на Александър Лилов, "Диалогът на цивилизациите" (2004), може безпроблемно да се класира и в трите категории. Заглавието веднага навява претенции за глобален подход. Корицата, съчетала в колаж на зелен фон църквата "Св. Василий Блажени" в Москва, Статуята на свободата в Ню Йорк, Великата китайска стена, египетския Сфинкс и още други символи на многообразието на света, също няма как да се изплъзне от вниманието. Името на автора обаче е от тези, които задължително провокират интереса. Кардинал Ришельо обичал да казва, че му стигат три реда, написани от ръката на даден човек, за да го обеси. Ние се питаме стигат ли 800 страници, написани от ръката на Александър Лилов, за да го оценим относително достоверно? На пръв поглед задачата ни е необятна.

В тази книга, разлистена напосоки, сякаш може да се открие абсолютно всичко. Анализ на Кантовия "Вечен мир", фрагменти от отчетен доклад пред ХХХIХ Конгрес на Българската социалистическа партия, размисли върху войната в Ирак, цитати из разказа на Плутарх за Александър Македонски, разсъждения за бифуркациите в неравновесните системи, критики на програмата Ран-Ът за създаване на пазарна икономика в България, наблюдения върху ролята на личността в историята, откъси от виетнамска поезия, тревожни сигнали за кризата на ценностите в европейския свят, цивилизационни оценки на китайската философска мъдрост, примерни лозунги за една нова регионална политика на България, възможни идеологически координати на бъдещата левица. Позоваванията на Лилов също варират в необичайно широк диапазон. От Маркс до Хари Потър, от Дън Сяопин до Добрин Спасов, от Тейяр дьо Шарден до Тодор Живков, от Сократ до Тютчев, от Георги Димитров до Збигнев Бжежински, от Петър Караангов до Жак Дерида... Лилов знае значението на стила и маниера на поднасяне на собствените идеи. Той въвежда понятия, които вдъхновяват със своята находчивост. Няколко примера. Българските преторианци - най-гласовитите рупори на системата, страдащи днес от тежка амнезия, "лъжат, изопачават, злословят. И по повод и без повод. Неуморно. Некрасиво и нехигиенично нещо е българският преторианец" (504). Политическите некрофили - ежедневно погребващите реалния социализъм (пак там). Пазарните якобинци - "реформаторите", отричащи всичко наследено от социализма (593). Социализъм с вроден порок на сърцето - наглед всичко е наред, но организмът се задъхва по нанагорнището. Опозиционните изяви през прехода - израз на новата форма на прераждане, не след, а преди смъртта (651). И т.н.
Структурата на книгата действително обърква, ако търсим в нея логическа последователност на изследваната проблематика. Логическата последователност, доколкото я има, е в личността на изследователя. Нека да видим.
Отчетлив акцент върху европейската цивилизация, европейските перспективи, европейската геостратегия, дори европейския социализъм. Както сам признава Лилов в предговора си, този тематичен кръг е част от научната и политическата му реализация през 80-те години, когато ръководи авторските колективи на две книги за бъдещето на Европа. Лявата гледна точка, взета в най-широки времеви и пространствени граници. Лилов се смята за един от най-мащабните теоретици и практици на левицата в България през последните десетилетия. Китайско-виетнамската светлина в тунела на българската обезвереност. Освен всичко друго, именно китайско-виетнамският контролен пример и неговото изтъкване трасират необходимото за Лилов теоретическо разграничаване от Брежневско-Живковския модел на социализъм. Позоваването на успеха на българския етнически модел. Именно Лилов е представителят на висшето партийно ръководство, освободен от всички постове в навечерието на възродителния процес; и именно Лилов е човекът, натоварен да отрече и прекрати възродителния процес с доклада си на пленума от 29 декември 1989 г.
Демократизацията на политическата система като водещо постижение на прехода. Тази демократизация е въплътена в духа и буквата на Конституцията от 1991 г., приета от Великото народно събрание при мнозинство на социалистите и при Лилов като председател на партията. Специалното внимание върху проблемите на образованието и културата. Да не забравяме, че освен политик, Лилов е и учен; професорът по философия стъпва на позициите на научната общност, за да заяви волята на левия политик. Финалният призив за "нови Балкани". По въпросите за трансформацията на Балканите директорът на Института по балканистика се чувства в свои води.
Могат да се посочат още примери в тази насока. Аз ще се спра на два специфични детайла, отразяващи разбирането на Лилов за характера и алтернативите на съвременната българска история. Първият детайл се намира в контекста на големия проблем защо се провали перестройката. Според автора този въпрос в крайна сметка се свежда до питане за оптималния момент за промени в неефективната система. Перестройката не успява, защото 1989 г. била закъсняла. Последната възможност за успешни промени била към 1982-83 г., първо, защото дотогава, през 70-те години, България се е движила "с големи крачки напред", и второ, защото тогава се появил "съветският Дън Сяопин", лидерът, който притежавал политическия, интелектуалния и прочее капацитет да стартира тези промени, Юрий Андропов. Само че за беда Андропов умира бързо и го наследява ретроградният Черненко. "Тодор Живков, който беше в близки отношения с Черненко и бе добре информиран за състоянието на Андропов, взе навреме необходимите политически и персонални мерки" (528), гласи краткият и неясен отзив на Лилов, зад който трябва да се разбира: освободи мен от Политбюро и Секретариата на ЦК. На читателя изведнъж му просветва: през 70-те години страната се е развивала добре, защото Лилов е бил заместник на Живков, но когато е трябвало да започнат реформи, са махнали Лилов и нещата са тръгнали на лошо. Когато най-накрая всичко е било загубено, освен честта, сиреч перестройката се проваля, но заговорниците поне успяват да катурнат Живков, на преден план излиза вторият детайл, за който загатнах. Няма я вече съпротивата в лицето на бившия Първи, тогава защо, пита се, социалистическата партия така и не съумява да предложи ляв и социално отговорен вариант на протичащия преход. Защото, отговаря Лилов, в партията не се формира стратегическо единство относно приоритетите на действие. И това се превръща в органичен дефект още от самото начало, с изработването на програмата Ран-Ът, посредством която правителството на левицата се откъсва от парламентарното си мнозинство. Чрез този изящен удар срещу (впрочем никъде неназования поименно) Андрей Луканов и неговия кръг Лилов едновременно обяснява буксуването на преходния модел и доказва потребността от нова лява алтернатива.
В книгата на Лилов няма нищо случайно и нищо излишно. Всичко следва вътрешен план, който постепенно кулминира в заключителните изводи. До този момент обаче посоката ни на разсъждения сякаш остана встрани от заглавието на самата книга и обявената й тематика. Това е само привидност. Заглавието "Диалогът на цивилизациите", което естествено навежда мисълта на Хънтингтъновия шедьовър "Сблъсъкът на цивилизациите", се ситуира именно в контекста на отношението на автора към неговото изследване и на произтичащото оттам самочувствие. Защото "Сблъсъкът на цивилизациите", Хънтингтън - това е нивото на Александър Лилов, равнището, с което той се съизмерва. Той няма да падне по-долу от американския идеолог и няма да коментира идеи на по-незначителни фигури. В този смисъл Хънтингтън е добре избран опонент. Неговите основополагащи тези за наближаващата и частично осъществена реалност на многополюсния ред и мултицивилизационния свят отлично хармонират с намеренията на Лилов да лансира своите виждания. Цивилизационният подход се налага като най-коректен, защото съвременните измерения на цивилизациите са актуалният и важен продукт от паралелно протичащите глобализация и регионализация на света. На един по-дълбок пласт цивилизационният и личностният проблем, проблемът "кои сме ние" съответства на търсената от Лилов лява алтернатива на десния глобализъм. Такава алтернатива, която не разполага с мощния икономически и технологичен ресурс на десния глобализъм, трябва да тръгне от самоидентификацията на хората, от самоосъзнаването им, от ценностния им избор, казано накратко - да тръгне отдолу. Нали все пак по дефиницията на Ленин политиката е там, където са масите. А цивилизационният формат позволява леко компрометираната масовизация да добие модерни черти. От една страна, и което е най-очевидното и преекспонираното, Лилов удря по Хънтингтън, като твърди, че не в сблъсъка, а обратно, в диалога се крие бъдещето на цивилизационното общение, при това единствено възможното му бъдеще, при това глобално необходимото му бъдеще. От друга страна, и което не се забелязва чак толкова, Лилов удря Хънтингтън и в структурната му рамка. Признавайки в общи линии границите и спецификите на осемте Хънтингтънови цивилизации, той прави само една корекция, която не е без значение за нас, а именно взима България от православната цивилизация и я праща в западната. Тази корекция наистина е фундаментална. Съвършено правилно Лилов отчита, че евроинтеграцията и нищо друго е "нашият възможен по-добър живот". Но, за разлика от официалната българска позиция, той не смята нашата роля за политически, икономически и културно догонваща. Напротив, той се заема да доказва, че България е интегрална част от европейската или западната цивилизация по всички възможни културни и политически критерии. Ето защо, както е изведено и в подзаглавието на книгата, не само България се намира в преход, но и целият свят, като българският преход е част от световния. Парадигмата на диалога идва на помощ, за да обясни защо това не значи русофобия, а тъкмо обратното, отваря нови врати за братското славянско единство. Същата парадигма дава основания за уточнението, че евроинтеграцията не бива да се случва въпреки, а заедно с балканските народи, защото "Балканите са Европа. Югоизточна Европа" (665). И не на последно място, цивилизационният подход обхваща не само народите, но и идеите. Доказвайки европейската цивилизационна природа на българския социализъм, Лилов извървява първата крачка към обосновката на неговото бъдеще в ХХI век. Човек може да види как пред очите му цивилизациите си подават ръце в полза на БСП. А с идеята за диалога и мира като шанс за развитието на света Лилов преповтаря един съкровен човешки порив, засиял ярко от Кант и вграден в мечтите на левицата от избухването на Първата световна война. Времето, когато "само философите воюват", стои пред нас, подготвено и начертано от диалога на цивилизациите. Преходът от Кантовата към Квантовата епоха, от модерния свят към ноосвета на Вернадски и Шарден, е белязан от такива императиви.
Два парадокса, според мен, засенчват иначе ясната постройка на Лиловата мисъл. Първият засяга отрицателното отношение на Стратега към личността и действията на Живков, особено в последните години от неговото управление. Наред с това отношение обаче се формулират проблеми, сякаш взети от простичкия и ненаучен, но непоклатим арсенал на Живковото светоусещане - че преди да се прави каквото и да било, трябва да се победи бедността, че хората трябва да има какво да ядат, че правилната политика може да започва по различен начин, но задължително завършва с хляба и качеството на живота. Вторият парадокс е свързан с отрицанието на перестройката и нейните херостратовци. Това отрицание обаче си съжителства с хуманистичния глобализъм на самия Лилов, превърнат днес в официално верую на същите тези перестройчици. Последният обемист том, който фондацията на Горбачов издаде през 2003 г. под заглавие "Границите на глобализацията", третира сходна проблематика и представя сходни хуманистични идеи с изложените от Лилов.
Парадоксите, разбира се, могат да се обясняват и с това, че трудно можеш да избягаш от сянката си. Въпросът за сянката и изобщо за автентичната природа на Александър Лилов ме занимаваше, докато се чудех как този, вече над 70-годишен човек, минал през толкова лични и професионални перипетии, сменил толкова постове и звания, обвързан така неотменно с идеите и практиките на реалния социализъм, е бил в състояние да напише толкова свежа, съвременна, оригинална, нестандартна, насочена напред в бъдещето книга. Мога да си обясня това само по един начин - че Лилов е сред малцината хора, за които идеята за прогреса не е нещо научено и усвоено, а вродено световъзприятие и житейски компас. Съзнанието за движението напред убива рутината на погледа и мисълта. Цитираният в текста китайски философ Лаодзъ още през VI в. пр.н.е. е казал, че всичко е движение, че всичко подлежи на промяна. В тази светлина въпросът "защо рухна реалният социализъм" получава най-сетне отговор: "защото не успя да запази иновационния си характер". Ако отидем крачка напред, въпросът "защо не успя неолибералният модел на прехода в България" също намира подобаващия отговор: "защото този модел движи не напред, а назад, към задминатото вече първоначално натрупване". И на трето място, глобалният философски въпрос "защо светът е все още застрашен от взаимно унищожение и все още е толкова изпълнен с несправедливост и зло" се разтваря в забележителния по политологичната си точност отговор: "защото движението е неравномерно и днес политическите и социалните технологии силно изостават от икономическите и комуникационните". Казано по друг начин, невидимият юмрук на пазара все повече доказва неспособността си да създаде адекватен, устойчив и поне в някаква степен справедлив обществен ред. Такъв обществен ред може да се създаде единствено чрез инструментариума на политиката, на политическите стратегии, на хуманното политическо мислене. За Лилов предизвикателството пред левицата на ХХI век е да демонстрира, че това хуманно политическо мислене е нейното мислене, че това е нейният дълг и нейният шанс.
За разлика от повечето бивши социалистически лидери в Източна Европа, Лилов смята за второстепенна дискусията по "реалността" и "развитостта" на държавния социализъм. Този модел вече е изчерпан и задминат от историята и затова, ако използваме думите на автора, "нека погребем мъртъвците и да поговорим за прераждането" (437). Държавният социализъм е мъртъв, но социалистическата идея продължава да съществува. Крайната цел на социализма не може да бъде друга, освен преодоляването на капитализма, защото като всяко историческо явление, и капитализмът подлежи на отмиране. Такава е магистралата на прогреса, независимо от завоите. "Железен закон на историята е самото развитие, а не линейното развитие" (506).
Не знам как е при вас, но когато дочитах книгата на проф. Александър Лилов, бях обхванат от едно усещане, което иначе рядко напоследък ме навестява - усещането, че колелото на историята наистина се върти.

Борис Попиванов



Александър Лилов, Диалогът на цивилизациите.
Издателство Захарий Стоянов и Университетско издателство Св. Климент Охридски.
София, 2004.
Цена 10 лева.